Ревю: „Майките“ от Теодора Димова

През 2007 г. писах курсова работа за тази книга. Ето текста й.

Какво става, когато мама не те гушка като малък? Достатъчно е да сме гледали дузина американски филми, за да си отговорим – ставаш психично обременен жесток убиец когато пораснеш. В романа на Теодора Димова „Майките” става същото, с една малка (но възлова) разлика – никой не чака да порасне.

5148875Детската престъпност лежи в основата на „Майките”, но далеч не е неговата тема или идея. Самото престъпление е само следствие. Целият роман е връщане назад, проследяване на причинно-следствените връзки, довели до него – срез на обществото в търсене на обяснение. Децата, разбира се, са невинни. Тръгвайки от тази презумпция, романът връща назад във времето, в историята на тези деца, на техните семейства и в крайна сметка на цялото общество, което е задало модела на тези семейства. Проследени са всички видове майчино отсъствие, всички семейни аномалии, техните корени, начала; всеотдайно са търсени и намерени причините за провала на всяка от седемте майки, за сриването на бащите, традиционно крепящи семейната институция, за невъзможността да се създаде здрава семейна среда сред ценностния разпад и хаос на България, ХХI век.

Още от първата страница, въпреки че тя се състои от няколко реда, на читателя става напълно ясно, че в тази книга се говори за тук и сега, днес, нашата страна. И въпреки изключително поетичната форма – през по-голямата част повествованието тече без прекъсване, като излияние; текстът е чувствителен към всеки препинателен знак; пряката реч, маркирана само лексикално, е напълно изчистена от всякаква паразитност на изказа; – периодично се появяват имена на продукти, места, заведения, марки, събития, които заковават иначе витаещата в обиталището на душата история към един определен хронотоп, който ние, съвременните на произведението читатели, разпознаваме безпогрешно като своята непосредствена действителност.

Романът разказва за отсъствия, най-болезнено видимо от които е това на майката, и техните последствия. Проблематизира се майчинството и отношенията родител-дете по сравнително нов за българската литература начин. Майката се гледа отдолу, от гледната точка на детето, което стои в краката й (често повтаряна сцена).  Цялото повествование е от гледната точка на детето, което наблюдава своите родители, семейство, света, в който живее. Няма поглед „отвън” – към отношенията майка-дете, в пашкула на тяхната органична свързаност, няма поглед върху връзката между тях като два взаимнозависими елемента. Тук тази връзка липсва и именно това е възелът на произведението.

И оттук романът се развива в две посоки, назад и напред – причини за разпада на естествените семейни връзки и последствия от него – вървящи паралелно до самата кулминация (и край) на повествованието.

Липсата на традиционно смятаната за естествена връзка родител-дете и отсъствието на майката от живота на детето отприщват лавина от последствия. Липсата на майката автоматично означава липса на всичко значимо и ценно в живота на едно дете – любов, грижи, закрила, възпитание, емоции, връзка със света, организирана ценностна система – всичко онова, на което майката традиционно е гарант. Всяка една от седемте майки отсъства. Те не просто не общуват с децата си, не просто не им обръщат внимание – тях просто ги няма. Една е загубена в лудостта си, друга в болестите си, трета в съпруга си, четвърта отсъства физически, повечето са потънали в собствения си живот, в това, което смятат за свой живот. Децата им липсват от него. Те са ги довели на света и са ги оставили в него без да създадат никаква връзка с тях. И доката връзката с детето липсва, родителите са силно овързани един с друг, със своите родители, с любовниците си – построена е една гъста мрежа от връзки и зависимости, и емоции между възрастните във всяка история, но в нея място за детето няма, то остава „под мрежата”. И така децата се оказват аутсайдери, отделени от света, с който възрастните са здраво оплетени и свързани, те са изрязани и поставени отвън, като наблюдатели – наблюдават живота на родителите си и на всички хора, свързани с тях, но няма откъде да влязат него, защото пролука няма.

И тук се появява митичната фигура на Явора, младата учителка на седемте деца – образ, изграждан по продължението на целия роман изцяло чрез техниките на съня и спомена; тя се „материализира” едва в сцената на смъртта си. Тя е носител на всичко, което липсва, което е отказано, взето от децата, и им го дава, без да иска нищо от тях. Явора не е просто сурогат на майка – тя е любовта (директо наречена по този начин в романа). Прехвърляйки цялата си естествена детска нужда от любов, общуване, докосване, споделяне, върху Явора, те се обръщат, всъщност се втурват към нея, започват да се хранят от нея, да я изпиват и накрая съвсем естествено и закономерно се стига и до физическото унищожение – то е финалната фаза на консумацията на отказаната им любов.

Хронично незадоволената нужда от дом, семейство, нормалност води до необичайна за едно дете тежест, възрастност – във всяко от тези деца е трудно да се намери нещо детско. Чувството за обреченост тегне над цялото повествование, на някои места стига до патетичност. Изолираните, оголени, ненужни, изхвърлени от живота на родителите си деца остават сами с всичките си неизвестни, с недовършеното си детство и възпитание в свят и общество без ясни морални императиви, без правила, без обяснения и основания. Цялото това израждане на една патологична любов (към Явора) в унищожение е следствие от всички тези отсъствия, от липсата на абсолютната ценност за едно дете – Майката.

И въпреки че романът е със силна социална основа и цел, той едва ли може да бъде поставен в полето на литераурата-социална критика – повествователят в нито един момент не заема позиция на съдник – напротив, стреми се да намери оправдание за всяко действие или бездействие, допринесло за извършването на чудовищното престъпление. „Майките” е по-скоро изследване, опит за обяснение. Тръгнал по този път, романът прави и опит за реабилитация на християнството като генератор на ценности, на нашите ценности. Паралелът на Явора с фигурата на Христос е подчертан и поддържан през целия роман, до завършека му, както и редица християнски символи – пиета се появява на няколко пъти, разбира се обърната – детето оплаква майка си; а милосърдието, състраданието, опрощението, разкаянието присъстват в почти всеки образ в романа.

Въпреки че книгата на Теодора Димова не слага етикети, не дефинира „злото” – на практика романът не се интересува от дихотомията добро-зло – „посланието” до читателя става болезнено ясно. Целият роман може да бъде видян и като тревожен вик, като предупреждение – нещо не е наред сред нас, нещо боледува. Всъщност в „Майките” се говори за нещо много просто, много естествено, което всички ние безпроблемно различаваме – нуждата от любов и общуване, която всеки изпитва, и какво се случва, когато тяхната липса стане хронична. В този смисъл той има и характеристиките на притча.

И накрая остана да отговорим – защо „Майките”, а не „Бащите” или „Родителите”? Защото Майката в българската култура е озарена от ореола на светостта, а в този роман се разказва за разкъсването на ореоли и смъртта на светини.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s