Неслученият канон

Ако и вашите знания за най-новата ни история, като моите, се ограничават до хвърчащи в общественото пространство клишета и спомени на баби и дядовци, а ви е любопитно и освен това се интересувате от развитието на българската литература, най-горещо препоръчвам тази книга. От нея научих повече неща за траекториите на българската литература през 20 век, отколкото от 12 години обществено образование, и то по много по-последователен и осветляващ начин – въпреки различните автори и нееднородността на побраните в сборника статии.

25683071

Ще обобщя накратко съдържанието на отделните статии с надеждата да засиля интереса; сборникът заслужава да се прочете.

1. „Между традицията и модерността“, Милена Кирова

Научих много изключително любопитни неща от тази статия за жените писатели в България след 1944 г., за литературата на периода като цяло, за странната смесица между държавен „феминизъм“ и патриархални представи за ролите на половете, за началото на изразите „дамска поезия“ и „мъжко момиче“, за това как жените са систематично изключвани от важните критически пространства (критически обзори в литературни списания например) – процес, по който вероятно са изключени и от програмата по литература в училище и така и от полезрението на повечето читатели. Проф. Кирова със забележителна яснота и на достъпен и увлекателен език, с прямота и искрено отношение към читателя (без излишна академичност, но и без да подценява интелигентността му) очертава еволюцията на женското писане и отношението към него – оценката за него – през четирите и половина десетилетия на социалистическия строй у нас. Осъзнавах постепенно колко малко знам за това време, не само за литературата, но и изобщо за социалните процеси, за това колко са тежали нормативните изисквания на литературните органи и цензурата, доколко е имало съпротива сред културните дейци, как са съвместявали творческите си пориви с тясното русло на позволената експресия и със задължителния литературен данък от хвалебствени оди.

2. „Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ“, Пламен Дойнов

Тази статия, особено веднага след първата, ми се стори малко разхвърляна – от исторически факти и цитати от дневниците на съвременни наблюдатели като Чудомир към литературен анализ – и езикът ме затрудни. Проследява реабилитацията на Багряна и Дорба Габе като писателки от старото време и циментирането им върху трона на народната литература. Багряна остава въздесъщ, почти непреодолян в крайна сметка, модел за т. нар. „женска“ поезия, по който се пише до ден днешен.

От статията научих термина „соцпарнасизъм“: „произлиза от съгласието си да копаеш собствената си градина, независимо от това, какво става в света наоколо […] соцпарнасизмът е съавтор и същевременно продукт на културната ситуация, която фаворизираше несъществената, т.е. осакатената литература, даже и когато тя достигаше високо равнище на художествена изисканост“. (Михал Гловински, 1980 г.) „Художникът бива освободен от усилията да илюстрира историческата логика и прелестите на комунистическата система, но […] поема и задължението да доставя нови форми за легитимиране на властта. Негова мисия вече става конструирането на фикцията на напълно нормалната, функционираща според европейски стандарти държава“. (С. Береш)

Два интересни факта: през 60те Багряна става обект и субект на реабилитиране на отречени от сталинизма/червенковизма културни традиции от преди 1944 (поне за мен изненадваща информация); а Дора Габе пише любовно-еротична поезия на 90+ години и то такава, която засяга тези теми именно в късния период на човешкия живот. Това ми се видя доста радикално.

3. „Навсякъде аз съм“ – раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на ХХ век“, Радослав Радев

Започна като интересен исторически литературен анализ и след това заби в напълно безкритичен сексизъм, когато започна да анализира загубата на символите на женствеността в женската поезия през 50те години. В този анализ авторът изхожда от есенциалисткото схващане, което явно не смята за нужно да разгледа критично, че мястото на жената като обект в един мъжкоцентричен свят, на който се назначават значения и функции, е естествено и не само естествено, но и добро. Обръщането на перспективата, която прави от нея човек, агент, за когото ръцете са инструменти на действие, а не код за тълкуване на символизма му, следователно е неестествена и лоша. Авторът освен това смята, че жената (показателно е, че използва единствено число – „жената“ като събирателен образ, като символ, а не като сбор от различни субекти) може или да бъде обект на любов и символ на интимната част от мъжкото битие, или да бъде деен член на общността. Не и двете. И не само не крие предпочитанието си към първото, той явно смята, че първото е естественото състояние на нещата, че жените в действителност са изключително явления в света на мъжа и всеки опит от тях да бъдат направени хора – субекти – е насилствен и противен на природата, включително женската природа. Което си е чистопробна мизогиния.

