Ревю: „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич

Достатъчно има писано за ужаса на войната, разказана от очевидците с цялата палитра на човешката емоционалност – директно, без академично отстраняване, без стремеж към неутралност. И наистина трудно се четат някои от разказите в книгата, трудно е за един човек, живял винаги в мир и задоволеност, да си представи какво е да функционираш в подобна гранична ситуация и да се справяш, да преминаваш през неестествения ужас, в който живееш всеки ден. Някои откъси почти съжалявам, че прочетох. Има много отчайваща бруталност в тези разкази. Но, както казах, за това е писано достатъчно; аз ще се спра повече на други неща, които ми правиха впечатление, докато четях.

Photo on 6-8-18 at 1.35 PMНе ми беше особено приятно да чета за неща, към които имам силна съпротива, защото нямат нищо общо с ценностите ми и в много случаи са в пряко противоречие с убежденията ми – героизъм, патриотизъм, саможертва за Родината, пращане на деца на фронта (навсякъде се подчертава, че те сами се бутали, дори лъжели за възрастта си, бягали и изобщо изобилства с оправдания за хвърляне на 16-годишни девойки във войната), военна пропаганда и митологизиране на военната история и изобщо приповдигнатия тон, с който се говори за нещо толкова отвратително като войната. Аз не можех да се възхитя безусловно на подвига на войниците, жени и мъже, защото такива разкази, за обикновени хора, забрани от полето, от училищата, от предприятия, институти, болници и хвърлени във война за имперски интереси, не ме изпълват с удивление, а с гняв. Това беше значителна пречка пред това да чета с удоволствие, защото духът на книгата предполага четене с възторг и възхищение. И наистина описаните случаи, епизоди, впечатления, чувства на разказващите жени варират от трогателни до всяващи искрен ужас и разбирането за нечовешките им усилия, оценката на извършеното като саможертва и подвиг, чувствата на състрадание и възхищение са действително естествени у читателя. Просто цялостната рамка на книгата, която изисква от читателя не просто да съчувства, да разбира, да се възхищава и да помни на човешко ниво, а и да оценява всичко това в рамките на безпрекословно преклонение пред Великата отечествена война като историческа ценност сама по себе си, ми беше страхотно неприятна и четях с почти постоянна вътрешна съпротива.

С тази книга обаче, колкото и да кънти пропагандата под структурата й, Светлана Алексиевич прави нещо, което абсолютно заслужава Нобела, дори да не беше написала нищо друго през живота си – тя издърпва, вероятно в последния момент, тези жени от забравата, която обикновено е съдба на почти всички жени в историята. Има хиляди примери за това как жените систематично се изтриват от събитията още от съвременниците си и после и от следващите поколение историци – предимно мъже, работещи в създадена от мъже система по мъжки приоритети и разбиране за света. Алексиевич не позволява това да се случи и с 800 000-те съветски жени, участвали във Втората световна война на всякакви позиции и с всякакви дейности. Тя осигурява място в историята не само за женското участие, но и за женския глас, за женската памет, както тя я нарича – защото жените разказват сами, от първо лице, какво помнят, без след това историци да отсяват „важното“ от разказа им по мъжкоцентрични критерии за значимост.

Самата Алексиевич неведнъж в книгата излага черно на бяло сексистките нагласи и практики, които запращат жените в небитието на историята.

Един голям началник не поиска да ме изслуша. „Мислех, че идвате да ходатайствате за заслужил фронтовак, а Вие за някаква си перачка.“

Книгата й е тяхното противодействие и затова е абсолютно безценен труд. За съжаление обаче тя самата също изпада в есенциалистки капани, когато говори за войната и пола – всъщност това е рамката, в която е поставена цялата идея на книгата, както личи и от заглавието – че войната е противна на женската „природа“, че е неестествена за нея и затова авторката си поставя за цел да обясни участието й през призмата на тази противоестественост, на тази дихотомия война-женскост.

Когато чувах, че нашите медицински сестри, попаднали в обкръжение, са стреляли, за да защитят ранените, защото ранените са безпомощни като деца, това го разбирах, но ако две жени пълзят да убиват някого със „снайперка“ по неутралната ивица – това все пак е „лов“… Макар че и аз бях снайперист. И аз съм стрелял… Но аз съм мъж… […] На разузнаване може би бих тръгнал с нея, но за жена няма да я взема… Не… Моята жена – снайперистка, това не мога да си го представя. Ние сме свикнали да мислим за жената като за майка, любима.

Алексиевич хем се обявява твърдо и дори възмутено против цитираните редица мъже, за които жена и война е не просто неестествена, но и неморална, едва ли не мръсна асоциация, хем сама прегръща това противопоставяне като основа и ключ за четене на книгата си. Аз намирам това за ограничен и всъщност погрешен подход, който напълно необосновано подменя социално обусловената динамика на пола и насилието. Но предполагам, че не мога да очаквам да намеря идеите на Втората и Третата вълна на феминизма през 80те в СССР. Сред самите разказващи няма оплакване от очевидно несправедливото отношение, което често са срещали – само една или две споменават, че това ги ядосва.

