Review: The Running Grave by Robert Galbraith

So, here goes. First of all, spoilers galore. Secondly, I pirated this one too, and I have no regrets.

First, the good:

• As with all the other entries into the series, the mystery is compelling. It kept pulling me ahead, I often stayed up a bit later than I’d intended to what what interesting bits an interview would supply. And it was more than just trying to guess the murderer, because until the end it wasn’t clear if there even was a murder; so it was more like arranging and rearranging known bits and pieces like puzzle pieces to see which way fits best. I love when a book keeps my mind occupied even when I’m not reading it. And given the terrible style and woeful editing job, that’s saying something.
• No more wide-eyed Robin dying for Strike’s approval – that’s definitely an improvement on her character.
• JKR’s eased a bit on ranting about all those pesky progressives and socialists, and all other types that annoy her IRL, that accounted for about 1/3 of Career of Evil, Lethal White, Troubled Blood and The Ink Black Heart. Here we’re only treated to a couple of sentences here and there as opposed to entire strawman characters that drip with malice.
• The absolute best thing about the book is the mind-blowing suspense and climax around the 65% mark – masterfully built and executed. I stayed up way past my bedtime, hands clapped over mouth, tearing through the pages (well, figuratively speaking, I read it on my Kindle) to see whether Robin makes it out. Delicious 20 or so pages – the pacing, the stakes, the buildup were all calibrated to thrillery perfection. The second star is entirely on account of this feat.

Now, the bad:

• The worst part for me, and the chief reason for rating it so low, is how the subject matter is handled. (In fact, the major issue of the whole book is that it’s all telling and very little showing.) To me, the overarching theme of cults and brainwashing reads under-researched, generic, and unconvincing. It’s a cult, it should be alluring, the reader should be able to feel its attraction, to identify with the characters falling for it – and it’s anything but. The whole topic of the cult is dealt with no insight, just contempt, and it comes off preachy rather than illuminating.

I think that’s related to a fundamental flaw in the whole setup, namely the failure to even hint at why anyone would be drawn to a cult in the first place, why people are susceptible to brainwashing. That’s just left completely off, like it’s self-explanatory, or there are no psychological or social factors at play here. I think that’s very telling, that JKR doesn’t know or want to acknowledge that cults and other similar endeavours target vulnerable people, usually people who weren’t loved like they should be at home, who have no support system. Because that would fly in the face of her point about parents’ actions being ultimately harmless as long as they’re well meant, and about blood and familial ties superseding any other human connection. The client, who is the father of a young man lured into the cult, is basically a saint – he’s got a title, but it’s an earned one because he’s working class, he’s decent, kind, poised, a deeply loving father. He gets complimented by others on how well he raised Will, such a good young man. Ok but then why did Will feel the need to run away, why did he feel the pull of the church away from his family and home? Are we supposed to believe it just happens, like a natural disaster, with no underlying reasons?

The impotence of the writing on this point extends even to basic believability IMO – why would anyone stay in the cult after that first week? After they’d been scolded, made to feel worse about themselves, not to mention underfed and overworked? There’s no alluring message, no irresistible promise or even misleadingly special treatment to make people want to stay and explore further. The messages of the church, which should be the selling point for new recruits and would ideally carry half the weight of showing why it’s so successful, are as basic as it gets – inequality, injustice, war – you can almost see the „etc.“ at the end there. (Just goes to show, I think, how blind JKR is to why cults are so successful and what emotional needs they exploit to hook people. And that she doesn’t take those concerns seriously. She’d dismissed them in one of the previous books as young people misguidedly turning to revolution when incremental reform is the obvious, and only, possible way to do good.) In general, the book offers a thoroughly unsatisfactory, shallow treatment of a fascinating subject matter.

• As with almost all the other books in the series, the mystery is very alluring and promising while you’re reading and utterly underwhelming when it’s unveiled. First of all, the clues are drowned in a cacophony of inconsequential noise, so a satisfactory reveal is impossible – for a good whodunit you need to hide the clues cleverly, not deeply. The reader should want to immediately go back and find them with the new information in mind so they emerge in an entirely different perspective – here you can hardly remember what the clues were because they were buried under a pile of useless information. So you get heightened anticipation with barely any payoff – the book deflates in the last 40 pages or so.
• Related to the above, we have yet another info dump in lieu of reveal – highlighted by the countless repetitions of „she said nothing, smoking“ to punctuate Strike’s 10-page-long exposition on how and why the murderer did what she did. It gets old really fast, and it reads like justification at times rather than explanation – it’s basically the author reading down her list of reasons why this character works as the murderer. I found the psychological side of things vague and generic, too. The murderer offers nothing in the way of explaining her actions, she just sits there while she’s being talked at, we get all insight into her motivation and the state of her psyche from Strike. So you can’t really make up your own mind whether she’s remorseful, still has a conscience, etc. because it’s all being spoon-fed to you by Strike, you’re being told what to think basically. And that doesn’t usually fly in fiction, genre or not.
• The characters are mostly flat, even the supposedly intimidating or compelling ones (Mazu and Jonathan Wace) fail to make an impression – possibly because of the terrible, bland style. But even Strike and Robin seem watered down, and the overexplanation of their every thought and feeling doesn’t help, it’s just holding the reader’s hand like they can’t be trusted to make their own judgement.
• This one isn’t a surprise, and also isn’t really a flaw, just something I don’t like at all, but the tone and the entire line of the book is blatantly conservative. It’s all about extolling the virtues of the family, parents’ love is above question, blood ties are irreplaceable. Yet the series has clear examples of well meaning but terrible parents, the most obvious one being Leda Strike – who comes off even worse in this book, as it’s revealed her neglectful parenting made it easier for men to prey on her young daughter.

There’s an additional iteration of „conservatism good“ in this one, framed as „weird isn’t always harmless“ and emphasised several times. I have a sneaking feeling it has something to do with the author’s IRL attitudes towards youth online movements that embrace more radical approaches and ideas in the social sphere, like accepting people for who they are, not who you’ve decided they are. A number of characters with green or pink hair colour appear, which I think serves as a code for danger for or from them.

Sexual purity (in the form of monogamy here) is not just praised, it’s elevated to the only natural state of things and even to a moral good, by making monogamous characters sympathetic and promiscuous characters devious or downright evil. In fact the only openly promiscuous woman turns out to be the murderer, showing sexual deviance at age 16. „Straightforward sex“ is juxtaposed to anal and oral as coming off good/bad doing it. The sympathetic female cult followers were the ones who wanted to stick to monogamy; a different setup is basically identical to violence – there’s no space for the possibility of consensual non-monogamous relationships or any human connection outside the familial and traditional romantic relationships „based on mutual sexual attraction“. At the same time, sex with underaged girls is only problematised if the bad guys do it, while in the case of Will, victim of the church, it’s waved away as a minor transgression undeserving of prosecution and explained with the effects of brainwashing. Like it’s not the effect on the victim that matters, but the intention of the perpetrator.