4. „Жените демиурзи на социалистическия детски свят“, Светлана Стойчева***

Отново се учудвам колко малко знам за толкова непосредственото минало на собствената си страна. Ето как е звучала поезията за деца през 50те години:

От всичко най обичам
свинята с много рожби,
която ни прослави
на градската изложба.
Там тази майка млада
взе първата награда.

Калина Малина

И:

Аз си ходя в гората,
с гъби пълня торбата.
Нямам пушка, патрони,
тебе няма да гоня.

Елисавета Багряна
(разказът е от името на катерица)

„Домът и детската градина са умален модел на социалистическия свят и в тях децата със съвсем недетска дисциплина извършват задълженията си, точно както възрастните по стопанствата и заводите – устояват на изкушението да играят в снега, защото трябва да учат, играят си игрите в детската градина и са надлежно щастливи от това, мечтаят да станат ударници като татко и мама и т.н.“

5. „Отвъд митология и идеология? („Женската“ априлска лирика от 60-те)“, Магдалена Костова-Панайотова

Лиана Даксалова, Кинка Константинова, Калина Ковачева, Ваня Петкова, Първолета Прокопова, Лиляна Стефанова, Невена Стефанова, Надя Кехлибарева, Людмила Исаева, Надя Неделина, Богдана Зидарова, Василка Хинкова, Станка Пенчева.

„Априлското“ се разбира като одържавеност и легитимност – на практика единствената допирна точка между поетите, дебютиращи в края на 50-те и началото на 60-те години, след „размразяването“ в [рецепцията на] поезията. Статията е по-скоро литературоведски, отколкото социално-културен обзор на поезията, писана от тези жени в периода. Изведените общи характеристики са поглед към света през непосредствения сетивен и емоционален опит; „новата“ жена (по паралел на „новия герой“ на епохата) – действена, борбена, безкомпромисна в чувствата си, активна в социалния и научния живот, но и нежна и всеотдайна майка; гротесково развенчаване на изкривяванията на епохата (най-вече Блага Димитрова); самочувствие на творец; Родината, природата, красотата. Има доста схематизирано идеологическо говорене, но се долавя и пропукване на вярата в кумирите, наситено с очакване на новите естетически хоризонти на 70-те и 80-те.

6. „Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те и 70-те години“, Милена Кирова

Тази статия съдържа много добре формулировка на един проблем, от който се дразня от години – убеждението, че има такова нещо като „женско писане“ и неизбежното му есенциалистко натоварване – в контекста на критическата рецепция в България през 60-те и 70-те години. Изключително интересно е как критиката си измисля (въз основа на нелитературни и неизследвани, „естествени“ схващания за женската „същност“ и „чувствителност“) някакви рамки на това женско писане и после наказва всички поетеси, които не се побират в тях. По този начин всъщност поезията от жени е определена като инфериорна още преди да е написана – тя по предписание трябва да носи „топлота и приветливост“ и да бъде емоционална и субективна, за да се впише в рамките на „допустимата женственост“, което води до създаване на камерна и еднообразна поезия, склонна към дребнотемие и баналност. Така че се получава порочен кръг, в който женската неспособност за създаване на значима литература е предпоставена като условие изобщо за приемане на творчеството от жени. Ако не пишат „като жени“, критиката ги унищожава, ако пишат, ги снизхождава и избутва от каноничните пространства. И в двата случая резултатът е оставане извън полето на „важната“ литература.

Всички алтернативни тенденции в „женската“ поезия на 60-те и 70-те тръгват от опитите за надмогване на „синдрома“ Багряна (идеи за вечност на женската „същност“, национални мотиви и пр.).

