Review: Little Women by Louisa May Alcott

A story about saying goodbye to childhood by giving up on your dreams and (if you’re a woman) knowing your place.

Seriously, it starts so well, the characters are vivid, believable, likeable (even the boring and one-note Beth has her moments), there is some real insight on growing up and the bittersweet feelings of this time – saying goodbye to childish joys and innocent friendships and building character through continuous and conscious self-improvement. Marmee’s approach to parenting – setting an example, never forcing her children’s confidence, respecting their boundaries, letting them make their mistake in order to learn through experience, and gently directing them on the right path – is remarkably progressive and impressive even today. There are many funny, many heartwarming, and many genuinely sorrowful episodes in the young heriones’ lives that easily create intimacy between characters and reader. The book has a solid moral foundation and most of the qualities is affirms as desirable in adolescents and young adults (above all kindness; also patience, a solid work ethic, tolerance, sociability, prudence, but also youthful passion and optimism) are what makes a decent human being in any era. The overarching motif of change and the grounded message that the girls’ letting go of their „castles in the air“ (i.e. their youthful dreams) is a sign of maturity, not resignation or regress, is a remarkably wise one: it makes the often overlooked point that happiness is not one’s dreams coming true, but a more enduring state, often coming from unexpected and seemingly unexciting sources.

The romance episodes, I found, were the least convincing – even the famous one. And the „married bliss“ scenes are, in my opinion, not just unbearably saccharine, but extremely naive, too.

I found two issues that were irritating enough for me to knock off two stars. Firstly, the tone was way too often (especially in the second part) insufferably moralising. Not just the messages (some of them are suitably old-fashioned and annoying in themselves, such as the idea that the only satisfaction women can get from life is from being wives and mothers, stated expressly by the way), but the tone itself, hammering these life lessons into readers like they’re in church and not reading a fictional story. It spoilt a lot of the enjoyment for me. Secondly, the fact that the girls effectively give up their aspirations as part of their growing up. It made no sense to me that Jo, who was always irreverent, creative and artistic, found contentment in being a caregiver. Amy conveniently finds that she has no genius even though she’s loved drawing all her life. And their choices of husbands are super underwhelming. I couldn’t buy Jo’s romance with the extremely boring professor one bit; nor Meg’s and bland John’s random love; nor Laurie so easily transferring his emotions onto Amy – how convenient and neat! The only somewhat convincing romance was Laurie’s unrequited love for Jo – because it was the only one with any passion in it. The message that family and friendship are the best sources of true happiness is solid, the execution I thought was uneven.

Review: Northanger Abbey by Jane Austen

I decided, halfway through February, that 2020 will be my Year of Reading Classics. Going through my shelves at home, I counted 18 classical works I haven’t yet got to; and what is the point of collecting a beautiful series such as the Penguin Clothbound Classics, if they’re going to sit there, unread, like decoration. So on I go with Northanger Abbey, right on the heels of The Watsons and Sanditon, and then onto Little Women.

I’d heard Northanger Abbey was Jane Austen’s least work and hadn’t really been interested in reading it before, expecting clumsy youthful writing and a barebones story. Well, not true. Austen’s pen is as sharp as ever in her earliest novel – playful, at the same time satirical and compassionate, effortlessly building living, fully rounded characters one can easily imagine and thus like or despise. The only weak spot is the ending; the author certainly perfected the act of the reveal later on in her career, because here it felt like she was just fed up with writing about these people and decided to give a very brief summary of how it all ended instead of showing it. Rather anti-climactic.

The often discussed aspect of satirising teenaged girls’ strong emotions and passion for drama and sensation, which is supplied by the relevant era’s entertainment and arts catering to this demographic, is absolutely not a critical sort of satire. On the contrary, it’s good-natured, even loving, supplied with rich understanding and empathy. In fact, there is a page and a half at the beginning devoted to an impassioned defence of the novel (ridiculed in Austen’s time as an unintellectual sort of entertainment, perused by simpler minds compared to those who read history, for example) as every bit as deserving a read as anything that’s lauded as worthy mainly because it’s favoured by men. Yes, Austen is conservative and conventional for the most part, but here she shows dazzling defiance, and one most people are afraid to show even today. How many would stand up for teenaged girls’ right to enjoy their cheesy books, music, fanfiction? People still delight in tearing it, and by extent them, down, just as they apparently did 220 years ago. So in some ways it’s a very modern novel (I suppose that’s why Austen’s prose endures).

