Ревю: „Ярост“ от Христина Панджаридис и Димитър Стоянов

Това е буквално най-лошата книга, която съм чела през живота си, а това включва и един период между 12 и 15 годишна възраст, когато четях писани на конвейер любовни романи, както и разказите на Радослав Парушев. Откъде да започна?

Отгоре надолу: първо хаотичния, недовършен и абсолютно кух сюжет: някакви шестима интелектуалци, от които единият не се появява нито веднъж, а само се споменава по име, но кой знае защо е в списъка с главни герои, решават да спрат световния заговор за ограбване на човечеството. Една от тях, професор химик, създава молекула (чрез нанотехнология, което един от много примери за използване на купешки думи без грам идея какво значат в жалък опит да се замаскират нулевите познания по съотвената тема), която уж е убийствен вирус, но всъщност е безобидна и никой не умира, но въпреки това довежда човечеството до масова паника; реалното ѝ действие е да накара всички да си признаят престъпленията. Това се случва и хората заживяват щастливо и в мир, с истински банки със справедливи условия, за разлика от поробващите банкови институции на старата система, а наркотрафикът, трафикът на оръжие и хора и пр. дейности, които финансират тези банкови и политически злодеи и които са посочени като основните виновници в началото на книгата, просто се изпаряват. Уолстрийт се сртува, политиците се инкриминират, евреите си тръгват от ивицата Газа, палестинците вместо да се възползват, масово предават оръжията си и заедно с евреите ги изгарят демонстративно и накрая всички се прегръщат и пеят Кумбая (и само това за пеенето си го измислих аз). Буш, Клинтън, Блеър и Кадафи отиват в затвора, синдикатите се превръщат в „еталон за прозрачност“ и агнетата си лягат с лъвовете и от небето заваляват пръцкащи дъги и маркови парфюми еднорози.

Героите са смехотворни. Повечето са без никаква функция и смисъл, но пък с подробно описана история; те явно са там просто за да запълват място. В началото героите бяха двама – полицаят Дюпон и преследвачката му, Вендета (да, това й е името). После се появяват останалите интелектуалци от списъка в началото, а Вендета умира – тя уж трябваше да убие Дюпон и доста време ѝ беше отделено отначало – научих всичко за сексуалния ѝ живот, подчинените ѝ, охраната ѝ и какво ли не, само за да умре по напълно безсмислен начин по средата на книгата (натъквайки се на куршум в сцена, в която дори нямаше престрелка! и без никакво обяснение кой и защо я е убил), без това да се отрази по какъвто и да е начин на сюжета или на някой герой. След това се появяват някакъв благ стар евреин, когото злата банка иска да ограби, а интелектуалците просто изчезват от страниците на книгата, като между другото се подхвърля, че са умрели от собствения си вирус. Накрая изникват трима хакери в три различни части не света, чиито истории са описани буквално с едни и съши думи! И на финала се появяват отново нашите интелектуалци и край на книгата.

В стилово отношение е дори още по-зле. Безобразно написана, все едно от човек, който не знае добре български, с контраинтуитивни изреченски построения; с по 10 синонима на всяко понятие, дори да се появява само веднъж в цялата книга, така че в рамките на един абзац не можеш да се ориентираш кой е „инженерката“ и кой „госпожа професорката“, нито пък кой точно говори; стилов тюрлю гювеч, с думи като „мекерета“, „мосюто“ и „стоплям“ в смисъл на ‘схващам’ през ред, просто никакъв усет за стиловите нюанси на българската лексика; злоупотреба с удивителни знаци и all caps, все едно човек чете интернет коментари; объркана мисъл до степен да не се разбира за какво се говори, и това се случва в достатъчно голяма част от книгата, за да се получи неразбиране на целия ѝ замисъл; нула редакция и корекция (което си е типично за Сиела де); умопомрачителни диалози, писани от човек, който явно никога не е общувал с човеци, прекъсвани от пояснителна авторова реч на всяка фраза; и наивна до малоумие „критика“ на алчността и несправедливостта, тип баба ви се възмущава от маскарите, дето крадат хляба на народа.

Малко цитати за илюстрация:

За да направят лекарствата си сто процента съвсестими с всички видове ДНК и нещо си с ензимите, трябвало да разработват всяка молкула още поне една година.

Детето вършеше чудесна работа. Е, бе ѝ видяло лицето и въпреки обещанията намери откраднати златни дрънкулки. – това трябваше да го прочета пет пъти, за да разбера чие лице е видяло, кой на кого е давал обещания, кой е намерил дрънкулките и кой ги е откраднал.

Обви го в пашкул „каквото за всички“ и не му позволи да расте.

От радиото ритмично се изнизваше младостта им. Звуците на „Бони М“ и „Разпутин“ го върнаха 25 години назад, в дискотеката. – действието се развива през 2011 г., значи 25 години по-рано е 1986. „Распутин“ е от 1978 г. Ще да е била някоя селска дискотека, където модата стига много бавно…

– Виждаш ли! Действа! Ти, мила – обърна се към Иносанс Анна, – ме извини, – подавайки му чужди дрехи. Неговите ги нямаше. – Твоите са на простора – отговори бързо тя на незададения му въпрос. – в случай, че читателят е тотално малоумен и не може да прецени в кой род е обръщението „мила“, се налага поясняване на всяка дума от пряката реч.

Постепенно алкохолът бе заместен от умозаключителни разговори.

Учуденият поглед на Бети, виждайки го с дрехите на баща си, сконфузи енергичността му. – дрехите на чий баща? Енергичността се „сконфузва“?

– Ще запалиш ли? – обърна се към Дюпон.
– Не, мерси – забравил, че ги отказва, Дюпон взе изкусителната цигара.

[…]бях принудена да си завра носа на места, чиято воня ми служи за антитерористични тренировки.

– Филмът е „йййе“ – което на тийнейджърски означаваше „върха“. – level of second-hand embarrassment: Micheal Scott on speed.

Отвори компютъра и забеляза, че диодът на УйФи присветва.

Отвътре демонстративно се демонстрираха бицепси и оръжия.

Люксенбург

Трекна му, че терапията на Анна се състои в това.

С постъпването на Бертран в академията Александра можа да поднови работата в научните медицински среди. Някога, за да го отгледа, просто я сложи в кавички. – ъ, може би в скоби?

И накрая, за по-общо усещане за стила на романа, един по-голям откъс. Контекст: всички са французи, интелектуалци, и наскоро са загубили съпрузи, деца, спестявания и кариери, положението е тежко и трябва да се преборят със световното зло:

– Не съм бебе! Сутрин имам право на кока-кола! – без да се стряска, отвърна детето. – Аз й бях казала вече. Е, не съвсем де, но… донякъде. Тя обеща да не ми се кара!
Дюпон й завидя за стоицизма. Възхити се на тацовите й стъпи под звуците на радиото, което включи с привичен жест. Чудесно е да закусваш с кроасани и… танц. Той усили музиката и се закълчи радостно срещу нея. Смехът като мехлем бе достигнал и до горния етаж, защото двете жени заслизаха в горещ африкански ритъм по стълбите. Нелепостта ги зарази с истеричен смях, от който едва се отърваха, преди Бети да потегли с колелото за училище.

Не си дадох труд да предупредя за спойлери, защото просто преживяването с тази книга по-лошо не може да стане. А и се надявам, че никой друг няма да си загуби времето с нея.