Разгледаните поетеси в статията са Екатерина Йосифова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Ваня Петкова, Калина Ковачева, Миряна Башева, сред които последната произвежда най-радикалното отдалечаване от официализирания модел на женската поезия в периода – то носи почти всички характеристики на постмодерната поезия, която се появява през 90-те – и то не само писана от жени, а нашата постмодерна поезия като цяло.

7. „ЖЕНИТЕ ЗА/В ИСТОРИЯТА“, София Ангелова

„Българският литературен канон все не успява да забележи, че в жанра исторически роман присъстват и жени авторки“. Статията говори за историческата проза, писана от жени, като проблематизира „мълчанието (на жените героини) и премълчаването (на авторките в канона, т.е. за неслучения канон)“. Имената са Севда Севан, Надежда Драгова, Лиляна Михайлова, Свобода Бъчварова, Неда Антонова, Фани Попова-Мутафова, Вела Благоева (родоначалник на жанра в новата българска литература), Яна Язова. Най-много място е отделено на „Родосто, Родосто“ на Севда Севан, за която авторката казва, че е „изключително приносна“ за българската романова традиция. Но въпреки читателския интерес, преводите на чужди езици и отзивите в чужбина, българската критика „й отрежда скромно място сред балканските спомняния“.

Освен това се оказва, че голяма част от тези авторки отсъстват не само от канона, но и от академичните програми, занимаващи се с развойните процеси на българския исторически роман. Силно впечатление ми направи наблюдението, че това мълчаливо изключване на тази проза от историята на българската литература на практика лишава целия жанр от възможността да черпи от нея и да стъпва върху нея – „прави я непродуктивна спрямо традицията“.

8. „ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ИСТОРИЯТА И ИСТОРИИТЕ“, София Ангелова

В романите си Вера Мутафчиева често влиза в конфликт с официалните исторически версии поради „сериозни усъмнявания“ в достоверността на историческата наука – която всъщност е професионалното й поприще. Историческата й проза задава нови перспективи пред романа; скъсва с патриотарското говорене за българската историческа участ и въвежда новаторски за българската проза похвати, част от които типично постмодерни. Тя „не реставрира, а проблематизира историята“ (Вл. Янев). Силна интертекстуалност и диалогичност между отделните й романи и между романовия разказ и съответния исторически наратив. Търсене на алтернативната истина за историята. Дотук супер интересно и информативно

Във втората половина на статията авторката задълбава в жените героини и изобщо „женския въпрос“ и там се оказва прекалено дълбоко за нея. Разсъждава от позицията на популярни митове и паранои за феминизма (че поставя в рамки, споменати са „крайностите“ и „радикалностите“ му, изразени в някаква „класова борба срещу мъжете“ – нещо, което аз като феминистка за пръв път чувам) и прегръща смехотворни есенциалистки глупости като „жената като балансираща сила, призвана да поддържа жизненото равновесие и многообразие чрез своята интуитивност, толерантност, природосъобразност“ (С. Беляева), отречени не само от феминизма, но и изобщо от хуманитаристиката като цяло. И всичко това е въведено с факта, че „Аз, Анна Комнина“ е веднага разпознат като феминистки роман. Явно това изисква пространно и усърдно громене и разграничаване от тази социална чума, феминизма, да не би някой да опетни паметта на В. Мутафчиева с нея. Абсурдното е, че всичко това завършва с цитат от самата проф. Мутафчиева, който е чиста проба феминистки: „Та аз лично познавам жените от семейството ми преди мене – това бяха хора надарени, волеви, амбициозни, бяха хора с въображение и жажда за действие, бяха словесни във високия смисъл на тази дума, а битието ги осъди просто само да възпитават у децата си качествата, които не са успели да осъществят у себе си… Дори не мога да си представя доживотен затвор при по-тежък и обиден режим“.

9. „Автори не-автори и писатели фантоми“, Красимира Даскалова

Страхотно интересна статия за автобиографията на Цола Драгойчева, писана от писател фантом, и живота й, в който сред всички забележителни и на места достойни за приключенски филм събития присъства и куриозният парадокс тази автобиография да бъде цензурирана и забранена от социалистическата цензура (защото противоречи на официализирани по-късно и идеализирани версии за някои събития).