Върне ли се мъж – той е герой. Партия за женитба! А ако е момиче – веднага го погледнат криво: „Знаем какво сте правили там…“

Останалите изтъкват как са преодолели предразсъдъците на мъжете.

„Шегувате ли се, там са само мъже и ни в клин, ни в ръкав, жена да ги командва – това е чиста лудост. Какви ги приказвате!“

И когато командирът на батальона каза, че ето на, представям ви вашия нов взводен командир, отведнъж всички завиха: „Уууу…“ Един дори се изплю: „Тфу!…“

А след една година, когато ми връчваха орден „Червена звезда“, същите тези момчета, тези от тях, които бяха останали живи, на ръце ме носиха до моята землянка. Така ме уважаваха.

Не знам, аз не можех да не се дразня – толкова е очевиден стройният механизъм, по който жените биват изключвани от всякакви дейности и поприща, а след това и от историята – ок, някои успяват да „се докажат“ и устояват. Но на мъжете не се налага да се доказват, защото започват с кредит на доверие. Това неравенство в старта е очевиден ущърб и очевидна несправедливост, която е и основна причина за неравенството в успехите.

– Изпращаха ли и жени наравно с мъжете по задачи?

– Нас гледаха да не ни пращат. Трябваше да се молиш и да заслужиш, с нещо да се отличиш.

Когато при мен дойдоха две момичета, командири на сапьорни взводове, някакъв глупак от отдел „Кадри“ ги беше изпратил, моментално ги върнах. […] Имах достатъчно добри сержанти, които да вършат това, за което бяха изпратили тези момичета. […] За тези момичета ще трябва да се строи отделен блиндаж, за командната им дейност да се организират куп най-различни момичешки неща.

След като приключих книгата, научих, че първото издание (по което е правен преводът на моето) е непълно и самата Алексиевич днес настоява преводите да се правят по събраните й и допълнени съчинения от 2010 година, чиито разлики със старите издания са съществени. Това обяснява поне в известна степен пропагандаторския и за мен извратено приповдигнат тон по тази ужасяваща, мракобесна и доста натуралистично описана тема. Доста ми олекна, като го научих, защото това настоятелно усещане, че чета пропаганда, ме караше да се чувствам доста гузна, все пак става дума първо за нобелов лауреат и второ за такава необятна, чутовна човешка трагедия – 20 милиона жертви от СССР във ВСВ.

Ето тук има няколко малки откъса, които са били заличени от цензурата през ’80-те: http://azcheta.com/chovekat-e-po-golyam-ot-vojnata-iz-vojnata-ne-e-s-litse-na-zhena-ot-svetlana-aleksievich/ Както си и мислех, не всичко е било съвършена хармония и братско-сестринска обич между мъжете и жените на фронта – четях и си мислех, сексуалното насилие на война е неизбежно, особено когато тази истерично гранична ситуация е в такива мащаби. Разбира се, че го е имало, както го е имало винаги и го има и до днес във всички социални контексти, в които има възможност то да мине безнаказано. Но в книгата думичка няма за това. Заради тази и други очевидни липси не можех да се отърва от усещането, че чета охудожествено партийно представяне на темата – всичко в тази война, при все всички ужасяващи натуралистични описания, на които се е мръщила цензурата, е изкарано в крайна сметка благородно, човечно, надматериално, смислено, героично, величаво – въобще добро, достойно за безпрекословно преклонение. А да се пише така за война ми се струва кощунство, струва ми се обидно. Това съвсем отделно от факта, че бие страхотно на очи как всички истории са за добри, извисени духовно хора. Ни дума няма за озверели хора, за отчаяни от глад, за опиянени от власт, за ожесточени от желание за мъст – неща, които естествено се случват с човека в подобен екстремен контекст, съветския човек включително. Ето защо не присъстват: „Това е лъжа! Това е клевета срещу нашия войник, освободил половин Европа. Срещу нашите партизани. Срещу нашия народ-герой. На нас не ни е нужна вашата мъничка история,  на нас ни трябва голяма история. История на Победата.“ (из разговорите на авторката с цензора през 80те).

И в крайна сметка цензурирането на разказите от първо лице, окастрянето им само до тези части, от които може да се сглоби героичен наратив, пригласящ идеално на официалната история, подрива напълно идеята на тази устна история, чиято цел – велика цел, бих казала – е точно да поставя под съмнение, да посочва пропуските в логиката на официалната история; да бъде един вид коректив, да напомня, че не всичко остава в книгите по история и не всичко в тях е представено от ъгъла, който би бил най-релевантен за човечеството, което би искало да се поучи от нея. Така че издаването й в този куриран вид е чиста проба саботаж.

Всъщност тези няколко изрязани откъса на линка ме потресоха и развълнуваха повече, отколко почти цялата книга, каквато я четох. Просто много си личи лъскавия пропаганден слой отгоре, премълчаването, претупването, замазването. Така че горещо бих препоръчала да не си вземате старото издание, ако искате да прочетете книгата.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s