Ревю: „Една и съща река“ от Здравка Евтимова

25758722

Не просто по-зле от очакваното, по-зле е от минимума на очакванията, които човек може да има от един роман. Ужасен стил на писане – от всяко изречение са виснали поне по 3 сравнения, всичките напълно нелогични, което явно е търсен ефект, та да изглеждат самобитни, непогрешими знаци за авторовия почерк. Резултатът обаче е нетърпимо натруфен стил, подобаващ на гимназист, който прави първи стъпки в писането. Дълбаещото повтаряне на метафорите и сравненията по 4-5 пъти веднага след въвеждането им задълбава агонията на клетия читател.

От цялата тази словесна плява за 271 страници сюжет не се ражда – проблем номер 1 на съвременните български романи. Книгата е купчина от хлабаво свързани скици от ежедневието на някакви (неправдоподобно бедни и тъпи впрочем – половината буквално не могат да четат, в 2015 г.) хора в пернишко село, чиито перипетии в крайна сметка не водят до нищо, макар да са наситени с импотентна мелодрама, изнасилвания, грабежи, феодални мутри, средновековни мъчения, дълбоко девиантни сексуални извращения и пр. Авторката обаче е страхлива – иска да пише за драма, мъка и страдания, но не смее една псувня да изпише, нито да каже в прав текст какви са тия извращения. Всичко е евфемизми и недомлъвки. Ами няма как да звучи правдоподобно сатрапът мъчител на цяло село, като даже не може „да ти еба майката“ да каже, иначе захвърля омръзналите му любовници на пътя да ги сгазят и никой не му търси сметка; и живее буквално в замък с ров около него. Ооооокей.

Без никаква литературна логика главите от трето лице се редуват с глави от първо, разказвани от една от главните героини. Нейният глас по нищо не се различава от авторовия, само дето е в първо лице вместо в трето.

Въвеждат се нови герои почти до последната страница, като житейският им път и обстоятелства се прикачват при споменаването им като накачулено до разпадане ремарке и естествено прекъсват това, което има като повествование. Общо взето историите на всички герои са безцелни разкази, все едно слушаш някой да разказва за съседите си на спирката, докато чакате междуградския рейс – клюки с болезнено насилени тропи. Измъчих се да я довърша и крайното впечатление е на бездарно упражнение по творческо писане, което не знам как е стигнало до печатница, какво остава за всичките награди, дето е получило. Ако наистина това е най-доброто от българската съвременна литература, то е за рев и за срам.

П.П. Да не съм голословна, ето ви случайно подбрани сравнения от книгата:
„онзи грамадният като стълб, като изд, като гроб Киро“ („като гроб“ се използва минимум 10 пъти във връзка с най-разнообразни неща)
„питието беше като кръв от земни червеи, миришеше на пеницилин, анус на пепелянка и прясна кал“
„като онова кадифено бебе ми се усмихна Калчо“
„мучи като змей“
„въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но преди всичко миришеше на краста“
„Тялото й бе с цвят металик като новия мерцедес на Яков, но много по-меко от мерцедеса на Яков“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s