От тази статия научих термина „съпротивляващо се четене“ (resisting reading), въведен от Джудит Фетърли – четене срещу вече съществуващите монолитни наративи. Прелест!

Авторката поставя директно (като подзаглавие) въпроса феминистка ли е била Драгойчева и се занимава с изключително интересния казус може ли да се нарича държавната политика към жените по време на социализма „феминизъм“ и се опитва да направи критически прочит на всеизвестната история на държавния социализъм в Източна Европа чрез „свободно избрано неслужене на доминиращия исторически наратив и промислено непокорство към общоприетите „истини“ и „факти““ (Мишел Фуко) – само по себе си много вълнуващо начинание. Вследствие на това статията съдържа някои осветляващи факти за отношението на режима към заварените женски движения и организации и към жените по принцип. Изводът, който прави Кр. Даскалова, е, че Цола Драгойчева е както социалистка/марксистка, така и феминистка, използваща повече релационни (отчитащи положението на жените в патриархален контекст), отколкото индивидуалистки аргументи.

Втората част от статията се занимава с трилогията „Повеля на дълга“, в която тя разказва живота си: „Несломимите“, „Щурмът“ и „Победата“ и основана на интервюто на авторката със Стефан Желев, благодарение на чието сътрудничество Драгойчева публикува спомените си. Тази част съдържа сочни клюки от личния й живот, като това, че един от мъжете, които се опитват да забранят книгата й, е мотивиран от лична вендета, защото е бил неин партньор, но синът е от друг мъж, който е обвинен в предателство.

По основната тематична нишка на статията – въпросът за авторството при колаборации между „автор“ и автор фантом – Кр. Даскалова заключава, че предвид извършения от Стефан Желев огромен подготвителен труд, той би трябвало да присъства като съавтор, на първа позиция, като дори това не би било достатъчно.

10. „Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове на социалистическия канон“, Алебна Вачева

Албена Вачева разглежда начините за центриране и отдалечаване на даден автор от социалистическия канон през литературната кариера на Блага Димитрова. Оказва се, че биографията е толкова важна, колкото и художественият продукт – който задължително се разглежда най-вече от гледна точка на съответствието му с единственият одобрен художествен подход, социалистическия реализъм. Всъщност останах с впечатлението, че художествено-естетичните достойнства на една творба не са нейно присъщо качество или функция на композицията, темите, стила и т.н., а са награда, която критиката дава или отказва на произведението в зависимост от това дали изпълнява по-важните изисквания: да е написано от автор с подходяща биография и да е убедителен представител на социалистическия реализъм/да следва партийната линия за литературните произведения. Но дори последното не се оценява по някакви точно определени, предвидими критерии; когато Блага Димитрова пише „Стихове за вожда“ през 1951 г., тя получава не възхвала, а критики за стихосбирката – обвинена е, че пише твърде умозрително, че не е достатъчно убедена, че „измисля“, което се схваща като „отстраненост от правдивостта“ и противоречи на зададената цел на литературата – да отразява (социалистическата) действителност.

Фактът, че достойнствата на литературните произведения и съответно включването им в центъра или периферията на канона, или пълното им изключване от него, са изцяло функция на критиката, се подчертава от неколкократните пълни ревизии на творчеството на Бл. Димитрова след определени нейни произведения. След като е избутана до периферията след първите си стихосбирки и самоопределянето като литературна наследница на Багряна (това изглежда контраинтуитивно предвид свещения статус на Багряна в социалистическия канон, но проблемът е, че Бл. Димитрова се идентифицира с жената Багряна, възкресявайки духа на една табуизирана епоха от българската литературна история), тя отново получава отлични отзиви след романите и пътеписите си за Виетнам, а след романите си „Пътуване към себе си“, „Отклонение“, „Лавина“ и особено „Лице“ изпада в пълна литературна немилост, като дори е обявена за „активист“ и обединител на опозиционно настроените елементи на обществото през ’80те години. При всяка смяна критиката прави пълно преразглеждане на цялостното й творчество, като заличава предишните оценки за него. Тук човек няма как да не се сети за „1984“ и да го побият малко тръпки.