Review: Sanditon by Jane Austen

Sanditon is a curious text in the context of Austen’s works – it isn’t as concerned with characterisation and relationships as it seems to be with social commentary. Austen started it when she was dying and it’s striking that it’s so optimistic in tone, if rather heavily satirical. It problematises change, and in particular the social changes of the 1810s. She mocks the fashions of the times, seemingly building characters entirely for this purpose, such as the crazed romantic Sir Edward with his ridiculous object in life to be a seducer, born from a life of idleness and too many romance novels. In another pair of characters though, the Miss Parkers, she attacks the opposite extreme – affected restlessness and the insistence of being constantly busy, constantly „useful“ to someone, ultimately resulting in spectacular uselessness. As Margaret Drabble’s commentary tells us, Austen ridicules the new, but is at the same time curious about it, and can’t completely commit to mocking it – the only full-fledged character, Mr Parker, is the one most enthusiastic about the possibilities of the future, for example.

Many characters are introduced in these 60-something pages and it’s interesting to speculate what could have happened to all of them had Jane Austen lived to finish her final work. It’s also hard to predict, seeing as this fragment is so different in style and structure to her other novels. Obviously some of the single men and women would have ended up engaged but who to whom? And after what obstacles? And one gets the feeling that wouldn’t have been the chief topic of the novel, and the greater part of its action would probably have been devoted to the development of Sanditon and Mr Parker’s blunders or successes in his enthusiastic devotion to the project.

The edition is obviously beautiful. Margaret Drabble’s introduction and notes are engaging and personable – they were as much of a pleasure for me to read as the texts themselves, and propelled me to move on to my Penguin Clothbound edition of Northanger Abbey.

Ревю: „Катерушки“ от Уля Нова

Две звезди. Бих дала три, ако не беше такова изпитание да прегазя през несекващия поток от сравнения и метафори. Авторката има ясно послание и то е ефективно предадено, повествованието е стройно, умело борави със символи, прецизно използва средствата на езика, но според мен и въз основа на личното ми преживяване с книгата, всичко би било по-въздействащо, ако не беше заровено под планина от непрестанно повтарящи се стилистични похвати. Може би идеята е била да се пресъздаде атмосферата на провинциалния съветски град с неговата безнадеждност, по детски възприемана през сетивата (миризми, звуци, тактилни усещания и пр.), но резултатът за мен е досада. Аз лично бих съкратила една трета от обема и то без да пипам малко произволно вмъкнатите 3 разказа в рамката на големия разказ.

„Катерушки“ се развива в едно особено застинало настояще между детството, което трябва да оставим зад гърба си, и въжделенията на стремежа към бъдещето. Книгата е роман за порасването, което по същество е болезнено осъзнаване на реалните граници на света и не по-малко болезнено откъсване от миналото и двете „тресящи се ръце“, които се протягат да ни хванат, ако залитнем, и протягане към неразчертаното пространство на небето, където ще станем, каквито искаме. Насред гъсто населения пейзаж на градчето – блокове, следвоенни дворове, скърцащи катерушки, баби и лелки с мъхести пуловери, безистени и входове с графити, изоставена детска градина и изобщо отломки от време, което или е заминало, или си заминава в крачка с детството на героинята – има много наситена символика: горе-долу (летището, летците, самолетите; птицата като въплъщение на неизразими, но неподдаващи се на потискане емоции – и гробището, заравянето на топчета, безистените и входовете), минало-бъдеще, мечти-горчивина, памет-забрава. Забравата е болезнена, но едновременно и оздравяваща: дядото от 40 години живее „в епилог“, упорито забил пети в миналото си, неуспял да се претвори в нищо друго. Когато е принуден да забрави за това в името на физическото си оцеляване (оздравителните хапчета изтриват паметта му), това е представено като трагедия, но и като надежда – най-сетне миналото може да напусне стерилната застиналост на спомена и да се претвори в бъдеще, защото безименната геориня взема дядовия си спомен (куршума, който е сложил точка на очакваното от него бъдеще) и отива да го зарови, за да поникне катерушка и по нейните лостове детето да стигне до небето без жици, знаци и предупреждения и да скочи в собственото си бъдеще.

Въпреки всичко това преживяването ми с книгата беше по-скоро неприятно. Стилът изобщо не ми е по вкуса и имаше решаващо значение за впечатлението ми от романа.

