Review: Rebecca by Daphne du Maurier

Warning: spoilers in the last paragraph.

A delightful read. Effortlessly creepy, with a couple of genuinely surprising and well-constructed plot twists (I was lucky enough to be spoiler-free), and wonderfully atmospheric – precisely what you’d want from a „haunted mansion“ kind of book. It has echoes of classic Gothic stories like Jane Eyre. The writing style is flowing and elegant, shining especially in the descriptions of dynamic changes in nature, which are a sort of a barometer for the story’s upcoming twists and turns, creating a sense of premonition which keeps you on your toes. My heart actually raced at a few places. No wonder Hitchcock loved du Maurier’s work.15760593

I identified with the narrating main character almost the entire time. I, too, was the bumbling, inelegant, eager to please awkward girl at 21. I share her fascination with the passage of time, which she dwells on beautifully. I was also easily dazzled by splendour and froze whenever someone expressed the tiniest negative feeling around me. I found her vantage point immensely relatable and that helped me experience the thrill, fear, and apprehension of the new bride in the gorgeous but ominous mansion, imbued with the tastes, touch and spirit of its old mistress who seems to have ruled over every room and every soul in it.

I found Rebecca to be infinitely more fascinating before it was revealed Maxim isn’t pining for her but feeling the weight of his crime. I thought it rather frustrating that Maxim has murdered a woman, and one who he thought was pregnant, to boot, and not even a line is dedicated to how that may be wrong – there’s no remorse, fear for his soul, no reckoning with this pretty horrible deed at all. His bride doesn’t seem to have any ambiguous, at least, feelings about it either – like there’s an understanding that it’s not really a bad thing to do. That kind of flattens the character of Rebecca out; she is much better developed before she is revealed, ironically.

I was a bit bummed the narrator’s name is never revealed. At the beginning it’s mentioned as unusual and beautiful and I really wanted to know what it is.


Review: Tales from Firozsha Baag by Rohinton Mistry

You can tell this is a debut. The collection is uneven, the author seems unsure – some stories don’t have a clear direction, others explain too much (crime in the short genre IMO), as if anxious to not be misunderstood; the language is excessively rich, as if to make sure the reader knows this is literary fiction. 828699

Even so, most stories are told from a deep need for storytelling – they’re sincere, unafraid to tackle the humongous topic of the human condition and at times genuinely moving or reflective. There’s a lot of comedy in these pages, but it’s rather grim – like in A Fine Balance, Mistry looks misery unflinchingly in the eye, only this time it’s mostly poverty of spirit rather than physical want he’s dissecting. Much like the parents that are interwoven curiously into the last story – both a part of it and explicitly marked as being outside of it – you can’t really tell how the author feels about this Parsi community or the memories of his childhood. If we go with his father’s theory on writing, expressed in (or from the edges of) the last story, perhaps he started writing before he had achieved sufficient artistic distance. The emotional entanglement is tangible through the dispassionate tone, but not easy to parse.

One thing that irritated me through all the stories was how women (except for mothers) existed in a constant state of being ogled and used for sexual gratification by the male characters, including by the one who’s clearly the author’s younger self – in one story he even sniffs his neighbours’ underwear and masturbates on it wile they’re away. And it’s all just passing remarks, not really a plot element or symbol or anything of artistic purpose, like it’s just how things are generally, without any judgement or comment. In one story, there is a whole page dedicated to the way stray pubic hairs dance around the wearer’s crotch while she’s floating in the pool; in the same story he ogles some women while they’re sun bathing and when later he sees they’re older, he calls them „the two disappointments“; when one of them seems to show interest in him, she becomes a „horny old cow“. This reminded me in a very unpleasant way of this particular experience of my time in India – being constantly ogled, stalked and groped. And it really bugged me that it was described so uncritically here, like it’s harmless and normal. It isn’t.

Review: Wide Sargasso Sea by Jean Rhys

Warning: spoilers for both this book and Jane Eyre

29429901Wide Sagrasso Sea is about the hopeless abyss between coloniser and colonised, although the colonised here is represented by a white Creole (i.e. an earlier coloniser). It’s about how Antoinette became Bertha – the mad woman in the attic from Jane Eyre – through a process of relentless othering by her husband who refuses to recognise her as his social equal and, resenting the fact that he’s been thrust into this marriage for the humiliating reason of monetary need, he drives her to madness with his hardness, and with his willingness to listen to vicious rumours from this „alien“, as he repeatedly calls it, environment. I don’t think it was really the rumours themselves – he had two competing accounts and he chose to trust the one coming from strangers, because he needed an excuse to bury this unequal, from his point of view, marriage he could only associate with humiliation – even though it’s clear, I thought, that he did love Antoinette. He hates that he was forced to marry her for money, he is anxious that she might not be fully white, he is furious that he feels lost on this island, a continuously rejected stranger. All of this works to facilitate his willingness to erase his wife – both her identity, by calling her Bertha (and she confronts him directly about it – „I know, that’s obeah too“), and later, as we see in Jane Eyre, her existence in his life.

It’s a story about the stubbornness and impermeability of a imperialist culture that will not make room for any alternative narratives or points of view as much as it is an account of how Bertha Mason came to be locked in the attic. Rochester could have been happy with Antoinette but that would have meant adjusting his idea of what is truth and what is reality, and as a Victorian materialist, as a representative of a colonising empire that needs all its excuses to occupy, loot and enslave, he cannot do that. The fact that Antoinette ends up a mad woman in the eyes of proper British society not only underscores its rigidity but replays the age-old view that non-conforming women are crazy, not right, unhealthy, and need to be removed from the world. The violence of misogyny here echoes the violence of colonialism, two kindred philosophies practised by wealthy white men.

The introduction, explanatory texts about obeah, slavery and the Caribbean islands, and the notes to the text are a real asset to this edition – they put me in context and helped me understand the setting, atmosphere and a lot of references that would have flown over my head. To me, they made the reading more enjoyable.