Материалът е много интересен, но стилът малко ме спъваше. Струваше ми се, че на места изказът е прекалено сложен без особена нужда от това. Знам, че става дума за академично писане, но проф. Милена Кирова например пише едновременно академично, достъпно и увличащо, така че не е невъзможна задача.

11. „Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век“, Амелия Личева

Амелия Личева трябваше да ми води двусеместриален курс по езикознание на ХХ век в магистратурата, но се появи само веднъж за около половин час. До днес не мога да й простя това скандално лишаване от част от моето образование, за което на всичко отгоре си бях платила, така че не смятам да пиша за нейната статия.

Ще спомена само един любопитен фактоид от тази статия – още през 70-те, демек в сърцевината на соца, са се пишели еснафски оди за превъзходството на София над провинцията (бул. Руски сравнен с Шанз Елизе в полза на първия). Дори софийското големеене, един от любимите отличителни знаци на днешните горди антикомунисти, е рожба на соца.

12. „Жената в научната фантастика на социализма“, Владимир Трендафилов

Кратък обзор на жените и научната фантастика в епохата на Социализма, основните изводи от който са, че научната фантастика е изцяло движена от политическа целесъобразност, което налага нейното предефиниране от традиционно булеварден жанр в поджанр на „философско-психологическата“ литература с цел легитимирането й; и че женското присъствие в тези произведения остава разочароващо маргинално – независимо дали са писани от мъже, или от жени. Предложеното обяснение (жанрът е „естествено“ мъжки, защото е обвързан с традиционно маскулинистки области като техника, инженерство, изследователски походи) звучи логично, но според мен е непълно – както посочва Милена Кирова в първата статия от сборника, патриархалният строеж на обществото не изчезва с премахването на гражданското неравенство между половете и, както личи от много от другите статии, жените са били систематично изключвани от канона по инерцията на патриархалното мислене за литературното поприще.

13. „Приказните вселени на Петя Дубарова“, Людмила Хр. Малинова

Къс (7 страници) преглед на темите и отличителните формални характеристика на поезията на Петя Дубарова, сравнена (не само тук, а и в статията на Милена Кирова за поезията от 60-те и 70-те години) с Елисавета Багряна. Обичам Петя Дубарова и ми беше приятно да прочета статия за творчеството й; една от любимите ми книги като дете беше „Соната за Петя Дубарова“ от Веселин Андреев.

14. „Екатерина Йосифова: Начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това“, Пламен Дойнов

„Един от най-категоричните алтернативни почерци в българската поезия“ между 1969 и 1989 г. Отбелязан е сериозният дефицит на критически текстове върху авторката (тъжен повтарящ се мотив в повечето статии в сборника).

Страшно осветителен цитат от Йосифова от кухнята на книгоиздаването в периода – тя казва, че е било препоръчително във всяка стихосбирка да се вмъкне нещо, което да даде на редактора материал за защита на ръкописа, за да мине и да бъде издаден – „нещо за родината, поне за природата…“

Поезията на Екатерина Йосифова се отличава от опитите на съвременниците й с чувство за самоирония, етическа дистанция, подчертаване на противоречията, естетизация на „слабия човек“. Критиката, естествено, е на страната на конвенционалната поезия, писана от жени – охарактеризирана от „естественост“ и „спонтанност“ на лирическото преживяване. Йосифова изглежда „подозрително рефлексивна“. Това на практика повтаря критиките, които получава и Блага Димитрова за първите си литературни опити 2 десетилетия по-рано.

Тенденцията на „тихата лирика“ от 70-те и 80-те се развива в „новия автентизъм“ на 90т-е – индивидуализираща поезия, която инвентаризира следите, оставени от частния човек в НРБ.

Статията е подчертано по-литературоведска от повечето в сборника.

15. „Сладкият хюбрис: има ли женска постмодерна поезия на 90-те?“, Милена Кирова

Статията използва 3 публикувани студии (на Пламен Дойнов, на Пламен Антов и на авторката), за да направи лесно проследим, добре структуриран обзор на женската поезия през 90-те и нейните постмодерни белези (тематични, формални и специфични за българския контекст, което е особено интересно). Конкретно разгледани са поетесите Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Вергиния Захариева, Амелия Личева и Миглена Николчина.