Review: „A Poem for Every Day of the Year“ and „A Poem for Every Night of the Year“

I would have rated the book itself 3 stars but for the astounding impact reading a poem a day had on my everyday life. Adding a minute amount of beauty to my day, lasting a minute or two, had a curious cumulative effect. It made me appreciate poetry much more, spurred me to read other poetry books (I read more of those this year than I had in my life so far), helped orient me in the vast unknown of the genre, so that now I have a better idea what kind of poetry appeals to me; and most importantly, at times showed me beauty that I had no idea existed, showed me beauty in unexpected forms. That was greatly appreciated I’ll come back later to add some of the poems included that I loved best; some were true revelations to me.

The selection itself is less impressive IMO. I guess it makes sense, since the book is mark

eted to younger readers, but there are many nursery rhymes and poetry for children. There are also too many religious (Christian) pieces for my taste, and even where there are entries dedicated to other religions’ important dates, they are mostly written by western authors or from a western perspectives. Poems in translation from other languages are very few. That said, I’d ardently recommend reading this book (a poem a day, or however you can manage it – I missed many days some time in summer and then had to read 10-15 a day to catch up, for example) to readers who don’t know much about poetry or aren’t sure what they like. You’d likely find at least a few poems that speak to you here, and thus get a sense of what might appeal to you in general.

Ревю: „Гробницата на капуцините“ от Йозеф Рот

Прекрасна лирическа книга, която не се притеснява, че не е съвсем роман, а прилича повече на съкратен мемоар. Със забележителна приникновеност улавя духа на времето и композира деликатна, почти нежна елегия на един безвъзвратно отиващ си – и накрая отишъл си – свят, който оставя след себе си горчива, безплодна носталгия и хора без място в света, които се мъчат, но не успяват да се наместят в новата логика на живота, озовали се изведнъж в свят, в който всичко, на което са носители, всичко, което ценят, е излишно, обезценено като притежанията и титлите им. С меланхолия, лека язвителност и спорадичен горчив гняв е описано това монументално сътресение, което бележи най-голямата промяна в Европа в нашето време, а може би и изобщо – разпадът на обединяващата (в очите на героя) империя, отчуждаването на братските народи, преобръщането на социалните взаимоотношения, в които сега жените се ръкуват като мъже и не приемат да бъдат смятани за непълноценни, а от „естествената“ социална йерархия няма помен. Тонът е наистина елегичен, защото героят не се гневи на хода на историята, не се възмущава от безсмислието на войната, не обвинява и не съди, а просто хроникира предизвестения разпад и тъжните му последици чрез забележително красиви картини на предвоенна и следвоенна Виена и провинцията.

Книгата може да се чете и по друг начин – като убедителна картина на безпомощността на създадения от налаганите със сила ригидни социални йерархии човек, когато светът спре да се върти около него. След като Втората световна война попилява имепрското величие и девалвира социални конструкти като престиж, потекло, място в социалния ред и пр., граф Трота и неговите приятели се оказват безпомощни и захвърлени с пяната на историята не просто защото титлите им вече са без значение и други критерии определят стойността на човека, но и защото се оказват напълно неподготвени за всякакъв друг тип живот. Самият граф Трота нееднократно повтаря, с ясно съжаление, че няма професия, не умее нищо, сметките го плашат, така че не може да се справи дори с едно начинание, поднесено му почи наготово от неговия адвокат (да държи пансион и така да си осигурява доход). Никога не са били научени да гледат на себе си като на дейни хора, не са развили никакви полезни умения и след разпада на социалния ред, създаден специално да обслужва тяхното съществуване и положение, те увисват без смисъл и цел, объркани и неспособни да се приспособят. Цялото повествование е прорязано от това съжаление и от инстинктивния, но осъзнат и разпознат като здравословен стремеж към естественото, пълноценното, здравото – любовта, земята, труда, непосредственото човешко приятелство.

