Ревю: „Един след полунощ“, Керана Ангелова

Колебаех се между 2 и 3 звезди. Реших да са 3, защото на няколко пъти се разсмях от сърце, а това не се случва често с книги. Проблемът е, че (вероятно като повечето компилации) книгата има много добри и много съмнителни части. Най-хубавите моменти са умелото закопчаване на детството като на ярък полароид в първата четвърт от книгата, и изобщо всички моменти, в които авторката се връща към хората, които обича: родители, баба и дядо, свако, леля, съпруга, дъщеря й, котката. Стихотворението за малката й дъщеря, която уголемявала всички думи на 3-годишна възраст, е страхотно! Прочетох го поне 5 пъти. Смях се доста и на обсесията по кучешките зъби, прекрасен абсурдистки бисер. И още няколко чудесно разказани случки или представи, обърнати на светлинатав необичаен ракурс, така че от банални изведнъж стават любопитни, значещи, съдържащи може би цял сюжет или ключ към някаква загадка. Това си е вроден талант за разказване.

Стилът е безупречен, там няма какво да се каже. Обигран писател.

kerana

Обаче книгата съдържа и консервативно-морализаторски съждения за количествената и качествената (!) разлика между мъжете и жените в литературата, почти несвързани размишления за бог, прострени на поне 10 страници, които на места звучат направо догматично и доста отблъскващо според мен (а аз дори не съм атеист) (и все пак не може да стигне Теордора Димова в това отношение, слава богу), и най-неприятната съставка в тази разнородна сбирка: пръснати конвенционални убеждения, от типа, който ще ти изстреля всеки случайно срещнат, ако го запиташ за смисъл, възвишеност и ценности. Това много смъква нивото на книгата за мен, доближава я прекалено до книгите със сентенции, чиято функция е да поднасят на публиката собствените й убеждения в лъскава опаковка като евтин заместител на духовност. Примери:

„жената е възприела като по-висока мисия, вменена й от природата, в този живот да създава живот, да го отглежда и опазва.“

„А какво е познанието? Истината и Животът – и Пътят към тях. С една дума, Бог.“

„Ключът за онова, което ни е достатъчно, е в атавистичният ни спомен за първичната невинност отпреди Адам и Ева, в която *гордост* и *предразсъдъци* са еднакво излишни на фона на погубената завинаги от човека веченост.“

И прочее. Струва ми се, че справедливостта изисква сега да цитирам и нещо, което съм намерила за много хубаво. Ето:

„Ето ти го морето, подари ми го леля ми с необятен жест.“

„Един ден, както си въртял руля, се прозял и от устата му излязък облак с хиляди резедави искрички. Горещо, казал, ще се разхладя – политнал от единия борд и далдисал. Пътниците му го чакали пет минути, десет, петнайсет – накрая жените запищели. „Помощ, удави се, помощ, спасете ни!… “ „Спокойно, другарко, пояснете какво се е случило.“ Обърнали се и зяпнали, зад гърба им той стоял и се подхилвал. Когато далдисал, бил минал под вода под лодката и се качил горе през кърмата… На следващото лято на улицата го срещнало дете софиянче, което също било в плавателния съд на Капитана по време на паметното далдисване. Момчето застанало чинно и поздравило: „Добър ден, чичо удавник. Как сте?“ „Благодаря, добре съм“, откликнал Капитана и го погалил по перчема.“

И все пак, най-ценните бисери в книгата: кучешките зъби на кучето и големите думи на малкото момиченце. И токчетата на смелата уплашена жена и женската солидарност, изразена в светнат прозорец.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s