„Кървавата шапчица“ от Анджела Картър (Angela Carter)

Първо хубавото: езикът е забележително красив и при това оригинален в красотата си, с много характерен, обигран стил, явно дело на завършен майстор на словото. Богат речник, очевидно природно умение за изграждане на ярки образи с думи, необичайни и силно резониращи тропи. Преводът също е на ниво.

23673559

Всички разкази-приказки с изключение на 3 ми бяха толкова скучни, че подхващах книгата с единствената мисъл кога най-после ще свърши. Приличаха ми на упражнения по стил в клас по творческо писане – словесна еквилибристика без концепция. Където са внесени някакви литературни похвати, като символизъм или огледален сюжет, те са очевидни, често изтъркани и обяснени като за идиоти.

Хвалената феминистка перспектива за мен тотално липсваше. Може да е трудно да се претворят приказки, създадени във времена на разбиране за света, което няма допирни точки с модерните представи за равенство и човешко достойнство, но не е невъзможно. В „Кървавата шапчица“ обаче просто безпомощността на героините е „поправена“ с лепната набързо свободна воля, която би трябвало да оправдае всички неща, които им се случват – защото те сами са си ги избрали (или поне горе-долу, Красавицата прави изборите си под натиска на синовен дълг и в двата разказа, в които присъства, например). Само че елиминирането на елемента на принуда (ето – вече нямаме изнасилване! женските персонажи са сексуални субекти, а не обекти!) не е достатъчно за действително феминистко преосмисляне на митологични или приказни сюжети, защото системата на опресия не е толкова елементарна и не свършва със сексуалната свобода. Фетишизирането на девствеността също работи против това тълкувание на историите.

Насладителните описанията на актове на педофилия, некрофилия, канибализъм и зоофилия са предадени с пубертетски изследователски възторг и нямат друга функция, освен да гъделичкат и шокират.

Историите, които ми харесаха, са „Кървавата стая“ – може би защото беше единствената с някакъв опит за развитие на поне един от персонажите и достатъчно място за натрупване на напрежение преди кулминацията; „Ухажването на мистър Лайън“ и „Дамата от Дома на любовта“ (защото в нея успях да напипам сюжетна арка – на изкупление).

„Котаракът в чизми“ ми беше най-неприятна от всички – аз и оригиналната приказка не съм харесвала никога – напълно провален опит за хумористично звучене, беден сюжет, отрупан с прекалено много думи, липса на всякаква интрига; накратко скука.

Изобщо за мен литературното претворяване на митологични или приказни сюжети – т.е. на истории, които са на ръба на литературата и са създадени да служат на напълно нелитературни цели – трябва преди всичко да има здрава концепция, а тук не намерих никаква, освен може би в първия разказ, където историята за Синята брада е преразказана като съвременна история за обичайните последствия от културния наратив за приказно богатия принц, който ще използва абсолютната си власт над нас единствено за да ни гледа като принцеси. Всички останали истории, дори някои да бяха приятни за четене и въпреки великолепния език, с който са създадени, висят просто като литературни опити без конкретна цел или замисъл.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s