СФФ: „Хавър“ от Аки Каурисмаки

Особеният свят на Аки Каурисмаки, изграден от носталгични ретро декори и безапелационно съвременни проблеми, е хипнотичен за сетивата. Забелязала съм, че в много негови филми има куче – дори когато нищо в повествованието не го изисква. В този името на кучето присъства в началните надписи заедно с другите актьори. Мисля, че това е интересен ключ за тълкуване на творчеството му – за Каурисмаки разликите между живите същества са незначителни, неразличими, размити, няма ги. Утопичните до глупост сюжети имат едно и също послание, поднесено в опаковката на притча: всеки живот е безценен, всеки човек носи заряд за добро, висшата ценност в живота е обичта между хората. В тази наивна вселена на всетържествуващо добро за благоприятната развръзка работи не само свободната воля на героите, но и съдбата – всичко помага, трудностите се преодоляват лесно като в детска книжка, а накрая всички получават щастието, което заслужават, въпреки всички пречки.

„Хавър“, както недвусмислено сочи името, се развива във Франция. И Каурисмаки активно използва клишето в изграждането на своята версия на страната – шансони, франзели, инспектори в шлифери, полумрачни барове и истории за разбити сърца – като част от стратегията си за екстремна стилизация. Всъщност това е вторият елемент, който ми напомня за така презряния от мен Ларс фон Триер – „Хавър“ не достига нивото на визуална условност на „Догвил“ (той кой ли би могъл да достигне тези висини на претенциозността), но в голяма част от кадрите с театрално осветление, наредени и жестикулиращи в синхрон като беквокали статисти и декори от 50те години на XX век в категорично позиционирана в днешно време история асоциацията е неизбежна.

Другият елемент е генералният извод за човешката природа, който двамата режисьори правят с филмите си – само че в това отношение Каурисмаки е своеобразен негатив на Триер. От неговите филми струи убеждението в безкрайния потенциал за добро у хората. Или най-малкото проекция на един свят, в който доброто последователно побеждава в човешката природа. Сред всички герои – предимно окаяни и посредствени, каквито обикновено героите му – има само един отрицателен, който иска да предаде бежанеца на властите, и той е удостоен с 2 сцени и 3 реплики и лишен от мотиви, убеждения, вътрешно развитие, изобщо от всякаква плътност, сякаш самото му съществуване едва се е откъснало от сърцето на режисьора. Плавното преминаване от изцяло нощни към почти изключително дневни сцени подсилва внушението за всепобеждаваща надежда.

Когато става дума за вяра в човека, Аки Каурисмаки е ненадминат. Изглежда наивно, дори може би без връзка с реалността, но според мен това е много по-смела позиция, особено предвид обезнадеждената действителност през последните години, отколкото лесната надменна мизантропия на Ларс фон Триер.

Новият филм на Каурисмаки, „Другата страна на надеждата“, е своеобразен нов опит по същата тема, който е много по-успешен. Може би защото се развива във Финландия – среда, с която Каурисмаки не изпитва притеснения да се шегува, използвайки трогателна самоирония, която внася силно необходима лекота в разказа. Споделеният смях в залата е почти магически лубрикант, който прави въобразимо приемането и на най-разединяващите идеи.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s