• JKR is on form with her usual casual misogyny as well. Not 2 pages in and Robin is once again compared to a trollop, casting her superior femininity in sharp relief. The trollop is vulgar, loud, promiscuous and since her storyline is over halfway through the book, I guess the reason she’s even there is to give Strike some action, because god forbid he go a book without a woman throwing herself at him. Unlike with the female murderers in the previous books (Jan the nurse in Troubled Blood killing her sexual rivals because she’s not as attractive as them; the book agent in The Silkworm murdering in revenge for her sexual failures; Kinvara in Lethal White, smitten with a younger man who despises her), there isn’t really a particularly sexist backstory to explain her actions – she’s driven by filial resentment mostly. However, like the three others, she’s single and childless. I really don’t think that’s a coincidence. She’s also promiscuous, and I think that’s significant too.
• I’m not sure how much the cult is supposed to be a metaphor for „gender ideology“, but the fact that suicide is used as a threat to keep members in (we know suicide rates among trans youth are much higher when their family aren’t accepting) seems not coincidental to me. Also the insistence of church members for new recruits to sever ties with their family, as it’s inherently abusive, and the clear opposition of „sane“ people that parental love isn’t abuse, look like an anti-trans person’s idea of the found family concept for people who can’t find support in their birth families. There’s also the UHC’s mantra that „the physical doesn’t matter, only the spiritual is important“, used in service of manipulation and literal sexual assault – hard not to see it as a shot at the idea of gender as opposed to sex and the supposed threat of trans women in female spaces.
• The romance is terrible, uninspired, so overstretched by now – and so overanalysed explicitly on the page – that the confession at the end lacked any sort of power. Will-they-won’t-they is a balancing act and JKR blew it long ago. 5000 pages of unresolved sexual tensions are entirely too many and the tension fizzled out some time around Robin’s wedding in Career of Evil. And the nonstop dissection of every little thing either of them feels or thinks or tries not to think or feel about the other doesn’t help create a romantic buzz around the characters, quite the contrary.
• Related to the romance subplot, Charlotte’s death is not only not shocking, it’s too obviously convenient and comes across as a weak plot point with no emotional power. It seems like the author’s run out of ideas what to do with her character and needs to put it away. A bit too obvious as a symbol, too – the last obstacle to Cormoran and Robin is removed! The scene on the old church where Strike takes her leave in solitude and with the gentle help of a kindly local priest is cliched in the extreme, formulaic and lazy.
• Finally, the writing style is clunky and unpleasant to read, somehow even worse than before. JKR has never been a great wordsmith (despite the impressive vocabulary), but here it looks almost like she’s given up. It’s wordy, inelegant, convoluted at times; it reads like a rough draft. As intriguing as the mystery is, it’s told in such a dull voice, almost like a report, that it inevitably starts to grate. Even when Robin is inside the UHC and we’re supposed to feel her gradual loss of connection to reality, her immense exhaustion, her assimilation, it’s all rather told to us than shown – it’s observational, descriptive, not visceral or immediate. There’s just too much explanation and telling the reader what to think, or at least that’s how it read to me.

There are also significant editing issues – inconsistencies, typos, missed words from previous versions, and a lot of repetitions that should have been corrected. It’s become a tradition, it seems, to rush these books out without proper proofreading and even editing work.

• And finally finally, a lot of emphasis is placed on Robin and Cormoran being good people, contrasted to the unscrupulous, immoral or morally lax, hypocritical, „dark“ or otherwise shady characters like the Waces, Bijou, Charlotte, Strike’s deadbeat/unfit parents, cheating Matthew, etc. But what they do for a living would really put this definition of them to the test. They routinely lie to people, and not innocent lies either, they take advantage of people’s hopes, manipulate them, exploit their insecurities and emotional needs, offer them false comfort and even put them in danger. It says here and there that Robin feels bad about some of it, but like with everything else in the book, it isn’t shown. It reads like a disclaimer. This is an unresolved issue running through the series that really bugs me, because, like with the statutory rape in this book, it seems to imply bad behaviour is excusable if the right people do it. So whether you’re a good or bad person isn’t a matter of what you do, but who you are. And this is the ultimate conservative value.

Ревю: „Годините“ от Ани Ерно, преведена от френски от Валентина Бояджиева

Трудно е след известен брой години и количество читателски опит да откриеш наистина оригинален литературен формат, но книгите на Ани Арно са точно това: особен вид мемоаристика, която никога не съм срещала преди и не мога да сравня с нищо друго. Не е автофикция, не е обикновен мемоар, не е хроника на обществените събития във Франция, Европа или света, а по малко от всичките в особен микс. Резултатът е предаване на духа на времената, възстановен през субективната лична памет, която включва не само индивидуалните реакции на частните и обществените събития и на хода на времето, но и съзнанието за колективните реакции, за общностното възприемане и творене на историята. Арно възстановява съдържанието на годините, усещането за тях и тяхното наследство опосредствано, като стига до тях по обратен път, извеждайки ги от спомените за това какъв ефект са произвели на момента, как са променили нея и обществото, от което е част.

Самата тя описва намерението и методите си в края на книгата, тъй като процесът по възкресяване на десетилетията завършва с момента, когато е започнал – когато тя най-сетне избистря идеята за романа, който планира да напише от съвсем ранна възраст:

формата на нейната книга може да се появи единствено от потапянето в образите на нейната памет, за да открои специфичните знаци на повече или по-малко сигурната епоха, годината, в която са разположени – да ги свърже по близост с други, да се помъчи да чуе отново думите на хората, коментарите за събитията и вещите, извадени от масата блуждаещо говорене, гълчавата, дето неуморно носи безконечните формулировки за това какви сме и трябва да бъдем, да мислим, вярваме. Тя ще използва онова, което този свят е запечатал в нея и нейните съвременници, за да възстанови едно общо време, онова, което беше изтекло от много отдавна до днес – та като преоткрие паметта за колективния спомен в една индивидуална памет, да възстанови значимостта на преживяната История.