Ревю: „Тъмни зори“ от Кирил Христов

Не знам как да определя този роман. Като главния герой и идейният заряд се люшка между злостно женомразие и уважение към жената и мястото й в живота на мъжа (в контекста на едно традиционно общество). Жените са категорично осъдени като нищожни, по-близки до „скотското“, „негодни за култура“, по-извратени сексуално и от по-ранна възраст. Впрочем главният герой вижда всяка проява на човешката сексуалност като извращение, но особено мастурбацията. Има някои шокиращи, дори (или може би особено) за днешно време, сцени в книгата – включително на две седемгодишни момиченца, които мастурбират заедно и взаимно. 8290058

По-голямата част от романа е посветена на душевните терзания на младия Асен, който не може да примири поведението си (сексуална връзка с млада вдовица, която впрочем овдовява на първата страница и на петата вече е в леглото на юношата) със силните си вътрешни убеждения, а именно, че сексът е нещо недостойно, мръсно и животинско. В интерес на истината тази непрестанна вътрешна борба, която постепенно разяжда щастието и желанието за живот на момчето, е описана талантливо и убедително, с немалък психологически усет. Това описание освен това е подплатено от повествователната нишка на романа с изобилие от сцени, в които читателят има възможност да види героя през очите на негови близки и да се „убеди“, че вътрешната борба действително е сериозна, че има силата да промени отношенията му със света и дори чувствата му към собственото му семейство. В края на романовото действие обаче се появява Мъдрият човек (учителят по философия, г-н Божилов), който като лъч от небето спуска наготово обяснението и разрешението на този огромен конфликт благодарение на забележителната си мъдрост, житейски опит и умелост в „сърцеведството“ – всъщност реалистична развръзка, но разочароваща за роман, особено за такъв с толкова патетичен тон.

Изключително интересно е как в речта на този полубожествен образ на г-н Божилов едно след друго следват две напълно противоположни, поне от моята гледна точка, изложения относно любовта, секса и жените – първото е споменатата по-горе женомразка тирада за това как жената има по-повърхностен духовен живот от мъжа (и телесно недоразвитите жени се мъчат да се занимават с мъжки интереси, заприличвайки на „пародия на мъж“ – тази реторика е оцеляла до ден-днешен в България, колко депресиращо), а второто е проникновено и фино изложено описание на правилния начин да прекъснем една връзка, в която не можем да отвърнем на чувствата на другия човек. Ето го в цялост:

„За мене е ясно, че ти всъщност си избягал така презглава от жената, с която си близък, и че без да искаш, отнесъл си се с нея тъй, щото тя ще да е останала със сломено сърце и може би в отчаяние. Ако тя те обича беззаветно, ако, откъснат от нея, ти я излагаш на отчаяни постъпки, знай, че мъката, която те чака, би била още по-непоносима. Ние не бива да не държим сметка за терзанията, които причиняваме на ония, що ни обичат, защото изкупленията, които нашата съвест ни налага, са ужасни. Любовта само на едната страна, разбира се, е недостатъчна. Но ако ти се увериш, че не можеш да й отговориш с напълно достатъчно за тебе чувство, то не бива да бъдеш жесток, а трябва търпеливо да подготвиш раздялата с всичката почит, която дължим на страданието. Ние в никой случай нямаме право да убиваме ония, които ни безпаметно обичат!“

Накрая обяснението защо все пак „умереният“ секс между хора със здрава духовна връзка е добър за умственото и нравствено развитие е сдъвкано и неясно – люшкането между желание и отвращение катализира вътрешните борби и оттам и израстването или нещо подобно. Струва ми се, че и авторът не е много наясно с конкретния механизъм на тази причинно-следствено връзка – просто търси начин да примири еснафските си убеждения по отношение на секса с естествените прояви на сексуалността си.

Краят на романа е мелодраматичен до истерия и доста снижава цялостното му качество, за съжаление.

Review: Animal Farm by George Orwell

529960The book obviously satirises the USSR and the Socialist states that sprang up in Eastern Europe in the mid 20th century, but towards the end, I got the feeling the author was trying to say they weren’t horrible just because they were Socialist, but that they were just as horrible as the capitalist systems they were purporting to replace – on the last few pages, the humans (capitalists) congratulate the pigs (Socialists) on having the highest rates of labour with the lowest rations of food, because that’s been their goal as well, and the pigs slowly morph into humans: in the very last sentence, the animals are unable to tell them apart – because they ultimately turn into the same thing: a system of exploitation and disempowerment where the ones who’ve managed to take control of the means of production are free to exploit, terrorise and even murder the others. The only way to maintain the control of the people is for the people to be educated, vigilant, together in solidarity and empowered to defend the common good.

The methodical replacement of fact with myth is the main tool the pigs (the empowered elite) use to maintain their control on the animals’ feelings of loyalty to the Animalist ideal, even when no part of the original concept remains anymore. That tool is superbly described in 1984 as well, and the chilling part is, Orwell knew it from reality. It’s not fiction, it did and does happen to this day: curating facts to bury what’s inconvenient to the powers that be, exaggerate what’s useful and outright lie about things that never happened. And the really sad thing is, we’ve learnt very little from Orwell.

Review: The Professor’s House by Willa Cather

It’s a really unusual book in how it’s told – it constantly thwarts your expectations of what it’s actually about. It starts in the present and goes backwards, suddenly switching from a story about a bourgeois family in Hamilton and their affairs to a bona fide adventure tale of exploration and stupendous discovery set in the surreally gorgeous wilderness of the South-west. That latter story, told in splendid lyrical prose that pays reverential respect to nature’s beauty and humankind’s capacity for greatness, is a synthesis of the philosophical underpinning of the book: the fight for authenticity, honour and being true to one’s inner self, the one buried under the piles of family and social conventions, obligations and pressures.766900

The story and spirit of Tom Outland, a prodigious wildling-turned-inventor, imbues the book and holds the key to interpreting every event, every line, every decision made by the characters. I don’t think I’ve ever read a book quite like this one – I think it can be described as an exploration of the process of disintegration of the fabric of social convention, shared history, family, chance and everything else we call life, and returning to our earliest selves, before we were moulded by external forces.