Най-интересно за мен беше изследването на мястото на феминизма в женската поезия от периода, пречупен през призмата на постмодернизма – защото феминизмът по своя замисъл и естество е модерно явление, доколкото е идеология, която иска за съгради нова перспектива, а не да деконструира стари (макар че аз лично виждам доста контра аргументи тук), но в българския контекст, поради прекъсната традиция на женските движения след 1944, се случва в условия на силна тенденция към постмодернизъм; и поетесите, които са най-склонни към постмодерна игра, изпитват най-силно влиянието на феминизма, защото са от академичните среди (друга отличителна черта на женската поезия от 90-те). Според проф. Кирова стремежът за съвместяване на феминизъм и постмодернизъм води до „отслабване на контрамодерната тяга“.

Удоволствие е да се чете как проф. Кирова изразява неодобрението си към свои колеги – например как един от тях би назовал група автори „постмодерни отродители“, ако притежаваше тази фраза в интелектуален запас“ 😀

16. „Български писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева)“, Инна Пелева

Безспорно една от най-интересните и приятни за четене статии в сборника. Авторката не пести неласкавите си мнения за разните авторски пози на разглежданите писателки – аристократската претенция на Е. Дворянова, непосилната изключителност на героините на Т. Димова (не съм чела по-точно описание на непоносимия за мен стил на писане на Димова), самохвалното величаене на собствения регистър на писане на К. Ангелова (също не съм й фен). По-неутрално ми се видя отношението към останалите авторки, но може и да греша. Във всеки случай описанията на стиловете на всичките са прекрасно живописни и режат като скалпел.

Езикът на Инна Пелева е изключително оригинален, дори самобитен  – неочаквано за мен откритие в академичен текст. Играе с езика като с любима, опозната от всички страни играчка; ларж със слово- и формообразуването, плува като риба в потоците на езика. Съответно това отваря неочаквани възможности за използване на хумор, елегантна ирония, дори подигравка с някои автори. На места четох със злорадство (и без угризения).

(В тазия статия са споменати Depeche Mode. Как да не й се радваш?)

Общото с Антон Страшимиров е много любопитна теория с изключително интересен въпрос накрая: авторката се пита доколко сегашните женски разказвания за/на жената и женското са вече случили се като „мъжки модернистки опис“ – от времето и в произведенията ан Антон Страшимиров, който вече е описвал и еротическите сюжети, и майчинските девиации, и престъпната жена, и религиозната фанатичка, и бунтът срещу морал и норми (разрушителен, разбира се) – като накрая репресира всички възбунтувания срещу нормативните предписания за женственост и женскост и обезопасява „рисковата“ жена. А зададеният накрая (от Инна Пелева) въпрос е – „Дали страниците [на разглежданите авторки] изобретяват убедителен излаз от живеенето във/със/чрез кухнята, децата, църквата?“ И доста осветлително по темата е следното й разсъждение, по повод „Емине“ от Теодора Димова: „Дали да имаш „Бог“ все пак не означава, че няма да имаш „собствена стая“ [по В. Улф]. Или, имайки точно „собствена стая“, нещо те кара да обясняваш, че тя не е това, ами е „молитвена стая“. От какво се откупваш, защо е страхът, каква е природата на неумолимата потребност да бъдеш напълно правилна?“

17. „Биографизация и наратив. Една тенденция в съвременната женска проза“, Кристина Йорданова

Текстът се занимава с явлението „автофикция“ (Серж Дубровски) и тенденцията за използването му в съвременната българска проза – явление, което е „нито факт, нито фикция, или и факт, и фикция“. Обект на анализа са 3 текста: „Зелено и златно“ от Силвия Чолева, „9 зайци“ от Вергиния Захариева и „Защото говорехме немски“ от Евелина Ламбрева Йекер.