В по-ранната си повест „Мястото“ Ерно споменава, че е взела съзнателно решение за характерния си ултранеутрален стил, когато е започнала да я пише. В този стил е и цялата „Годините“. Любопитното при него е, че колкото по-безстрастно са предадени фактите, събитията и отклика от разните слоеве на обществото и отделните хора около нея, толкова по-ясно се избистря нейната оценка на всяко едно нещо. Тя е безкомпромисно лява и феминистка – нещо, заради което е противоречива фигура във Франция, както научих от някои колеги от там. Много ми харесва категоричността на позициите ѝ, макар че вероятно ефектът щеше да е точно обратният, ако беше дясна женомразка. Успява да насити и най-мимолетното споменаване на напрмер бездомните, имигрантните, хората без документи с кристално осъждане на обществото, което създава условията за положението им и което постепенно, със смяната на десетилетията, спира да ходи по протести в солидарност с тях.

Особено интересен ми беше периодът около 80те години във Франция, защото намирам много паралели със съвременна България. Ерно пише за настъпването на консуматорството и превръщането му в ценност, в символ на благоденствие и социално положение – процес, който започна тук около 2000 г. и си тече необезпокояван до ден-днешен. Впрочем във Франция предпоставките за него са заложени още от следвоенното време – тя описва неподправената, невинна дори радост от пълната трапеза, от сигурността, за която говори спокойната и изобилна неделна трапеза след недостига по време на войната; постепенно да имаш се превръща в цел сама по себе си, а след това и в статут – да имаш, за да покажеш, че можеш да си позволиш, че принаделжиш на определена прослойка. Това върви и с промяна в хоризонта на въображението при новото поколение:

Правителството оттегли закона, протестиращите се върнаха във факултетите и гимназиите. Бяха прагматични. Не искаха да да променят обществото, а единствено то да не слага прът в колелата им, за да могат да си намерят хубаво място в него.

А ние, което знаехме много добре, че „добрата професия“ и парите не те правеха непременно щастлив, все пак не можехме да се възпрем да искаме за тях тъкмо това щастие.

Впрочем Източна Европа след 1989 се споменава на няколко пъти, разгледана през влиянието, което събитията тук оказват нвърху нагласите на френското общество – или по-точно през неговите новопридобити черти, които тези събития осветяват:

гледката на този колективен, неудържим и неподбиращ глад за материални придобивки започна да ни обърква. Те [хората от Източния блок] не се показваха на висотата на чистата и абстрактна свобода, която бяхме изковали за тях. Жалостта, която бяхме свикнали да изпитваме към народите „под комунистическо иго“, взе да преминава в неодобрително наблюдаване как точно употребяваха свободата си. Повече ни харесваха на опашките за кренвирши и книги, лишени от всичко, зашото така можехме да се наслаждаваме на щастието на по-висето си положение и на принадлежащите към „свободния свят“.

Преводът не ми хареса (макар че не мога да преценя дали е проблем на самия превод, или оригиналът нарочно е усложнен и заплетен до степен да се губи логиката и дори построението на изреченията на моменти), а редакторската работа е доста нескопосана. Много ме мързи да преписвам примери сега, макар че чинно си ги отбелязвах с листчета, тъй че ще карам по спомен – има много бележки под линия (което е полезно и хубаво), но видимо без сиситема, защото някои са излишни, тъй като са въпрос на обща култура, докато други нишови реалии са оставени без обяснение. В много от бележките под линия има елементарни грешки, които говорят за прибързана работа, примерно обяснението на френското феминистко движение от 70те явно е преписано от Уикипедия, като преводачката/редакторката не си е направила труда да провери какво е Women’s Lib в Щатите и вместо „Движението за освобождение/еманципация на жените в САЩ“ го е предала като „Движените на американските жени Lib“. В една бележка е супер очевидно, че става дума за нещо съвсем различно, защото насред изброявания на личности и реалии от Франция през XX в. се появява обяснение под линия за средновековна българска личност.

Подборът на формулировките на места издава по-скоро далечна връзка с регистрите и употребите на съвременния български език, а някъде и обикновена немарливост – например Световната купа по футбол (това трябваше да се забележи поне при редакцията, защото е крещящо грешно). И има твърде много пунктуационни грешки.

„За думата с няколко думи“ от Розалина Новачкова, Тодор Бояджиев

Винаги ми е било страшно интересно откъде езикът черпи лексиката си (предхождащи езици, словотворчество и формотворчество, чуждици, неологизми, възкресяване на пасивна лексика, фанатизирани пуристи) и е особено интригуващо да виждаш множеството източници за собствения си език. затова лексикологията ми е втората най-любима част от езикознанието след фонетиката. Намерих тази книжка в една от къщичките за книги в парка, в един от дните, в които бях успяла по някакво чудо да ги зърна, преди вечно дебнещият търговец на книги (?) да си направи оборката и да ги ошушка. Насочена е към учениците, занимава се с лексикалния пласт на съвременния български (диалектизми, архаизми, синоними, антоними, жаргон, клишета, фразеологизми и т.н.) и като цяло е интересна, макар че някои твърдения са ми съмнителни, например че „падна стотинката“ (жаргонен израз от 80те, за който не знаех) идва от телефонните апарати с монети – защото на мен ми се струва като 100%-ова калка на the penny dropped, което значи съвсем същото на английски.

Ето още няколко интересни сведения от книгата:

– Етимология:

• Думите „трябва“ и „потребител“ са сродни на „изтребвам“ – всички произлизат от старобългарския *потрѣбити със значение ‘унищожавам’.

• Първоначалното значение на „жито“ е просто храна – всяко нещо, от което се живее. Впоследтвие се е стеснило на метонимичен принцип – житото е основната храна за българите и така символ на храната по принцип.

• „Добитък“ идва от „добивам“. Вероятно затова и един от синонимите му е „стока“ – придобитото притежание? И тя е стеснила значението си с течение на времето по същата логика като „жито“.

• „Прелест“ означава ‘лъжа’! Сродна е на „прелъстявам“.

• „Лято“ идва от „лея“, а „зима“ – от „вземам“ – лятото природата лее, зимата вземаме полученото тогава.

–Словотоврчество:

• През 80те неологизми са били „подлез“, „надлез“, „приземявам“; а „чиновникар“ е било жаргон за чичо от администрацията.

• Въведени от Иван Богров и Балан думи в българския в опита им да го „изчистят“ от чужди думи: „бележка“, „вестник“, „часовник“, „чакалня“, „излет“, „творба“, „заплаха“. Много други техни идеи не са успели да се наложат; от тях любимата ми е „клъцка“ за кюфте ❤ Впрочем „запад“ явно също не е домашна дума, защото са опитали да я заменят със „зайди слънце“. Вазов и Петко Славейков пък са въвели „стремеж“, „летеж“, „влак“ (която преди това е била диалектна), „мъдрост“, „блян“.

• В книгата се критикува неумелото словотворчество на възрастните в сравнение с децата и младежта, особено на чиновническите творения като „стъклопоставяне“, „кабарозабивачка“, „отремонтирвам“, „успеваемост“ и др. и ми направи впечатление, че тази мода вече е отминала – такива франкенщайновски думи вече не се въвеждат, а и старите изпадат от употреба.