Ревю: „Преводачът на болести“ от Джхумпа Лахири

За разлика от всички останали англоезични индийски книги, които съм чела, в този сборник с разкази отношението към старата родина не е язвително, насмешливо, критично, подигравателно или изобличително (макар и в много от тях критиката да е поднесена с хумор и явна топлота, тя все пак остава основен ъгъл), тук отношението е открита, горда дори носталгия. В нито един момент не се стига до мелодрама, нито идеализация, но сантименталните чувства, нежността към познатата земя на детството, са представени без извинения и обяснения – като нещо естествено и абсолютно валидно. Този подход ми харесва и то не само защото е отклонение от традицията. Валидира собствената ми сантиментална натура. Беше ми много лесно да разбирам меланхоличните съпруги, откъснати от щастливото си моминство, за да изпълнят дълга си в непозната и често непознаваема среда, в която връзката с родната среда, с миналото, със самата им идентичност е мъчна (шофиране, лошо време, липса на познатите продукти) и често невъзможна. Мъжете са много по-адаптивни в тези разкази, може би защото са принудени да живеят в света, докато съпругите (с няколко изключения) или не работят извън дома, или работят от вкъщи. Топлото чувство на приемане с благодарност на отреденото ти наследство, на потъване в познатите обятия на родната култура и всичко, което ти е завещала, се усеща силно точно както във филма по „Името“. Чудесно е, че постколониалната литература не се изчерпва с хапливи наблюдения върху проблемните страни на родините от „третия свят“. Да знаеш откъде идваш и да знаеш кой си са мощни лекове за множество личностни тормози и проблеми на адаптирането.

Последният разказ ме трогна. Чувството на горест от обръщането към невинното минало, към времето с вече комично смалени грижи и вълнения, към онова, за което не сме подозирали къде в емоционалната матрица на живота ни ще се намести, беше така непосредствено и силно. Бих отличила и първия разказ, както и „У госпожа Сен“.

Чудесен превод, но имаше някои озадачаващи за мен решения за транскрипция и бележки под линия – напр. „алмари“, което е просто „шкаф“ (нищо, че думата е от португалски), е транскрибирано с бележка под линия, а празникът Дивали, който е един от двата основни празника в хиндуисткия календар и не е непознат в България, е споменат единствено под линия, а в текста е предаден като „октомврийските празници“. Съшо транскрипцията на Хайдерабад – изненадана съм, че е напечатано „Хидерабад“, все пак лесно може да се провери как се нарича градът.

Review: Light in August by William Faulkner

Ah, Faulkner. He demands one’s attention, one’s full attention – not just because of the meandering sentences in full revolt against English grammar which require literal straining to follow. His thematic net is no less convoluted. I failed Faulkner this time – I did not have the requisite time and consequently headspace for him and thus at times reading this book was downright boring. A sharp contrast to my experience with The Sound and the Fury, which I read at 18 and was captivated, so much so that it’s still my favourite book.

Faulkner likes to flaunt his skills with the English language. He doesn’t use big words and never-ending complicated sentences to tremendously gorgeous effect merely because he can, I think he does it because of how seriously he takes literature and its capacity not just to explain and rearrange reality, but to make people confront it head-on and change – change through reading, through experiencing literature. He’s not irreverent by breaking writing rules and codes, on the contrary, he’s extremely reverent. This is further exemplified by the sort of thing he chooses to tackle – he doesn’t trifle with things like insecurities, relationships between people, growing old or irrelevant or other individualistic concerns – he takes on the human condition, God, and destiny. And confidently proves himself worthy of them.

Light in August is at the same time intensely dramatic and light-hearted; also super depressing and full of hope. It makes bold statements about destiny, symbolised by the „curse“ of skin colour (in reality, the curse of institutionalised prejudice – as Christmas’s race is never confirmed to be more than a rumour), about love, forgiveness and the meaning of a person’s existence; and, as usual, the burden of coming from a heritage of glory now recast as shame.

It’s also characteristically dense and demanding. By the time I’d started to puzzle out a narrative and thematic arc, I’d already reached the last few chapters. So I’d recommend waiting until a sabbatical, retirement or at least a secluded vacation to take this one on. It deserves your undivided attention and the full capacity to imagine and consider the world and the human condition.

If I get another 10 minutes free time in the coming weeks, I’ll look up a few quotes to demonstrate the kind of syntactical and philosophical density this book is built on.

Ревю: „Всички на носа на гемията“ от Деян Енев

Подборът на разказите ми се вижда произволен и изобщо не представя най-доброто от автора.