18. „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и българската женска проза след 2000 г.“, Инна Пелева

Ако в предишния си текст (за „високата“ съвременна проза от жени) Инна Пелева не сдържа особено критиката си, тук направо унищожава бедните обекти на анализа си – Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Мария Павлова, Калина Стефанова, Ивинела Самуилова и Светла Иванова, описвайки ги не само като жалки самозванки и местни имитаторки на Дан Браун и Паулу Коелю, но и (част от тях) в опити за реабилитация на соц периода чрез омаловажаване на значението на политиката, забиване в личната драматика („светът е за двама“), жаловити описания на тежката съдба на бившия соц елит след 1989та (Филипова) и подканяне да забравим и простим, за да продължим напред. Споменати са и редица пиар трикове от книгоиздателския бизнес с отношение към този тип литература, включително някои доста съмнителни практики, като надписване на тиражите и броя издания, за да се подбутне дадено произведение да стане „събитие“. Страхотно интересен текст и се чете с огромно удоволствие, особено ако човек обича елегантно унищожителна критика, а аз обожавам. Текстът е доста високомерен, макар че прави прозрачен pro forma опит за справедливо/безпристрастно отношение. Това лично на мен ми харесва, защото възмущението е валидна реакция към някои литературни практики и прийоми и отношението „всичко е въпрос на вкус“/“всеки има право на мнение“ според мен е безкритично, интелектуално мързеливо и няма място в литературната теория и критика.

Людмила Филипова е оценена като автор без ясна идентичност, паразитиращ върху „творби с лица“, опиращ се на разпознаваеми модели и сюжети и предлагащ съмнителна компетентност по темите, които разглежда. Романите й са наречени „морализаторски и дидактични“. Езикът им е описан като „стерилен български, който се говори от доброто възпитание, […] неразстройвано от действителното можене да казваш на хората небанални неща“.

Черта, която Филипова споделя с повечето от другите разглеждани авторки, е „изгледа на учеността, свръхинформираността, респектиращата компетентност“ – бележките към една от книгите (роман, не научен труд) на Красимира Зафирова например са 576, като повечето имат изцяло самохвална цел – посочват конкретната интертекстуална препратка на отбелязаната сцена или израз, в случай че читателят я пропусне – впрочем цитираните примери са просто невероятни, трудно ми беше да повярвам, че такова нещо наистина е преминало редакция и е излязло на пазара. Както казва авторката, „бележката под черта държи […] да изпитаме респекта пред кралимарсковския разказвач“ 😀 Тя коментира, че това е „изключително егоцентрично, нарцистично писане“, което се готви за своите преводи на други езици и коментираното си издание. Никол Данева пък с абсолютна сериозност предупреждава в предговора към „Черната котка“ читателите си да не се опитват да боравят с магиите/силите, за които ще става дума в произведението; цитатите от Библията са не по кое да е издание, а по това на Придворната печатница в София, 1924 г. – също недвусмислен белег за абсурдна авторска суета. Инна Пелева прави връзка и с другия си текст в сборника (16), където се изказва не особено ласкаво за високомерния и самохвален писателски жест на Емилия Дворянова, но на фона на „цитатническия ексцес“ в разглежданата литература „писането на Емилия Дворянова изглежда скромно премълчаващо образоваността и културата на авторката“. 😀

Интересен е и коментарът за една от най-популярните и интензивно използвани теми в този тип литература – езотериката, тайнственото, магиите, new age философиите – включително обългарени през тракийски митове, орфически мистерии и пр.: „търсенето на изход и ново начало, усетът за изоставеност, съзнанието за невалидност на досегашните опитности във възприемането и тълкуването на света намножават в татковината поклонници на какви ли не учения, учители, духовни проекти“ – като прави паралел между годините след 1989 и след 1918 година. За мен това е много полезен ключ за тълкуване не само на литературните тенденции след 89-та, но и изобщо за културния код на Прехода.

Основните физиономични белези на тази литература, в обобщение, са поза на свръхинформираност/компетентност, желание за реабилитиране на политически реалности чрез парадоксално деполитизиране на темите и внушенията, ексцес в ерудитското самоизграждане, подчертан афинитет към езотериката и продаването на лесни отговори, на антирационализъм.

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s