Ревю: „За мишките и хората“ от Джон Стайнбек


Ще пропусна достатъчно обговорените теми за искреното приятелство и горестта на непостижимата мечта, която всеки носи в сърцето си, и ще мина към историята на героинята в книгата, която дори не мога да назова, защото авторът не е сметнал за нужно да й даде име. Всъщност подозирам го в нарочен избор да я представя само чрез притежателната връзка със съпруга й, Кърли – „жената на Кърли“. Мисля, че дехуманизиращото намерение тук е очевидно, при положение, че всички други имат собствени имена; и се потвърждава в съдбата на героинята. Експлицитно и напоително демонизирана при всяка поява на страниците, както в авторовата реч (обилно гримирана, с полуотворени устни, пъчи гърди), така и в речта на героите, които я наричат с разнообразни женомразки епитети, жената в крайна сметка е убита брутално, подобно на мишките и кучетата, които Лени убива без да иска. И когато лежи мъртва на земята и Канди, един от основните герои в повестта, сяда до нея да чака другите, той издава жален вопъл не за нейната съдба, а тази на убиеца й. Нея нарича „никаквица“ и я обвинява, че сама си го е търсила. Паралелите с днешно време, 80 години след тази книга, са на практика 1:1 – развали хубавото момче, животът му е провален, вкара го в беля, сама си го търсеше и пр.

Но ако човек се абстрахира от очевидния ъгъл на интерпретация в книгата, ще види, че тази жена не е по-различна от Джордж и Лени – и тя е самотна, и тя е затворена в кръговрата на един живот, който не иска да живее, и тя носи в сърцето си неосъществима мечта и страда, защото няма да може да я изпълни. Тя казва в прав текст, че просто иска да има с кого да поговори, че й е ужасно самотно и тясно по цял ден да е затворена в къщата, с насилник за съпруг, когото не обича. Всичко това обаче героите разчитат като опити за съблазън и изрично злонамерено желание да ги вкара в неприятности и дори в затвора. Много неприятно ми беше да чета това отношение към нея – от героите и от разказвача – и да си мисля как нищо не се е променило днес и как жените все още се гледат с подозрение, приемат се предимно чрез връзките си с мъжете, смятат се за „изкушения“ и биват обвинявани, ако някой ги нападне.

Всъщност ако приемем, че неутралният разказвач е ненадежден, можем да разглеждаме отношението към жената на Кърли като демонстрация и дори осъждане на женомразките нагласи към жените в това общество. Все пак, ако погледнем безпристрастно, тя не се е провинила в нищо – дори героите казват, че „засега“ не е имало кавги заради нея. Гримът и прическата са нещо естествено за млада жена, която доскоро е мечтала да бъде актриса, а пъченето и съблазняването са интерпретация на мъжете, които от ужас да не бъдат предадени от „инстинктите“ си предварително хвърлят цялата вина за евентуално прегрешение с нея върху нея. Постоянното й ходене при мъжете е точно това, което тя описва: обикновено желание за общуване с друго човешко същество. Тя не е виновна, че в тази ферма няма други жени, с които да говори. И в крайна сметка умира, защото е имала лошия късмет да попадне на човек, който буквално не си знае силата. Насърчението читателят да даде цялото си съчувствие на Джордж и Лени обаче и никаква част на реалната жертва, тази жена, която просто иска да си излее душата, ми остави много неприятен вкус от книгата.

Образът на Лени също е подложен на голяма доза дехуманизация (често срещано с герои с умствени проблеми). Явно е, че героят трябва да бъде трогателен и да буди съчувствие и топлота, но мен ме остави студена – това е опростенчески портрет на човек с умствени увреждания, който има за цел да изтръгне мелодраматична жал от читателя, но не и да представи развит, многостранен образ, създаден с уважение и разбиране.

Review: The Widows of Malabar Hill by Sujata Massey

A purely fantastic summer read that has mystery, romance, drama, friendship and strife. Set in 1920s Bombay (and briefly in Calcutta), it follows the life story and current work of Perveen Mistry, Bombay’s first woman lawyer. While she’s investigating a suspicious case wherein three Muslim widows have declared they want to give up all of their inheritance in favour of the family charity fund, Perveen gets more than she’s bargained for, including a murder committed minutes after she’s left the widows’ zenana after their first private consultation with her. 35133064

Parallel to her investigation of the case, we get the story of her past and how she ended up a single woman working a man’s job at her father’s law firm. I found this part way more engrossing – it describes the fate of her first love and offers some fascinating insights into Parsi culture and practices that were still around in the 1920s. It’s akin to a family saga, with detailed yet easy descriptions of home life and a sensitive exploration of the fragile and delicate relationships between a new bride and her in-laws.

The mystery isn’t that exciting and the writing is very accessible, but you can tell instantly the author is very talented. She builds the fictional world on a foundation of rich local detail, including a barrage of Indian (mostly Hindi and Gujarati) words, architectural specifics, food, holidays, traditions, modes of communication, etc. 1920s Bombay comes alive in the narrative and it’s a pleasure to explore.

I may be biased though because Mumbai is my all-time favourite city in the whole wide world.

Ревю: The Fortune Teller by Gwendolyn Womack

It’s fast-paced enough to hold your interest but ultimately it’s pointless. The multiple stories spanning some 200 years make it hard to follow the main plot and eat up the space of the supposedly major characters, so you never get to properly know them, and when one of them died, I couldn’t care less. It was just a name to me. And that’s bad because clearly that death was supposed to elicit a strong emotional reaction.