– Източници на лексика:

• „Герой“ на български е с г, а не х, защото е влязла през руски (езика посредник на чуждицата). Затова е и меко л-то в „перпендикулярен“ и „популярен“.

• Думата „кмет“ е била историзъм и е била върната в активния пласт на езика по някое време през XX век. Това е пример за факта, че думите рядко умират изцяло – обикновено остават в неактивната лексика (стават архаизми, жаргон, историзми) или оставят корена си в сродни думи. Също така явно през 80те се е реабилитирала думата „област“ в административната лексика – предполагам за да заеме мястото на окръг, интересно защо.

• Думи с общ произход са „кемт“ и „конте“, „сол“ и „салата“ (duh!), „видра“ и „хидра“, „пълен“ и „пленум“, „ребро“ и „риф“ – но навлезли по различни пътища в езика, често домашна и чужда дума, и затова често неосъзнати като сродни.

• От собствени имена идват: „силует“ (френски министър), „мелба“ (оперна певица), „панталони“ (палячо), „пасквил“ (обущар).

• Някои чудни диалектни думи, които за жалост не са успели да преминат в книжовната лексика: „драговам“ – ‘обичам’, смолянско; „еднорамци“ – ‘връстници’, станкедимитровско; „отворник“ – ‘ключ’, костурско; „честитник“ – ‘гост за имен ден’, пирдопско.

• Освен неологизми Вазов е въвел в книжовния български и доста народни думи, смятайки ги за съставени с умение и усет, например „тучен“, „тежкотия“, „пролом“, „ладия“, „тейко“ (това е от моя край!).

– Жаргон:

• Много интересна е главата за жаргона – той наистина е бързооборотен обаче, защото от споменатите примери от 80те не само че вече нищо не се ползва, но и повечето изобщо не бях ги чувала: „разширени вени“ (‘заведение на крак’), „родопско одеало“ (‘надраската класна работа’), „работя на къси вълни“ (‘занимавам се с шмекерии’).

• Важен източник на жаргонната лексика са били тайните занаятчийски говори и тайният език на крадците! Общото им название е „арго“. От тях например идват „аванта“, „авер“, „гот“, „мангизи“, „кльопам“, „пандиз“. Оригиналното значение в тези говори на „бачкам“ е ‘скроявам някому нещо’, а на „джангър“ – ‘потеря’.

• Любимият ми осемдесетарски жаргон е Ню Зейгър за Нова Загора :D.

Ревю: „Мястото“ от Ани Ерно

При всички заявки за неутралност и отчетен стил, това е литература и е невъзможно отношението да не се прояви. Проявява се смесица от срам, негодувание, нежност и борещи се снизхождение и гняв против това чувство. Ерно прави очерк на френската селско-работническа класа от първата половина на XX в. от подчертано лична, живяна и натоварена с противоречиви чувства позиция.

Интересно ми беше да поддържам паралел с моето собствено порасване, защото и аз като Ерно съм родена в работническо-селско семейство, от чиято среда след това излязох с университетско образование и буржоазна професия. Само че във Франция и в България класите са разположени съвсем различно – аз учих заедно с деца от семейства с образовани родители, но разлика между нас нямаше. Всички говорихме по един и същи начин, имахме еднакви вкусове и разбирания за красиво, прилично и неприлично, четяхме и гледахме едни и същи неща, имахме сходно отношение към живота и еднакъв набор житейски ценности. С други думи, особеният строеж на българското общество от соца, в което и интелектуалецът, и селянинът обитават едно жизнено пространство и имат достъп до общо взето едни и същи развлечения, места за почивка, удоволствия, музика и книги, кулинарни традиции и изобщо културни маркери, ме е предпазило от мъчителния комплекс за малоценност, който иначе несъмнено бих развила и който личи в хрониката на Ани Ерно на живота на баща ѝ и нейното детство сред селяни и работници в едно общество, което не просто ги отделя в обособена субкултура, но и ги презира.

В такова положение отчуждението между нея и семейството ѝ е неизбежно следствие – просто двете класи са прекалено различни и на практика не се пресичат никъде. За да получи пропуск за света на образованата буржоазия, за да намери място в него, тя трябва да се освободи от всичко, с което е израснала. И в процеса на освобождаване и паралелно трупане на нови навици, нагласи, вкусове, очаквания от живота разстоянието между нея и родителите ѝ расте, докато смисленото свързване между тях става на практика невъзможно.

A Suitable Boy by Vikram Seth

I’ve neglected this blog along with everything else in my life due to a period of very high workload and I should have returned to it by now, but I guess I got distracted. Thankfully, I’m forced back by Goodreads’ character limitation; so here is a humongous review of a humongous book. Enjoy! (I’ll try to add all other reviews I’ve posted on GR since November 2020 later.)

After 13 months I’m finally done with this 1500-pager. What absolutely splendid time we had together! I’ve rarely enjoyed a book so much in the last decade or so. I put it down for weeks at a time, reading other things, and went back to it like to a favourite spot. I built a relationship with its stories and characters that is rather hard to achieve with most books these days.

The novel is nothing short of a masterpiece of contemporary literary realism. The world it conjures up, made up of equal parts real and imaginary places and events, is the richest I’ve encountered so far in literature. What expert knowledge of 1950s India, what unerring insight into its newly minted sense of independent self, what gentle and wise understanding of the collective psyche of this brand-new modern nation.

The stories over the 1500 pages cover a year and a half in the lives of hundreds of characters, with 35-40 major ones whose personal journeys intersect, bounce off and then either go on their separate ways or come around to merge in the end. The overarching story has a beautiful harmony to it, flowing into smooth peaks and troughs of drama, mundane and high-octane events, constitutional law minutia and torrid emotional journeys; framed as it is by two weddings with identical exchanges between mother and child in need to be set up with a suitable boy or girl. As it is so sweeping, there inevitably are long boring passages with blow-by-blow descriptions of cricket matches or court arguments in favour of and against the constitutionality of proposed legislation for land redistribution, or a languid retelling of the Ramayana as recreated by the characters in a celebratory parade with costumes, song, and acting, or an expert-sounding primer in classical Indian music. But those afford the setting and story unmatched depth and believability, fully immersing the reader into the here and now of 1950s India, whether the relevant plotline takes place in a Muslim-majority village, Calcutta, a university campus, an ancient nawabi palace, or the local legislative authority of the made-up state of Purva Pradesh and its capital city of Brahmpur.

