Ревю: „Дневният живот на нощните пеперуди“ от Деница Дилова

Докато четях, си мислех, че поне това е книга от женска гледна точка, успяла да навлезе в мейнстрийм четенето, вместо да бъде обявена за чиклит (макар че и такива коментари срещнах – впрочем коментарите за книгата са по-интересни от самата нея, особено реакциите на мъже и момчета, които не могат да си представят, че женският опит може да предостави някаква интересна гледна точка към света, нито че съществуват хора, които не са като тях и биха чели и неща, които не отразяват точно техния демографски профил и не им преповтарят „житейските мъдрости“, за които четат от детството си; но какво може да се очаква от читателите в страна с читателска култура, в която прокламирането на вечна любов към Хемингуей и Стивън Кинг се смята за върхова проява на изтънчен вкус, а подигравките с най-лесните мишени – за разбирачество и принадлежност към някакъв въображем четящ елит). Отплеснах се, но мисълта ми е – женската гледна точка биде изоставена след първата третина на книгата и автовровият глас се претопи в нещо като общ хроникьор на човешкото ежедневие със средно 5 философски коментара на всяко прозаично събитие или мисъл, повечето от които са просто преповтаряне на т. нар. conventional wisdom или това, което можете да очаквате във всяка средностатистическа кръчма с по-интелектуална клиентела.
25398923

Четох два откъса в интернет и веднага си поръчах книгата, зашото звучаха много обещаващо. Обаче когато ги четях, запълвах около тях с идеи за предхождащо и следхождащо действие, за разгръщане на тематичните ядки в някакви повествователни линии, в действия, сцени, диалози, обрати и пр., а се оказа, че те са наистина само откъси, дори в естествената си среда на романа – защото не са част от наратива, а просто декоративни винетки, особено откъсът с пеперудата, който всъщност ме спечели. Много разочароващо.

Стилът е силно афористичен – толкова силно, че дразни страхотно и прави четенето безинтересно. Така хваленото чувство за хумор на романа се състои от обикновена ирония в щедри дози, което бързо омръзва. Действително има някои проникновени и някои забавни наблюдения и ако всички тези афоризми и парадокси бяха представени в друг формат или по-пестеливо, щяха да звучат по-свежо. Натъпкани почти без ред като в каталог, който на всичкото отгоре се мъчи да бъде роман, звучат просто скучно. Това трудно може да се нарече роман. Действието може да се събере в не повече от 10 страници, всичко останало е досаден пълнеж от псевдофилософски мнения за всичко и всеки и епизодични герои и случки, които не стигат никъде, не се появяват повече и в крайна сметка са напълно излишни от гледна точка на повествованието. А финалът е нелеп и в пълен асинхрон с останалата част на книгата – както тематично, така и стилистично. Затворих я в недуомение.

Усещането за липса на художественост се допълва и от много слабото изграждане на персонажите. Каква е фунцкията на повечето от тях не е ясно; всички говорят с един и същи глас, който съвпада с авторовия, може би с изключение на Даниел, донякъде. Повечето служат просто за да предоставят повече усти за потока от крилати мисли, което обаче изобщо не олекотява поднасянето им. Да не говорим, че повечето от самите крилати мисли са доста престояли, лъхат на прикрита с ирония носталгия по едно време, когато беше по-хубаво и имаше повече морал. За това настроение говори и непрестанното изтъкване на липсата на етични принципи у всички и всеки, което е представно с неубедителен цинизъм – забелязала съм, че зад този прийом обикновено се крие страх, че наистина всички са извратени, светът е пошъл, морал няма и едновремешните ценности са мъртви. Конструкциите тип „Вече никой не се занимаваше със [нещо хубаво/правилно]. То беше останало в 20 век“ са доста красноречив пример за такава нагласа според мен, а на мен тази нагласа ми е късогледа, старческа и неприятна за четене.

Едно положително нещо, което мога да кажа за книгата, е, че избраната тема е интригуваща и оригинална. Рядко се пише за професионалния аспект от човешкия живот и идеята да се изследва модерната концепция за личност – аз съм това, което работя – ме заинтригува. Само че изследването е удавено в толкова много думи, които нямат никакво отношение към темата, и в крайна сметка остава едва наченато, което е много жалко. Обвързването на самооценката и самото ни чувство за това кои сме ние, за нашата същност, с професията ни и професионалната ни реализация, как се е стигнало до него, как то се отразява на човешката психика и как оформя живота и средата ни и т.н. звучи като страхотно богата на възможности тематика и е жалко, че в тази книга тя се свежда до няколко изречения за заробването на работното място, копнежа по свободата и приливът на сили и оптимизъм, когато успееш да избягаш от професионалната си дефиниция – които впрочем биха били достатъчни, ако остатъкът от книгата беше запълнен, като в истински роман, от герои и техните сюжетни арки, в които тези зададени идеи са разгърнати със средствата на художествената литература, а не от афоризми и парадокси, присъщи повече на публицистиката.

От толкова време вече се надявам да попадна на истински български съвременен роман и продължавам да попадам само на откъси от дневници и скучни съждения за живота и човека, зле същити с някакът неубедителен сюжет, който минава сякаш между другото. Явно модерната ни литература е просто много слаба.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s