The historical parts are half-baked. Famous historical figures like Cleopatra, Caesar, Ghiberti, Rasputin pop up pointlessly along to way, just so they can be there. They’re not a part of the fabric of the story, they’re celebrity cameos.

There’s a lot of telling and scarce showing. The cards are constantly mentioned as being powerful, then Semele or her ancestors touch them, they feel their power, etc., but they never actually do anything. At any point. All the Seeing is done through concentration or in dreams. The cards are basically useless.

The writing felt amateurish to me, like an ambitious high schooler trying to get into the big writing game. The plot twists lacked power because, as I mentioned, there’s not enough time to get to know and therefore care about the characters.

Неслученият канон

Ако и вашите знания за най-новата ни история, като моите, се ограничават до хвърчащи в общественото пространство клишета и спомени на баби и дядовци, а ви е любопитно и освен това се интересувате от развитието на българската литература, най-горещо препоръчвам тази книга. От нея научих повече неща за траекториите на българската литература през 20 век, отколкото от 12 години обществено образование, и то по много по-последователен и осветляващ начин – въпреки различните автори и нееднородността на побраните в сборника статии.


Ще обобщя накратко съдържанието на отделните статии с надеждата да засиля интереса; сборникът заслужава да се прочете.

1. „Между традицията и модерността“, Милена Кирова

Научих много изключително любопитни неща от тази статия за жените писатели в България след 1944 г., за литературата на периода като цяло, за странната смесица между държавен „феминизъм“ и патриархални представи за ролите на половете, за началото на изразите „дамска поезия“ и „мъжко момиче“, за това как жените са систематично изключвани от важните критически пространства (критически обзори в литературни списания например) – процес, по който вероятно са изключени и от програмата по литература в училище и така и от полезрението на повечето читатели. Проф. Кирова със забележителна яснота и на достъпен и увлекателен език, с прямота и искрено отношение към читателя (без излишна академичност, но и без да подценява интелигентността му) очертава еволюцията на женското писане и отношението към него – оценката за него – през четирите и половина десетилетия на социалистическия строй у нас. Осъзнавах постепенно колко малко знам за това време, не само за литературата, но и изобщо за социалните процеси, за това колко са тежали нормативните изисквания на литературните органи и цензурата, доколко е имало съпротива сред културните дейци, как са съвместявали творческите си пориви с тясното русло на позволената експресия и със задължителния литературен данък от хвалебствени оди.

2. „Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ“, Пламен Дойнов

Тази статия, особено веднага след първата, ми се стори малко разхвърляна – от исторически факти и цитати от дневниците на съвременни наблюдатели като Чудомир към литературен анализ – и езикът ме затрудни. Проследява реабилитацията на Багряна и Дорба Габе като писателки от старото време и циментирането им върху трона на народната литература. Багряна остава въздесъщ, почти непреодолян в крайна сметка, модел за т. нар. „женска“ поезия, по който се пише до ден днешен.

От статията научих термина „соцпарнасизъм“: „произлиза от съгласието си да копаеш собствената си градина, независимо от това, какво става в света наоколо […] соцпарнасизмът е съавтор и същевременно продукт на културната ситуация, която фаворизираше несъществената, т.е. осакатената литература, даже и когато тя достигаше високо равнище на художествена изисканост“. (Михал Гловински, 1980 г.) „Художникът бива освободен от усилията да илюстрира историческата логика и прелестите на комунистическата система, но […] поема и задължението да доставя нови форми за легитимиране на властта. Негова мисия вече става конструирането на фикцията на напълно нормалната, функционираща според европейски стандарти държава“. (С. Береш)

Два интересни факта: през 60те Багряна става обект и субект на реабилитиране на отречени от сталинизма/червенковизма културни традиции от преди 1944 (поне за мен изненадваща информация); а Дора Габе пише любовно-еротична поезия на 90+ години и то такава, която засяга тези теми именно в късния период на човешкия живот. Това ми се видя доста радикално.

3. „Навсякъде аз съм“ – раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на ХХ век“, Радослав Радев

Започна като интересен исторически литературен анализ и след това заби в напълно безкритичен сексизъм, когато започна да анализира загубата на символите на женствеността в женската поезия през 50те години. В този анализ авторът изхожда от есенциалисткото схващане, което явно не смята за нужно да разгледа критично, че мястото на жената като обект в един мъжкоцентричен свят, на който се назначават значения и функции, е естествено и не само естествено, но и добро. Обръщането на перспективата, която прави от нея човек, агент, за когото ръцете са инструменти на действие, а не код за тълкуване на символизма му, следователно е неестествена и лоша. Авторът освен това смята, че жената (показателно е, че използва единствено число – „жената“ като събирателен образ, като символ, а не като сбор от различни субекти) може или да бъде обект на любов и символ на интимната част от мъжкото битие, или да бъде деен член на общността. Не и двете. И не само не крие предпочитанието си към първото, той явно смята, че първото е естественото състояние на нещата, че жените в действителност са изключително явления в света на мъжа и всеки опит от тях да бъдат направени хора – субекти – е насилствен и противен на природата, включително женската природа. Което си е чистопробна мизогиния.

4. „Жените демиурзи на социалистическия детски свят“, Светлана Стойчева***

Отново се учудвам колко малко знам за толкова непосредственото минало на собствената си страна. Ето как е звучала поезията за деца през 50те години:

От всичко най обичам
свинята с много рожби,
която ни прослави
на градската изложба.
Там тази майка млада
взе първата награда.

Калина Малина


Аз си ходя в гората,
с гъби пълня торбата.
Нямам пушка, патрони,
тебе няма да гоня.