The overarching plot concerns Lata, a 19/20-year-old student whose mother is searching for a suitable match for her while she falls in love with a fellow student who is as far from suitable as possible. The other major arc that runs parallel to this one involves Maan, the brother of Lata’s brother-in-law, whose own love story is similarly outside the boundaries of acceptability, but also of respectability and even decency. Around these two threads dozens others also unspool and follow their own paths to their logical resolutions in a decidedly unhurried, comprehensive and thus utterly satisfying way: Brahmpur’s celebrity courtesan and musician Saeeda Bai and her secluded sister and numerous renowned customers; Lata’s sister Savita and her husband Pran (Maan’s brother) and their perfect marital happiness; the sisters’ mother, Mrs Rupa Mehra (who would be the main character, if one had to be picked out), and their brothers, Arun and Varun, living under the same roof in Calcutta with Arun’s glamorous and higher-caste wife Meenakshi; Meenakshi’s own delightfully quirky, free-spirited and close-knit family, the Chatterjis, made of poets, dreamers, musicians and one sober lawyer; Maan and Pran’s parents – state Revenue Minister Mahesh Kapoor and his quiet, hardworking, unassuming wife who meaningfully isn’t given a name, and their sister Veena with her husband, 9-year-old mathematical genius of a son and rather oppressive mother-in-law; the Muslim family of the Nawab Sahib of Baitar: his two sons, Firoz (best friend and once-lover of Maan) and Imtiaz; and Haresh Khanna, an extraordinarily passionate shoemaker and salesman with a tragic love story in his past and a future marked by unrelenting ambition and love for his work. Dozens of other stories develop in the background or alongside the major ones, highlighting vivid characters, tracing uneasy philosophical dilemmas and internal struggles with an assured hand, and enhancing the novel’s richness and heart.

The author has a remarkably cordial attitude towards his characters, I’d even call it parental of sorts – he’s unfailingly gentle with them, even when he reproves their flaws or irresponsible actions or lapses of judgement. He loves to tease them lovingly, in the way we do our friends whom we love unconditionally but whose follies still amuse us. I noted some reviewers have found this a bit much, too cutesy or sentimental; I personally love it. I’ve read quite a bit of postcolonial literature, chiefly Indian, and it tends to take a harsh, ironic, exoticizing, or in any case a markedly sober view of the respective culture it explores; it’s a breath of fresh air to me to have a luxuriously epic in scale novel in English about India that is nevertheless kind and warm in its approach to people, place and culture. There’s no mocking, all criticism is meted out with double the measure of compassion or at the very least refusal to really judge, and there is profound, heartfelt understanding oozing from every page for the time, the place, and the characters that people this sweeping paean to life in all its ordinary glory and wonderous mundanity. There definitely is a good deal of drama, the author tackles some subjects that loom large on the page, there’s tragedy, violence, passion, intrigue, suspense; but it never veers into melodrama, nor does any of it ring shallow, despite the light overall tone of the book.

As can be expected from a work of this size, <i>A Suitable Boy</i> tackles a great variety of topics and what is even more impressive, it does so with a considerable degree of expertise and insight, even down to the technical level. Those include:

• local politics and law – with detailed scenes of daily operations in the state legislature and the interpersonal conflicts and power struggles of local politicians;
• central politics and young democracy – with Jawaharlal Nehru as one of the characters and an insightful analysis of post-Independence idealism hurtling towards cynicism and corruption, as exemplified in the machinations within the very party of Nehru and Gandhi, the Congress, once a beacon of the Independence movement, now devolved into a vehicle for personal ambition and gain. The first General Election of the new Indian state, held in 1951, is given plenty of page space and thought and used to explore the origins of political powerplays in a democracy that is new, tenuous and ripe for exploitation;
• religion – apart from the scenes of daily worship and religious festivities peppering the lives of the characters as the seasons change, the novel is permeated with the painful conflict between the two faiths, fresh post-Partition. There are families split after Independence, with half remaining in Pakistan; others had to flee and leave everything behind. There is a truly horrifying, heart-pounding scene where these simmering hostilities, continuously felt but expressed mostly in words so far, escalate and ultimately culminate in barbaric violence with lynching in the streets of Brahmpur, stoked by a Muslim and a Hindu festival of very different tones that happen to coincide in 1951. Two of the main characters find themselves on the path of the bloodthirsty mob lynching people on sight, which is one of the most suspenseful several pages I’ve read in quite some time. And this isn’t even the only blood-soaked religious event in the novel, as it features a gruesomely detailed stampede at a Hindu pilgrimage, the Pul Mela, on the banks of the Ganga;
• academic life and politics in the fictional University of Brahmpur – the way a senior professor tries to dismiss or hire new faculty staff based on personal preference or possible future benefits for himself shows the kind of inbuilt, everyday corruption that slowly but surely undermines even the best laid social structures. There’s also an amusing minor plotline about the curriculum (pro and anti Joyce) that highlights the natural hang-ups of a traditional culture even in the context of academic endeavours;
• caste – inevitable I guess; Dalits make very minor appearances in this story about the new Indian middle class, but they do appear and we get a (rather heartrending though not at any point melodramatic) peek into their point of view. There are less serious caste chafings between the khatris and the brahmans but those are played as unimportant enough as to allow line-crossing for marriage (albeit reluctantly);
• class – caste is just one of the hierarchies in Indian society; social class is no less important or impactful and here, in 1950-1952, it’s especially prominent as it’s in a state of flux, as seen in the major subplot of the Zamindari Bill written and proposed by Revenue Minister Mahesh Kapoor that seeks to bring the new country over from what are essentially medieval fiefs to a modern concept of landowning in an equitable (at least on paper) society. The bill threatens large landowners, such as the Nawab Sahib of Baitar, who’ve made their fortunes and subsequently taken their place at the top of the class system through inherited lands; it threatens to shock the incumbent class system to the core and is naturally fiercely opposed by the influential rich. As a bonus, it provides personal drama, too, as the architect of the bill and one of the most prominent zamindars who stands to lose the bulk of his wealth under it are close friends and former freedom fighter comrades;
• cricket – these were the only places I sort of scanned the pages. I couldn’t make sense of the sentences anyway;
• trade – two of the characters are in the shoe trade, which is somewhat contentious as it involves dirty leather work. The author finds the time and apparently has the knowledge to explore both the technicalities of actually making a pair of shoes, from the tanning process to the finished product, and the unfair, even brutal trade chain starting with the desperately poor jatavs who process the leather through the middle-men who profit off their labour to the major chains who profit off of everyone else down the chain;
• city life – with superb descriptions of both real Calcutta and fictional Brahmpur and deep dives into social etiquette, academic life, the religious calendar, social clubs, work culture in the big companies of the time, leisure activities, communal spaces, modernisation and westernisation, social and religious tensions expressed in the logic of urban spaces and invisible boundaries, female spaces and their expansion in a rapidly changing culture, battles between holdovers of old times and the pressure of new ideals, etc.;
• village life – admittedly, to me these were some of the more boring parts of the story, not to mention rather depressing, because village life seemed to be cruel and perennially precarious;
• the internal world of characters – well obviously, it wouldn’t be a novel without it;
• the arts – the heart and soul of the novel I thought. Even though the author shows impressively in-depth understanding in a wide array of subjects (law, cricket, shoemaking, land distribution, electioneering, education, Islam, Hinduism, horticulture, mathematics, etc.), nowhere does his prose shine brighter or feel more authentic than in the places dealing with music, architecture, mythology, and especially poetry. More on this below! Suffice to say poetry is not just one of the topic or themes of the novel, it’s an integral part of the language and of the plot, and it’s one of the main instruments for advancing the plot in both major plotlines;
• marriage – this is actually the anchoring theme of the novel. You can’t really miss it, as it’s proclaimed in the title, in the very first line, and in the framing of this entire behemoth of a novel, settled as it is between two weddings:

