Разхвърляни мисли за книжния пазар у нас

Напоследък книгите ме карат да се ядосвам. Когато бяха малка – даже всъщност допреди няколко години, когато изнесох четенето от сферата на частното в сферата на публичното със създаването на акаунт в Goodreads, – ме караха само да се радвам или да скучая. Сега обаче знам много повече за процеса, създал моята читателска история. И той ме ядосва, защото е почти напълно зависим от външни сили. Не от мен.

Защо, когато започнах да чета, четях точно тези книги (Алиса, Том Сойер, Пипи, народни приказки и т.н.), а не други? Защото това са книгите, които едни хора са решили да обявят за класики и да преиздават, едни други хора са решили да включат в учебната програма, трети хора са пуснали по българските книжарници и библиотеки и моите родители са купили. В пубертета продължих да завися от училищната библиотека (вече в ново училище), учебниците и избора на родителите си, който пък зависи от изброените в началото фактори. Имах късмет, защото учителят ми по литература в гимназията беше много добър, разбираше достатъчно от литература, за да вижда и преценява отвъд класиките и учебната програма, и можеше да препоръчва. Така че на 15-16 ми се появи първият що-годе личен фактор в моето четене. Следващите се появих в университета в лицето на преподавателите и състудентите ми и след това, от препоръка и препоръка и лекция на лекция започнах да освобождавам съзнанието си от тесните си представи за „задължителна” литература и да изграждам личен литературен вкус и литературна история. Но започнах да се отклонявам.

Последното, което ме ядоса, беше цента на романите на Блага Димитрова. Те са ужасно скъпи на старо, защото не се преиздават (а предполагам и оригиналните им тиражи не са били мн големи). Защо не се преиздават? И защо за тях дума не се казва в училище, така че аз живях 30 години в България мислейки си, че Димитрова е поетеса с 1 роман? Защо в училище се споменава само поезията (с тежко наблягане на нейната „женскост”)? Защо на 13 години ми попаднаха всички произведения на Д. Талев, вкл. „Хилендарският монах”, мракобесните битови романи на Георги Караславов, селските терзания, описани от Елин Пелин и Йордан Йовков (който всъщност има и градски книги, но за тях не се чува и така и с тях се запознах едва наскоро), но нито един от романите на Блага Димитрова, на Свобода Бъчварова, на Яна Язова, на Лиляна Михайлова, дори на Фани-Попова Мутафова и Вера Мутафчиева, въпреки че тяхното творчество поне присъстваше на културната карта в главата ми?

Предполагам вече стана ясно какъв е моят отговор на този въпрос: защото са жени, а жената може да бъде поетеса, но не и Писател. Патриарсите на българската литература неслучайно носят точно това название. Българският канон, отразен в програмата по литература, бъка от тестостерон, беловласие и селска мъдрост, все едно България е съставена от клонинги на чорбаджи Марко – и домочадието му. То обаче не чете и не заслужава репрезентация в родната литература, защото тя очевидно е разглеждана като нещо възпитателно, а не като нещо описателно във връзката й с носителите на културата. Така всички следва да се възхищаваме на качества като мъжество, родолюбие и други топикални достойнства, докато опитът на жените може да се свежда до майчинството и битието като обект на желание; първото е поверено отново на писатели мъже, защото те са дикторите на социалния ред, от който майчинството е неизбежна част, а във второто на жените се позволява ограничена възможност за себеизразяване в мерена реч, за предпочитане с рима, и непременно с преобладаване на пасивни причастия: желана жена, обичана жена, изоставена жена, захвърлена жена и пр.

Та да се върна на темата. Наскоро „Хермес” преиздадоха „Отклонение”, предполагам след като са видели по колко върви на старо. Честно казано се учудвам. Преди няколко едни една приятелка говори с издател за едни книги, които искаше да препоръча, и той й каза, че се търсят предимно скандинавски трилъри и кримки. Само че не от жени, главният герой да не е жена и да няма много любовни истории. Не се купували. Тъй като смехотворната невярност на това твърдение може да се провери много лесно (потърсете каква е публиката на най-продаваните автори и в световен, и в местен мащаб), явно е, че предразсъдъците са по-силни от фактите и владеят пазара на книги. Затова преиздаването на „Отклонение” ме изненада. Е, корицата е оформена малко в стил любовна история предимно за жени, но все пак го има. Появи се отново. Надявам се „Лице” и „Пътуване към себе си” да го последват. А след това допечатка на „Земя за прицел”, чийто тираж от 2006 г. е не само напълно изчерпан, а и неоткриваем дори на старо, а изданията от 80те се продават за 90-100 лв. в комплект – а миналата година можеха да се намерят за 60 лв. Чудя се, тези факти не им ли говорят на издателите? Не им ли хрумва, че може би все пак авторките, особено българските, тъй като желанието да потребяваш литература в собствената си култура е почти универсално за всеки човек, са търсени и продаваеми? Просто нещата ми изглеждат сякаш жени не се издават, или се издават със силно феминизирани корици, напомнящи едва ли не карантина, просто от сексизъм. А жените са по-голямата част от четящата публика, както е добре известно. Четат повече и купуват повече книги. Факторите в полза на показване на уважение към българския читател от женски пол се натрупват, но не успяват да предизвикат действие. За мен това е много депресираща констатация – дори преди да стигна до факта, че в отсъствието на адекватно образование по литература и на всякаква литературна критика, книжният пазар на практика монополно определя какво се чете.

И накрая да се върна на четенето преди осъзнаването ми като читател с определени литературни потребности и вкус, защото пропуснах нещо. Помня, когато случайно намерих „Люлеещият се стол” от Олга Кръстева сред детските книги на майка си. Ами влюбих се в книгата както в никоя друга и ми остана любима до ден днешен. Тя не е нищо особено, не блести с уникалност или изключителни художествени качества, но в нея имаше нещо ценно, което не бях намирала дотогава: разказ за момиче на моята възраст от моята среда. Всичко, което то изпитваше, изпитвах и аз, всичко, което му се случваше, ми се беше случило и на мен или можех да си представя, че може да ми се случи. Хората, които запълваха хоризонта й, запълваха и моя. Всички типажи ми бяха познати и аз разбирах Анета както не можех никога да разбера Хък Фин (въпреки че я обожавах и я обичам до ден-днешен), Пипи, Матилда или момчетата от „Шампионите ги бият в събота” или „Гумена глава”. Защо няма повече такива книги, които да попадат в ръцете на момичета? Разбира се вече са необходими съвременни произведения, защото освен пол и място, важно е и времето. Защо нямаше кой да ме насочи към такава литература, когато бях на 10, вкъщи или в градската библиотека, или в училище? Защо опитът на подрастващите момичета в България просто липсва и се налага да четат американски YA и то със срам, понеже е женски жанр и следователно непрестижен? Изобщо този казус е такъв миш-маш от проблемни поведения и схващания, че по-добре да оставя за отделен пост или поредица постове.

Реклами

2 thoughts on “Разхвърляни мисли за книжния пазар у нас

  1. E, това беше страхотно 🙂 За някои от нещата се бях замисляла, за други едва сега. При всички положения много ще се радвам да прочета още постове по темата.

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s