Елисавета Багряна
(разказът е от името на катерица)

„Домът и детската градина са умален модел на социалистическия свят и в тях децата със съвсем недетска дисциплина извършват задълженията си, точно както възрастните по стопанствата и заводите – устояват на изкушението да играят в снега, защото трябва да учат, играят си игрите в детската градина и са надлежно щастливи от това, мечтаят да станат ударници като татко и мама и т.н.“

5. „Отвъд митология и идеология? („Женската“ априлска лирика от 60-те)“, Магдалена Костова-Панайотова

Лиана Даксалова, Кинка Константинова, Калина Ковачева, Ваня Петкова, Първолета Прокопова, Лиляна Стефанова, Невена Стефанова, Надя Кехлибарева, Людмила Исаева, Надя Неделина, Богдана Зидарова, Василка Хинкова, Станка Пенчева.

„Априлското“ се разбира като одържавеност и легитимност – на практика единствената допирна точка между поетите, дебютиращи в края на 50-те и началото на 60-те години, след „размразяването“ в [рецепцията на] поезията. Статията е по-скоро литературоведски, отколкото социално-културен обзор на поезията, писана от тези жени в периода. Изведените общи характеристики са поглед към света през непосредствения сетивен и емоционален опит; „новата“ жена (по паралел на „новия герой“ на епохата) – действена, борбена, безкомпромисна в чувствата си, активна в социалния и научния живот, но и нежна и всеотдайна майка; гротесково развенчаване на изкривяванията на епохата (най-вече Блага Димитрова); самочувствие на творец; Родината, природата, красотата. Има доста схематизирано идеологическо говорене, но се долавя и пропукване на вярата в кумирите, наситено с очакване на новите естетически хоризонти на 70-те и 80-те.

6. „Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те и 70-те години“, Милена Кирова

Тази статия съдържа много добре формулировка на един проблем, от който се дразня от години – убеждението, че има такова нещо като „женско писане“ и неизбежното му есенциалистко натоварване – в контекста на критическата рецепция в България през 60-те и 70-те години. Изключително интересно е как критиката си измисля (въз основа на нелитературни и неизследвани, „естествени“ схващания за женската „същност“ и „чувствителност“) някакви рамки на това женско писане и после наказва всички поетеси, които не се побират в тях. По този начин всъщност поезията от жени е определена като инфериорна още преди да е написана – тя по предписание трябва да носи „топлота и приветливост“ и да бъде емоционална и субективна, за да се впише в рамките на „допустимата женственост“, което води до създаване на камерна и еднообразна поезия, склонна към дребнотемие и баналност. Така че се получава порочен кръг, в който женската неспособност за създаване на значима литература е предпоставена като условие изобщо за приемане на творчеството от жени. Ако не пишат „като жени“, критиката ги унищожава, ако пишат, ги снизхождава и избутва от каноничните пространства. И в двата случая резултатът е оставане извън полето на „важната“ литература.

Всички алтернативни тенденции в „женската“ поезия на 60-те и 70-те тръгват от опитите за надмогване на „синдрома“ Багряна (идеи за вечност на женската „същност“, национални мотиви и пр.).

Разгледаните поетеси в статията са Екатерина Йосифова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Ваня Петкова, Калина Ковачева, Миряна Башева, сред които последната произвежда най-радикалното отдалечаване от официализирания модел на женската поезия в периода – то носи почти всички характеристики на постмодерната поезия, която се появява през 90-те – и то не само писана от жени, а нашата постмодерна поезия като цяло.

7. „ЖЕНИТЕ ЗА/В ИСТОРИЯТА“, София Ангелова

„Българският литературен канон все не успява да забележи, че в жанра исторически роман присъстват и жени авторки“. Статията говори за историческата проза, писана от жени, като проблематизира „мълчанието (на жените героини) и премълчаването (на авторките в канона, т.е. за неслучения канон)“. Имената са Севда Севан, Надежда Драгова, Лиляна Михайлова, Свобода Бъчварова, Неда Антонова, Фани Попова-Мутафова, Вела Благоева (родоначалник на жанра в новата българска литература), Яна Язова. Най-много място е отделено на „Родосто, Родосто“ на Севда Севан, за която авторката казва, че е „изключително приносна“ за българската романова традиция. Но въпреки читателския интерес, преводите на чужди езици и отзивите в чужбина, българската критика „й отрежда скромно място сред балканските спомняния“.

Освен това се оказва, че голяма част от тези авторки отсъстват не само от канона, но и от академичните програми, занимаващи се с развойните процеси на българския исторически роман. Силно впечатление ми направи наблюдението, че това мълчаливо изключване на тази проза от историята на българската литература на практика лишава целия жанр от възможността да черпи от нея и да стъпва върху нея – „прави я непродуктивна спрямо традицията“.


В романите си Вера Мутафчиева често влиза в конфликт с официалните исторически версии поради „сериозни усъмнявания“ в достоверността на историческата наука – която всъщност е професионалното й поприще. Историческата й проза задава нови перспективи пред романа; скъсва с патриотарското говорене за българската историческа участ и въвежда новаторски за българската проза похвати, част от които типично постмодерни. Тя „не реставрира, а проблематизира историята“ (Вл. Янев). Силна интертекстуалност и диалогичност между отделните й романи и между романовия разказ и съответния исторически наратив. Търсене на алтернативната истина за историята. Дотук супер интересно и информативно

Във втората половина на статията авторката задълбава в жените героини и изобщо „женския въпрос“ и там се оказва прекалено дълбоко за нея. Разсъждава от позицията на популярни митове и паранои за феминизма (че поставя в рамки, споменати са „крайностите“ и „радикалностите“ му, изразени в някаква „класова борба срещу мъжете“ – нещо, което аз като феминистка за пръв път чувам) и прегръща смехотворни есенциалистки глупости като „жената като балансираща сила, призвана да поддържа жизненото равновесие и многообразие чрез своята интуитивност, толерантност, природосъобразност“ (С. Беляева), отречени не само от феминизма, но и изобщо от хуманитаристиката като цяло. И всичко това е въведено с факта, че „Аз, Анна Комнина“ е веднага разпознат като феминистки роман. Явно това изисква пространно и усърдно громене и разграничаване от тази социална чума, феминизма, да не би някой да опетни паметта на В. Мутафчиева с нея. Абсурдното е, че всичко това завършва с цитат от самата проф. Мутафчиева, който е чиста проба феминистки: „Та аз лично познавам жените от семейството ми преди мене – това бяха хора надарени, волеви, амбициозни, бяха хора с въображение и жажда за действие, бяха словесни във високия смисъл на тази дума, а битието ги осъди просто само да възпитават у децата си качествата, които не са успели да осъществят у себе си… Дори не мога да си представя доживотен затвор при по-тежък и обиден режим“.