Насладително описаните сексуални издевателства над тийнейджърки и момичета ми дойдоха байгън. А извиненията за тях пък съвсем. Освен в „Морга“, който кой знае защо едно време бях харесала, най-откровено безвкусното такова извинение се намира в последния разказ, „Пред девет планини в десета“, в който след разточително описание на сексуално насилие се оказва, че всъщност не е било насилие, а любов (между ученичка и 50+ годишен мъж с нелегален бизнес) и че хората им завидели и затова са измислили историята с изнасилването – което естествено валидира така любимия, особено у нас, наратив, че историите за сексуално насилие от мъже върху жени обикновено са злонамерени клевети или несправедливи обвинения и красивата любов между деца и мъже на средна възраст е къде-къде по-често срещан и затова праводподобен сценарий. В случая хорската завист е принудила мъжът да се самоубие, а момичето е трябвало да започне да проституира, горкото. Друго си е да беше останала със застаряващия престъпник, който може да й бъде дядо.

Качеството и на останалите разкази е от ужасно до средно. Не знам кой е правил подборът, но подозирам, че основен ориентир в представата му за добра българска литература е близостта до Йовков и Вазов. Ако няма мизерия, мелодрама и българщина, явно не се класира. Жалко. Според мен силата на Деян Енев е точно в другата половина на творчеството му.

Ревю: „Клането на петела“ от Деян Енев

Бих дала 4, но порнографските разкази накрая ме издразниха, защото никога няма да разбера защо хетеро мъжете, и явно особено българите, имат толкова скучни представи за секса. Всичко се върти около пениса, женското тяло е просто секс играчка – винаги гладко, хладно, тънко, подробно описано на мирис, допир и вид, но без споменаване на неговото удоволствие – героите нищо не правят за жените, не ги докосват почти, освен с члена си, в повечето случаи дори не ги целуват. Не знам това отражение ли е на реалния секс, който се прави по тия ширини (ебаси депресията, ако е така), или има някакво правило, че писането на еротика от мъж трябва непременно да се върти само около пениса, да не вземе да заприлича на арлекински роман? Сексът протича по изпитания от депресиращото българско кино от зрелия соц – двамата стоят един пред друг, без да се докосват, жената се съблича чисто гола и се преминава направо към акта. Иде ти да се обесиш от мъка.

И другото досадно нещо, лиспата на всякаква мотивация за женското желание. Имам чувството, че доста мъже просто нямат опит в реалния си живот с жена, която искрено ги желае, и не знаят как изглежда и откъде идва това желание. В тези разкази жените необяснимо се съгласяват да правят секс с някакви мъже, които не личи по нищо да ги привличат, когато имат огромен избор; в някои случаи са очевидно изпаднали жалкари, в други са близки приятели на годениците им, а в един случай героинята решава да „помогне“ на буквално шимпанзе (Pan troglodytes). Защо? Явно този въпрос не стои пред автора. Много пъти ми се е струвало, че мъжете масово смятат, че жените всъщност нямат автентично сексуално желание, а правят секс предимно по задължение или от добросърдечност, по милост, да помогнат на горкия загорял мъж, защото това им е функцията. Изобщо много е болна (хетеро) сексуалната ни култура, но това излиза извън рамките на впечатленията ми от книгата.

И все пак един от любимите ми разкази от сборника е точно от понографския цикъл – „Момичето от сънищата“. Освен че е необичаен в сравнение с останалите – с гъсто усещане за нереалност, за съновидение, за първи път срещам толкова елегантна еротична проза на български език:

ключиците й заблестяват от влагата като полирани, очите й са отворени и ме следят неотстъпно. Тя много добре улавя момента и се стяга цялата. Зениците й се разширяват докрай. Таванът пада върху мен, мек и топъл като пепел.

Останалите разкази в този сборник от 90те са предимно чудесни. Има 1-2 с мелодраматична отсянка, която се усеща особено силно в някои по-късни сборници на Енев (например „Българчето от Аляска“), но повечето са свежи и остри, с онзи почти неуловим елемент на свърхестествено, на the uncanny, който толкова обичам у неговия почерк и заради който „Господи, помилуй“ ми е една от любимие книги. Силно присъствие има мотива за двойничеството – doppelgangers и близнаци се появяват в няколко разказа, внезапно намиране на себе си отстрани, като излизане от тялото или раздвояване. Харесва ми много двусмислеността, несигурността на символите и похватите. Обичам да има много празни места, които да запълвам, четейки. Тези разкази осигуряват цяло поле от такива гранични дупки, в които можеш да вместиш всякакво тълкуване.