Lata’s coming of age, which provides one half of the skeleton of the novel, is marked by her choice of a husband among three contenders. When I saw people were bewildered by her final decision, I immediately realised whom she was going to choose – and it made complete sense in context. The clue is right there in the very first sentence of the book; that sentence may be a catalyst for conflict and rebellion and it may look like an obstacle for the heroine to overcome, but in the end, it proves a prophecy, a reaffirmation of the deep-rooted cultural norms governing and securing the happiness in the private realm for Indians. There are other major, major clues throughout: the entire time Lata is oscillating between the three men who want her, she has two very different models of marriage in her own family, the marriages of her two siblings, and it couldn’t be more obvious which one – Savita’s arranged marriage with a (socially) suitable boy selected by the mother or Arun’s love match with the (personality-wise) suitable girl who is a social superior – is the real success. Lata reflects on it herself on numerous occasions. The word „suitable“ functions as both a clue and a red herring; when looking at the three candidates, they are all suitable in different interpretations of the word and the answer lies in working out which one the author endorses. Kabir is suitable because Lata loves him, he is an instant, instinctual match, they connect immediately. I think he represents the Kama aspect of life – desire, going after what one wants. Amit, the Calcutta poet and her brother’s brother-in-law, is suitable in probably the most conventional western meaning: he shares her interests, they are a close match in terms of personality, and he actually sees her, understands her, senses how she’s feeling and what she needs. They have an intellectual connection that Lata thoroughly enjoys and finds comfort in in times of strife. I personally was rooting for him, but then, I *am* a westerner. Rom-coms purport to present a universal idea of love and partnership, but they are in fact extremely culturally specific, showcasing a concrete conception of monogamous heterosexual romantic love dating back to 19th-century Europe. We believe we have knowledge of universal concepts but more often than not what we deem fundamental to human nature is just something we’ve never encountered in a different context. Love, marriage and partnership have a very different historical and cultural foundations – and justifications – in India and it wouldn’t have rung true if Lata’s choice had followed the European logic of romance. By the way, this is mirrored in the other main plotline in the novel, Maan’s, whose wholesale pursuit of Kama, passionate love, proves to be his undoing, with tragic consequences that go beyond his personal life to echo throughout his community. So, when you put together the „Indian“ meaning of suitable (suitable in terms of caste and family compatibility, and sanctioned by the parents), the two opposing models for marriage within Lata’s circle, the devastating implications of abandoning all social and familial responsibility in favour of personal desires, and Lata’s own reflections on her mother’s unrelenting care for her children and of Lata’s own place within her family and how it provides both the environment and the means of her happiness and her identity, her choice becomes obvious. There is no conventional happy ending, and Lata herself remains uncertain of her choice until the end, but the reasons behind it cannot be more clearly articulated or better founded. It’s another strength of this book that it doesn’t pander, and it remains true to its internal logic as determined in no small part by the specific setting.

The title has another seriously difficult function, too – it singles out, among the many, equally detailed and equally important themes or topics of the book, one, elevating it as *the* theme of the novel – the theme of marriage and all its implications: family life, which spills into community life, and the ordinary course of life in general. Marriage serves as a double connector, both horizontal and vertical: it links various parts of the community, strengthening its cohesion, and it links past to present and future through new life and passing down values, traditions, and wisdom from generation to generation. As such, marriage is a stand-in for life itself, which is ultimately what this lovely novel sets out to explore to admirable success.

It’s trite to say that a book set in mid-century India deals with the ebb and flow of the old and the new, but it does – among many other things. As can be seen from the list above, the author leaves no stone unturned in his leisurely exploration of the infancy of modern India – the blueprint for its mature sense of self, the footing for its later expansion and settling into a recognisable, no matter how multifaceted, identity. Neither wins out entirely, but in a very Indian fashion, the new is absorbed into the old and the old is integrated into the new, yielding a homogenic cultural synthesis. Lata’s choice of husband is emblematic of this: while she plays with the idea of severing the tethers to essentially her cultural identity, she ultimately chooses to remain within their bounds because that is the environment whence happiness is born – or at least the sustainable, reliable sort of happiness she witnesses in her sister Savita’s married life. This is actually a motif I’ve seen in other English-language Indian works, too: briefly rebelling, only to come back to the fold of sturdy, familiar, lived-in Indianness. Elsewhere, the old yields to the new – the Nawab Sahib’s resignation with the new political and social order edging him out of any meaningful importance; Mahesh Kapoor learns the hard way that a wife is not a mere appendage to his social persona; Haresh abandons Anglicized spellings and chewing paan; both sisters pursue professional lives alongside their marriages.

And finally, a few words about the language, as it’s used as a powerful tool in the construction of the entire thing. Vikram Seth is first and foremost a poet, and boy, does it show! First of all, the thanks at the start of the book *and* the contents are in rhyme, which really tickled me. The text itself is full of various forms of poetry, as the author is obviously looking for any excuse to pop in a few rhyming lines: one of the four major families in the novel are in the habit of communicates through couplets („Foreign woman is a vulture,/goes against our ancient culture“; „Marry one, and what’s my fate?/Every Mehra on my plate“, etc.); there are several poetry readings through which Seth, with obvious glee, produces laughably bad, youthfully uneven, and great modern verse; one of the central couple establish their connection on the basis of a (fictional) medieval poet writing in urdu; one prominent character sings ghazals – unrhyming two-liners; one of the main characters is a poet and the reader is treated to quite a bit of his output; conservative older characters recite excerpts of various holy books rendered in poetic English; and even the political platitudes and battle cries during the elections are translated in rhyme! And that’s all besides the poetic bits hidden in the prose: subtle rhymes in characters’ speech, frequent alliteration, phonetic games, meaningful character names, and general playing with the English language as if it were a very pliable toy. The author’s cordial relationship with and masterful use of language to poetic effect is obvious and the prose is truly a pleasure to read – and to translate out loud in Bulgarian as I go.