9. „Автори не-автори и писатели фантоми“, Красимира Даскалова

Страхотно интересна статия за автобиографията на Цола Драгойчева, писана от писател фантом, и живота й, в който сред всички забележителни и на места достойни за приключенски филм събития присъства и куриозният парадокс тази автобиография да бъде цензурирана и забранена от социалистическата цензура (защото противоречи на официализирани по-късно и идеализирани версии за някои събития).

От тази статия научих термина „съпротивляващо се четене“ (resisting reading), въведен от Джудит Фетърли – четене срещу вече съществуващите монолитни наративи. Прелест!

Авторката поставя директно (като подзаглавие) въпроса феминистка ли е била Драгойчева и се занимава с изключително интересния казус може ли да се нарича държавната политика към жените по време на социализма „феминизъм“ и се опитва да направи критически прочит на всеизвестната история на държавния социализъм в Източна Европа чрез „свободно избрано неслужене на доминиращия исторически наратив и промислено непокорство към общоприетите „истини“ и „факти““ (Мишел Фуко) – само по себе си много вълнуващо начинание. Вследствие на това статията съдържа някои осветляващи факти за отношението на режима към заварените женски движения и организации и към жените по принцип. Изводът, който прави Кр. Даскалова, е, че Цола Драгойчева е както социалистка/марксистка, така и феминистка, използваща повече релационни (отчитащи положението на жените в патриархален контекст), отколкото индивидуалистки аргументи.

Втората част от статията се занимава с трилогията „Повеля на дълга“, в която тя разказва живота си: „Несломимите“, „Щурмът“ и „Победата“ и основана на интервюто на авторката със Стефан Желев, благодарение на чието сътрудничество Драгойчева публикува спомените си. Тази част съдържа сочни клюки от личния й живот, като това, че един от мъжете, които се опитват да забранят книгата й, е мотивиран от лична вендета, защото е бил неин партньор, но синът е от друг мъж, който е обвинен в предателство.

По основната тематична нишка на статията – въпросът за авторството при колаборации между „автор“ и автор фантом – Кр. Даскалова заключава, че предвид извършения от Стефан Желев огромен подготвителен труд, той би трябвало да присъства като съавтор, на първа позиция, като дори това не би било достатъчно.

10. „Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове на социалистическия канон“, Алебна Вачева

Албена Вачева разглежда начините за центриране и отдалечаване на даден автор от социалистическия канон през литературната кариера на Блага Димитрова. Оказва се, че биографията е толкова важна, колкото и художественият продукт – който задължително се разглежда най-вече от гледна точка на съответствието му с единственият одобрен художествен подход, социалистическия реализъм. Всъщност останах с впечатлението, че художествено-естетичните достойнства на една творба не са нейно присъщо качество или функция на композицията, темите, стила и т.н., а са награда, която критиката дава или отказва на произведението в зависимост от това дали изпълнява по-важните изисквания: да е написано от автор с подходяща биография и да е убедителен представител на социалистическия реализъм/да следва партийната линия за литературните произведения. Но дори последното не се оценява по някакви точно определени, предвидими критерии; когато Блага Димитрова пише „Стихове за вожда“ през 1951 г., тя получава не възхвала, а критики за стихосбирката – обвинена е, че пише твърде умозрително, че не е достатъчно убедена, че „измисля“, което се схваща като „отстраненост от правдивостта“ и противоречи на зададената цел на литературата – да отразява (социалистическата) действителност.

Фактът, че достойнствата на литературните произведения и съответно включването им в центъра или периферията на канона, или пълното им изключване от него, са изцяло функция на критиката, се подчертава от неколкократните пълни ревизии на творчеството на Бл. Димитрова след определени нейни произведения. След като е избутана до периферията след първите си стихосбирки и самоопределянето като литературна наследница на Багряна (това изглежда контраинтуитивно предвид свещения статус на Багряна в социалистическия канон, но проблемът е, че Бл. Димитрова се идентифицира с жената Багряна, възкресявайки духа на една табуизирана епоха от българската литературна история), тя отново получава отлични отзиви след романите и пътеписите си за Виетнам, а след романите си „Пътуване към себе си“, „Отклонение“, „Лавина“ и особено „Лице“ изпада в пълна литературна немилост, като дори е обявена за „активист“ и обединител на опозиционно настроените елементи на обществото през ’80те години. При всяка смяна критиката прави пълно преразглеждане на цялостното й творчество, като заличава предишните оценки за него. Тук човек няма как да не се сети за „1984“ и да го побият малко тръпки.

Материалът е много интересен, но стилът малко ме спъваше. Струваше ми се, че на места изказът е прекалено сложен без особена нужда от това. Знам, че става дума за академично писане, но проф. Милена Кирова например пише едновременно академично, достъпно и увличащо, така че не е невъзможна задача.

11. „Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век“, Амелия Личева

Амелия Личева трябваше да ми води двусеместриален курс по езикознание на ХХ век в магистратурата, но се появи само веднъж за около половин час. До днес не мога да й простя това скандално лишаване от част от моето образование, за което на всичко отгоре си бях платила, така че не смятам да пиша за нейната статия.

