Ревю: „Люляковите момичета“ от Марта Хол Кели

43204330Увлекателна, но повръхностна книга. Въпреки значителния обем й липсва и психологическа дълбочина, и драматична тежест – с изключение на няколко ярки сцени в началото на разказа за лагера, една от които успя да ме извади от равновесие и многократно се натрапваше във въображението ми, дори когато не мислех за книгата. Останалото обаче е слабо. Героите са доста плоски, въпреки че преживяват или извършват ужасяващи неща. Разказът се води от първо лице, така че има достъп до вътрешното им преживяване на събитията, но то е поднесено по плитък начин, неубедително, с на много места с детински реторични въпроси и объркване, другаде с непохватен патос. Перипетиите и трудностите пред героините нямат особена тежест, защото в крайна сметка се оказват лесно преодолими, като в приказка, а не роман. Просто писателката не е на нивото на темата, няма нужния талант или опит, или и двете, за да я разработи с дълбочина и отношение отвъд баналните клишета за смелостта, гнева, травмата, прошката, но не могат да избягат от декларативността, звучат безсилно.

Любовната история в единия от разказите е вяла, стерилна и в крайна сметка безсмислена – от бележките на авторката става ясно, че целта й е да направи връзката на Керълайн с Франция по-лична, но тя има жилище там, говори езика и работи във френското посолство – мисля, става предостатъчно ясно, че Франция й е на сърце.

Повърхностното отношение към нещо толкова екстремно и несравнимо с нищо друго в човешкия опит като оцеляването след ужасите на концентрационен лагер личи и от нелепия захаросан край – подчертан впрочем от глупавата метафора на заглавието, според която от страданието се ражда забележителна красота или сила. Отдавна съм забелязала, че за американците е изключително трудно да не завършват и най-мрачните и безнадеждни истории с купчина невъздържан оптимизъм и явно всичко друго им се струва недовършено – ако няма щастлив край (или поне обещание за такъв), значи краят още не е дошъл. И тук не е по-различно. Жени, жертви на нехуманни експерименти, загубили най-близките си, с ограбена младост, здраве, възможност да имат деца и т.н., се излекуват от всички физически и психически травми като по чудо. Каша намира мъчителката си, получава този прекрасен американски пенкилер, closure, и се отърсва от преживяното в лагера и загубата на майка си. Отиват в САЩ, излекуват се от всичките си болежки, всичко там е прекрасно и общо взето рай на земята, защото не е комунистическа Полша и има храна и забавления в изобилие, неомъжената сестра си намира мъж и дете в рамките на 3 страници И ракът й изчезва, и всички заживяват щастливо. Не знам какво да си мисля за човек, който вижда света и човешката психика по този несложен начин. Вероятно, че е живял доста безметежен живот.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s