I hope I have time to return to this treasure in the future. I could skip the boring procedural passages then and just enjoy the dramatic bits and character studies.

Review: Under the Banner of Heaven by Jon Krakauer

The book offers some truly profound insights into the workings of religion in general and of extreme sects in particular and how it exploits the natural and I guess universal yearning for meaning and security. It also exposes the horrifying underbelly of extremist sects (in *gruesome* detail which I’d say requires a warning on the cover) as well as how such sects manage to sustain and replicate themselves – basically by cutting young people off from education and the world in general (one of the people interviewed, a former FLDS member, said he had no problem believing Black people were not human because his community was so completely segregated from them and absolutely isolated from any competing views on the matter). 

It seem fundamentalist religions need exploitation to exist, and it’s, predictably, exploitation of vulnerable groups, particularly women and children. It’s fairly easy to make swathes of women do whatever you want them to if you bring them up away from the world and any information or experience that might contradict your doctrine, instil fear of God into them (facilitated by the ignorance they’re kept in), and then threaten them with eternal damnation if they refuse to marry their uncle at 14 or agree to three additional wives. It’s basically foolproof, as they extremely low rate of women and girls who’ve tried to escape demonstrates.

Another strong point of the book is the way it consciously underscores the very American fibre of this type of feverish, primal kind of faith, that at the same time surprisingly pragmatic. It seems rooted in the original pilgrim spirit, open to anything and believing everything, and also in a kind of very specifically American entitlement that makes it easy to believe you’re exceptional, a chosen one, owed special treatment. In addition, the LDS and FLDS both have prosperity as an express value in their world-views – another unmistakably American trait. The very origins of Mormonism are characterised both by hustlery (Joseph Smith started as a fortune-teller and all-around conman) and shameless rewriting of the holy texts to recenter the mythology around Americans (Mormon scripture moves the Promised Land to North America and takes for itself the title of the Chosen People). Such self-aggrandising reframings of Christianity can’t fail to capture the American imagination of any generation, I think.

The overarching point of the book, as I understood it at least, is how religion – especially of the type of absolute and all-dominating faith typical for fundamentalist sects – can completely upend deeply rooted value systems, moral principles and even the very fibre of reality, and as a consequence make anything conceivable, justified and even moral – including murdering a year-old child in her bed. Once you believe – and the whole setting in which you exist confirms it – that the only true moral guidance comes from a direct line to God, you can justify anything. It’s all part of God’s plan. you’re just the instrument. It’s the perfect conscience- and responsibility-obliterating mechanism. You don’t have to justify anything, you don’t have to take responsibility for your actions, because it all came from an absolute, indisputable source. I imagine it’s a huge relief from the stress and terror of human existence.

All of this is important and insightful, but it’s presented in a very onerous way – at least for me. These clear-eyed observations and methodical exposure of the violent essence of fundamental Mormonism and its people are buried in a rather purplish-prose style that was insufferable for me in more than a few places and a barrage of names, details and detailed descriptions that I could never hold in my memory for more than a few pages and ultimately didn’t even care about. I felt like the author was trying to add a dash of literary flavour to his documentary examination and it just doesn’t work. The descriptions of the scenery don’t jive and felt grating to me; the accounts of Mormon violence from the religion’s conception to the late 20th century are unnecessarily meticulous and bogged down by irrelevant detail. It was all too much and made reading the book a drag. It also effectively drowned the salient points of the whole book in pointless, and flowery, noise. The book would have benefitted from a more uncompromising editor in my opinion.

Review: Evelina by Fanny Burney

It’s just impossible for me to read an 18th century novel about social mores without a bit of condescension. I know it’s a bad way to approach any book but I can’t help it. (it’s funny, I’ve never read Jane Austen that way even though she wrote a mere 3 decades after Burney.) There’s a kind of serene pastoral delight in reading a book so free from self-consciousness and unhindered by cynicism, where characters pour forth their feelings in exuberant speech, unburdened by irony or satire. I have a soft spot for soap operas precisely for this reason – I love pure drama, pure romance, unapologetic sentimentality.

I’m making it sound as though Evelina is a sentimental love story with an excess of declarations of love and hate. There’s a delicious smattering of those, yes, but the book is centred more on character than on sentiment. The heroine grows through her interaction with „the world“ (high life in England in the 1770s) and so do her values, finding their footing. The other characters are methodically revealed as the plot progresses and the author skilfully sidesteps the danger of making them mere sketches of their respective weaknesses. Only the main love interest is rather too perfect, though not one-dimensional – especially considering he’s described through the eyes of a woman in love.

I found many kernels of later Jane Austen characters and conflicts – the charming cad (though Austen’s heroines are far more flawed than the prodigiously judicial and wise Evelina and thus much more easily taken in), the ridiculous fop, the imperious noble lady, the affected young flirt. Burney’s social commentary is much closer to Austen’s bent than Ann Radcliffe’s gothic fantasies.

Ревю: „Приказка за долната земя“, Ирена Първанова

Рядко явление: *страхотна* книга от български автор.

В този отличен детско-юношески роман се разказва за 13-годишния Алекс, пораснал в сянката на двамата си братя, който безцеремонно е пратен на село за цялото лято. В традициите на най-добрата детско-юношеска литература там Алекс завързва приятелства, разплита загадки и се впуска в приключения. Стилът е естествен и наситен с хумор; чете се с лекота и удоволствие. В хода на повествованието някои герои се развиват, а други се разкриват. Авторката има страхотен усет за детския поглед – както към света, така и навътре- т.е. детските страхове и желания; за оптимистичната нагласа на децата и вярата им в чудеса. Героите са ярки и убедителни, някои са обрисувани с 2-3 щриха, които се оказват достатъчни да им придадат жива плътност; всички са създадени с очевидна страст и добронамерен хумор.

За мен най-голямото удоволствие (и по субкетивната ми преценка най-голямото достойнство) на книгата е превъзходния усет за детайлите. Повествованието е изпъстрено с цветове, вкусове, миризми, усещания, които придават страхотна плътност и яркост на историята и лесно въвличат читателя в нея, така че да забрави къде се намира. Страниците са изпълнени с аромати на неустоими ястия, пресен чай, полски цветя, селско лято; с вкуса на топли кифлички, странни, но изненадващо вкусни закуски от лавката, пухкави мекици; със звука на птичи песни и странни, почти неземни гласове откъм загадъчния лес.