Ще спомена само един любопитен фактоид от тази статия – още през 70-те, демек в сърцевината на соца, са се пишели еснафски оди за превъзходството на София над провинцията (бул. Руски сравнен с Шанз Елизе в полза на първия). Дори софийското големеене, един от любимите отличителни знаци на днешните горди антикомунисти, е рожба на соца.

12. „Жената в научната фантастика на социализма“, Владимир Трендафилов

Кратък обзор на жените и научната фантастика в епохата на Социализма, основните изводи от който са, че научната фантастика е изцяло движена от политическа целесъобразност, което налага нейното предефиниране от традиционно булеварден жанр в поджанр на „философско-психологическата“ литература с цел легитимирането й; и че женското присъствие в тези произведения остава разочароващо маргинално – независимо дали са писани от мъже, или от жени. Предложеното обяснение (жанрът е „естествено“ мъжки, защото е обвързан с традиционно маскулинистки области като техника, инженерство, изследователски походи) звучи логично, но според мен е непълно – както посочва Милена Кирова в първата статия от сборника, патриархалният строеж на обществото не изчезва с премахването на гражданското неравенство между половете и, както личи от много от другите статии, жените са били систематично изключвани от канона по инерцията на патриархалното мислене за литературното поприще.

13. „Приказните вселени на Петя Дубарова“, Людмила Хр. Малинова

Къс (7 страници) преглед на темите и отличителните формални характеристика на поезията на Петя Дубарова, сравнена (не само тук, а и в статията на Милена Кирова за поезията от 60-те и 70-те години) с Елисавета Багряна. Обичам Петя Дубарова и ми беше приятно да прочета статия за творчеството й; една от любимите ми книги като дете беше „Соната за Петя Дубарова“ от Веселин Андреев.

14. „Екатерина Йосифова: Начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това“, Пламен Дойнов

„Един от най-категоричните алтернативни почерци в българската поезия“ между 1969 и 1989 г. Отбелязан е сериозният дефицит на критически текстове върху авторката (тъжен повтарящ се мотив в повечето статии в сборника).

Страшно осветителен цитат от Йосифова от кухнята на книгоиздаването в периода – тя казва, че е било препоръчително във всяка стихосбирка да се вмъкне нещо, което да даде на редактора материал за защита на ръкописа, за да мине и да бъде издаден – „нещо за родината, поне за природата…“

Поезията на Екатерина Йосифова се отличава от опитите на съвременниците й с чувство за самоирония, етическа дистанция, подчертаване на противоречията, естетизация на „слабия човек“. Критиката, естествено, е на страната на конвенционалната поезия, писана от жени – охарактеризирана от „естественост“ и „спонтанност“ на лирическото преживяване. Йосифова изглежда „подозрително рефлексивна“. Това на практика повтаря критиките, които получава и Блага Димитрова за първите си литературни опити 2 десетилетия по-рано.

Тенденцията на „тихата лирика“ от 70-те и 80-те се развива в „новия автентизъм“ на 90т-е – индивидуализираща поезия, която инвентаризира следите, оставени от частния човек в НРБ.

Статията е подчертано по-литературоведска от повечето в сборника.

15. „Сладкият хюбрис: има ли женска постмодерна поезия на 90-те?“, Милена Кирова

Статията използва 3 публикувани студии (на Пламен Дойнов, на Пламен Антов и на авторката), за да направи лесно проследим, добре структуриран обзор на женската поезия през 90-те и нейните постмодерни белези (тематични, формални и специфични за българския контекст, което е особено интересно). Конкретно разгледани са поетесите Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Вергиния Захариева, Амелия Личева и Миглена Николчина.

Най-интересно за мен беше изследването на мястото на феминизма в женската поезия от периода, пречупен през призмата на постмодернизма – защото феминизмът по своя замисъл и естество е модерно явление, доколкото е идеология, която иска за съгради нова перспектива, а не да деконструира стари (макар че аз лично виждам доста контра аргументи тук), но в българския контекст, поради прекъсната традиция на женските движения след 1944, се случва в условия на силна тенденция към постмодернизъм; и поетесите, които са най-склонни към постмодерна игра, изпитват най-силно влиянието на феминизма, защото са от академичните среди (друга отличителна черта на женската поезия от 90-те). Според проф. Кирова стремежът за съвместяване на феминизъм и постмодернизъм води до „отслабване на контрамодерната тяга“.

Удоволствие е да се чете как проф. Кирова изразява неодобрението си към свои колеги – например как един от тях би назовал група автори „постмодерни отродители“, ако притежаваше тази фраза в интелектуален запас“ 😀

16. „Български писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева)“, Инна Пелева

Безспорно една от най-интересните и приятни за четене статии в сборника. Авторката не пести неласкавите си мнения за разните авторски пози на разглежданите писателки – аристократската претенция на Е. Дворянова, непосилната изключителност на героините на Т. Димова (не съм чела по-точно описание на непоносимия за мен стил на писане на Димова), самохвалното величаене на собствения регистър на писане на К. Ангелова (също не съм й фен). По-неутрално ми се видя отношението към останалите авторки, но може и да греша. Във всеки случай описанията на стиловете на всичките са прекрасно живописни и режат като скалпел.

Езикът на Инна Пелева е изключително оригинален, дори самобитен  – неочаквано за мен откритие в академичен текст. Играе с езика като с любима, опозната от всички страни играчка; ларж със слово- и формообразуването, плува като риба в потоците на езика. Съответно това отваря неочаквани възможности за използване на хумор, елегантна ирония, дори подигравка с някои автори. На места четох със злорадство (и без угризения).

(В тазия статия са споменати Depeche Mode. Как да не й се радваш?)