Непринуденото редуване на ежедневното, познатото за всяко дете (видеоигри, телефони, училище, пица) с необикновеното и загдъчното (легенди, необикновени сили, приказни създания) по естествен начин изтъкава вълнуващата тъкан на тази приключенска история и я прави убедителна и непосредствена за читателя, особено ако е дете и/или има живо въображение.

Ревю: „Кръвта на другите“ от Симон дьо Бовоар

Предупреждение: има спойлери.

Симон дьо Бовоар е философка и тази книга е защита на философска теза, представена във вид на роман. Жан, главният герой, от малък е измъчван от угризения и чувство за вина; отначало заради по-доброто си социално и икономическо положение спрямо голяма част от сънародниците си, по-късно от неизбежността на факта, че всяко негово действие и дори бездействие се отразява на някой друг. Той не вижда спасение дори в смъртта, защото и тя ще оказва влияние върху останалите след него. Тези чувства го довеждат до състояние на пълна пасивност, граничещо с парализа – той не смее да предприеме нищо, да се обвърже с нищо (вкл. в личния си живот), да защити някаква позиция гласно, за да не предизвика последствия, за които ще носи отговорност – и въпреки това живее в ужас, че дори следвайки тази философия, пак се явява фактор в живота на други хора, които се влюбват в него, влияят се от думите му и в крайна сметка страдат заради него (Елен защото го обича безнадеждно; Жак защото умира, след като се увлича по неговите идеи). Постепенно, в хода на романа, граничните обстоятелства на Втората световна война неизбежно му показват абсурда на тази идеология и ги тласкат от пълна пасивност към целенасочено действие, защото в крайна сметка осъзнава, че е по-добре да натовариш душата си с вина заради активно причинено страдание в името на съзнателна прегърната кауза, отколкото да ти тежи страдание, което си можел да предотвратиш, но си бездействал от прекомерна грижа за собствената душа за сметка на чуждана несвобода.

За мен беше интересен неизбежно възникващият от сюжета и дори от самото заглавие въпрос дали човешкият живот е наистина абсолютна ценност във всички обстоятелства – дали има такива, при които е оправдано (заради дадена кауза, „общото благо“, по-мащабна цел) да се жертва живот, чужд живот. Не мислех, че е възможно да има такива – едно е доброволно да жертваш своя живот или да агитираш други да го рискуват в името на една кауза, като все пак оставяш решението на тях, друго е да извършваш действия със съзнанието, че те ще струват нечий живот. Обикновено насилието в името на „общото благо“ води до все повече и повече насилие, докато то се превърне в начин на живот. Каузата на Съпротивата във Франция през Втората световна война обаче предоставя доста убедителен пример за ситуация, в която е трудно да се спори с необходимостта от такива действия. Жан и другарите му извършват атентати срещу окупатора с ясното съзнание, че това ще струва живота на невинни французи (за всеки атентат разстрелват по 12 заложници). И докато те доброволно жертват своя живот за свободата на Франция и за съпротивата против фашизма, против лагерите на смъртта, против масовото изтребление на невинни хора, заложниците нямат право на избор – те биват жертвани по силата на чуждо решение. Въпреки тази трудна за защитаване установка обаче Дьо Бовоар доста убедително успява да обоснове позицията си: „Но ако защитавам онова висше благо, което придава невинност на [убийствените действия], онова благо, което спасява всеки човек от всички други и от мен самия – свободата; тогава страстта ми няма да е била напразна. Ти не ми донесе покой, но защо да искам покой?“

„Дивните облаци“ от Франсоаз Саган

СПОЙЛЕРИ!

С голямо удоволствие я четох. Обичам да чета за човешки взаимоотношения, разгръщащи се на приятни места, които изпъкват ярко в съзнанието ми. Имам слабост към описанията на кафенета, напитки, обзаведени в определен стил салони – изобщо към специфичната атмосфера, в която се развиват отношенията между героите в подобни психилогически романи.

От моята гледна точка романът е анализ на токсичната „любов“ къде в крайна сметка ѝ излиза краят. Връзката на Алън и Жозе е нездрава – „прекомерната любов“, както тя я нарича, е всъщност метод за контрол, както постепенно става ясно в хода на повествованието – т.е. точно обратното на любов. Това, което наричаме болезнена ревност, е вид емоционално насилие; и независимо дали героите или авторката познават и боравят с този речник, е недвусмислено ясно, че много добре разбират същината ѝ. Жозе страда от болезнената ревност на съпруга си; въпреки че не се оставя буквално да бъде контролирана от това, тя не може и да избяга от въздействието й – въпреки всичките си усилия: отхвърля неговите правила за живота им, връща се в старата си среда, среща се със старите си приятели, дори му изневерява – за да улови старата си свобода, за да си докаже, че не е под контрола на неумолимите му разпити, неувереност и следене. Но през цялото време се чувства отделена от тази свобода, сякаш я гледа през мъгла. Не успява да пресъздаде предишното си усещане за този начин на живот. Неговата ревност и неговото присъствие тегнат над всичките й опити; и накрая всичко завършва с предвидимо разрушение на връзката помежду им. Независимо дали го определяш като насилие, или не, независимо дали „се оставяш“ да ти влияе на начина, по който си живееш живота, независимо дали се страхуваш от действията му – насилието се познава по въздействието си и по крайния си резултат. Притежаването не е любов, ревността не е нежност.

Направи ми впечатление, още в самото начало, колко голямо значение има житейския опит за възприемането на една творба. Този къс и на пръв поглед непретенциозен роман ако бях го прочела преди 15 години, за мен щеше да е мистерия какво движи героинята. Докато сега отнасям реакциите ѝ към собствения си опит с романтични връзки от миналото си и имам доста по-широка площ на интуитивно разбиране, което прави четенето по-лесно и приятно. От друга страна обаче да четеш без житейски опит дава много по-голямо поле за изява на въображението – имаш много повече празнини за запълване и четенето е много по-творчески процес. Поне въз основа на моя опит – като дете и тийн и някъде докъм 23-24 г. възраст четенето беше свързано със силно вълнение и дълбоко потъване в текста, който в голямата си част беше мистификация за мен и ми отваряше широк хоризонт на всякакви възможности… Днес за много повече неща знам откъде идват и с какво са свързани, защото имам по-богата обща култура и мога да обходя историко-културния контекст на творбата и да разпозная вероятните влияния/препратки (т.е. това си е буквално стесняване на обсега на възможните интерпретации), плюс собственият ми житейски опит подава интуитивно разбиране за голяма част от човешките взаимодействия с други хора, със средата, със себе си и пр.