Общото с Антон Страшимиров е много любопитна теория с изключително интересен въпрос накрая: авторката се пита доколко сегашните женски разказвания за/на жената и женското са вече случили се като „мъжки модернистки опис“ – от времето и в произведенията ан Антон Страшимиров, който вече е описвал и еротическите сюжети, и майчинските девиации, и престъпната жена, и религиозната фанатичка, и бунтът срещу морал и норми (разрушителен, разбира се) – като накрая репресира всички възбунтувания срещу нормативните предписания за женственост и женскост и обезопасява „рисковата“ жена. А зададеният накрая (от Инна Пелева) въпрос е – „Дали страниците [на разглежданите авторки] изобретяват убедителен излаз от живеенето във/със/чрез кухнята, децата, църквата?“ И доста осветлително по темата е следното й разсъждение, по повод „Емине“ от Теодора Димова: „Дали да имаш „Бог“ все пак не означава, че няма да имаш „собствена стая“ [по В. Улф]. Или, имайки точно „собствена стая“, нещо те кара да обясняваш, че тя не е това, ами е „молитвена стая“. От какво се откупваш, защо е страхът, каква е природата на неумолимата потребност да бъдеш напълно правилна?“

17. „Биографизация и наратив. Една тенденция в съвременната женска проза“, Кристина Йорданова

Текстът се занимава с явлението „автофикция“ (Серж Дубровски) и тенденцията за използването му в съвременната българска проза – явление, което е „нито факт, нито фикция, или и факт, и фикция“. Обект на анализа са 3 текста: „Зелено и златно“ от Силвия Чолева, „9 зайци“ от Вергиния Захариева и „Защото говорехме немски“ от Евелина Ламбрева Йекер.

18. „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и българската женска проза след 2000 г.“, Инна Пелева

Ако в предишния си текст (за „високата“ съвременна проза от жени) Инна Пелева не сдържа особено критиката си, тук направо унищожава бедните обекти на анализа си – Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Мария Павлова, Калина Стефанова, Ивинела Самуилова и Светла Иванова, описвайки ги не само като жалки самозванки и местни имитаторки на Дан Браун и Паулу Коелю, но и (част от тях) в опити за реабилитация на соц периода чрез омаловажаване на значението на политиката, забиване в личната драматика („светът е за двама“), жаловити описания на тежката съдба на бившия соц елит след 1989та (Филипова) и подканяне да забравим и простим, за да продължим напред. Споменати са и редица пиар трикове от книгоиздателския бизнес с отношение към този тип литература, включително някои доста съмнителни практики, като надписване на тиражите и броя издания, за да се подбутне дадено произведение да стане „събитие“. Страхотно интересен текст и се чете с огромно удоволствие, особено ако човек обича елегантно унищожителна критика, а аз обожавам. Текстът е доста високомерен, макар че прави прозрачен pro forma опит за справедливо/безпристрастно отношение. Това лично на мен ми харесва, защото възмущението е валидна реакция към някои литературни практики и прийоми и отношението „всичко е въпрос на вкус“/“всеки има право на мнение“ според мен е безкритично, интелектуално мързеливо и няма място в литературната теория и критика.

Людмила Филипова е оценена като автор без ясна идентичност, паразитиращ върху „творби с лица“, опиращ се на разпознаваеми модели и сюжети и предлагащ съмнителна компетентност по темите, които разглежда. Романите й са наречени „морализаторски и дидактични“. Езикът им е описан като „стерилен български, който се говори от доброто възпитание, […] неразстройвано от действителното можене да казваш на хората небанални неща“.

Черта, която Филипова споделя с повечето от другите разглеждани авторки, е „изгледа на учеността, свръхинформираността, респектиращата компетентност“ – бележките към една от книгите (роман, не научен труд) на Красимира Зафирова например са 576, като повечето имат изцяло самохвална цел – посочват конкретната интертекстуална препратка на отбелязаната сцена или израз, в случай че читателят я пропусне – впрочем цитираните примери са просто невероятни, трудно ми беше да повярвам, че такова нещо наистина е преминало редакция и е излязло на пазара. Както казва авторката, „бележката под черта държи […] да изпитаме респекта пред кралимарсковския разказвач“ 😀 Тя коментира, че това е „изключително егоцентрично, нарцистично писане“, което се готви за своите преводи на други езици и коментираното си издание. Никол Данева пък с абсолютна сериозност предупреждава в предговора към „Черната котка“ читателите си да не се опитват да боравят с магиите/силите, за които ще става дума в произведението; цитатите от Библията са не по кое да е издание, а по това на Придворната печатница в София, 1924 г. – също недвусмислен белег за абсурдна авторска суета. Инна Пелева прави връзка и с другия си текст в сборника (16), където се изказва не особено ласкаво за високомерния и самохвален писателски жест на Емилия Дворянова, но на фона на „цитатническия ексцес“ в разглежданата литература „писането на Емилия Дворянова изглежда скромно премълчаващо образоваността и културата на авторката“. 😀

Интересен е и коментарът за една от най-популярните и интензивно използвани теми в този тип литература – езотериката, тайнственото, магиите, new age философиите – включително обългарени през тракийски митове, орфически мистерии и пр.: „търсенето на изход и ново начало, усетът за изоставеност, съзнанието за невалидност на досегашните опитности във възприемането и тълкуването на света намножават в татковината поклонници на какви ли не учения, учители, духовни проекти“ – като прави паралел между годините след 1989 и след 1918 година. За мен това е много полезен ключ за тълкуване не само на литературните тенденции след 89-та, но и изобщо за културния код на Прехода.

Основните физиономични белези на тази литература, в обобщение, са поза на свръхинформираност/компетентност, желание за реабилитиране на политически реалности чрез парадоксално деполитизиране на темите и внушенията, ексцес в ерудитското самоизграждане, подчертан афинитет към езотериката и продаването на лесни отговори, на антирационализъм.