Ревю: „За мишките и хората“ от Джон Стайнбек

17156234СПОЙЛЕРИ

Ще пропусна достатъчно обговорените теми за искреното приятелство и горестта на непостижимата мечта, която всеки носи в сърцето си, и ще мина към историята на героинята в книгата, която дори не мога да назова, защото авторът не е сметнал за нужно да й даде име. Всъщност подозирам го в нарочен избор да я представя само чрез притежателната връзка със съпруга й, Кърли – „жената на Кърли“. Мисля, че дехуманизиращото намерение тук е очевидно, при положение, че всички други имат собствени имена; и се потвърждава в съдбата на героинята. Експлицитно и напоително демонизирана при всяка поява на страниците, както в авторовата реч (обилно гримирана, с полуотворени устни, пъчи гърди), така и в речта на героите, които я наричат с разнообразни женомразки епитети, жената в крайна сметка е убита брутално, подобно на мишките и кучетата, които Лени убива без да иска. И когато лежи мъртва на земята и Канди, един от основните герои в повестта, сяда до нея да чака другите, той издава жален вопъл не за нейната съдба, а тази на убиеца й. Нея нарича „никаквица“ и я обвинява, че сама си го е търсила. Паралелите с днешно време, 80 години след тази книга, са на практика 1:1 – развали хубавото момче, животът му е провален, вкара го в беля, сама си го търсеше и пр.

Но ако човек се абстрахира от очевидния ъгъл на интерпретация в книгата, ще види, че тази жена не е по-различна от Джордж и Лени – и тя е самотна, и тя е затворена в кръговрата на един живот, който не иска да живее, и тя носи в сърцето си неосъществима мечта и страда, защото няма да може да я изпълни. Тя казва в прав текст, че просто иска да има с кого да поговори, че й е ужасно самотно и тясно по цял ден да е затворена в къщата, с насилник за съпруг, когото не обича. Всичко това обаче героите разчитат като опити за съблазън и изрично злонамерено желание да ги вкара в неприятности и дори в затвора. Много неприятно ми беше да чета това отношение към нея – от героите и от разказвача – и да си мисля как нищо не се е променило днес и как жените все още се гледат с подозрение, приемат се предимно чрез връзките си с мъжете, смятат се за „изкушения“ и биват обвинявани, ако някой ги нападне.

Всъщност ако приемем, че неутралният разказвач е ненадежден, можем да разглеждаме отношението към жената на Кърли като демонстрация и дори осъждане на женомразките нагласи към жените в това общество. Все пак, ако погледнем безпристрастно, тя не се е провинила в нищо – дори героите казват, че „засега“ не е имало кавги заради нея. Гримът и прическата са нещо естествено за млада жена, която доскоро е мечтала да бъде актриса, а пъченето и съблазняването са интерпретация на мъжете, които от ужас да не бъдат предадени от „инстинктите“ си предварително хвърлят цялата вина за евентуално прегрешение с нея върху нея. Постоянното й ходене при мъжете е точно това, което тя описва: обикновено желание за общуване с друго човешко същество. Тя не е виновна, че в тази ферма няма други жени, с които да говори. И в крайна сметка умира, защото е имала лошия късмет да попадне на човек, който буквално не си знае силата. Насърчението читателят да даде цялото си съчувствие на Джордж и Лени обаче и никаква част на реалната жертва, тази жена, която просто иска да си излее душата, ми остави много неприятен вкус от книгата.

Образът на Лени също е подложен на голяма доза дехуманизация (често срещано с герои с умствени проблеми). Явно е, че героят трябва да бъде трогателен и да буди съчувствие и топлота, но мен ме остави студена – това е опростенчески портрет на човек с умствени увреждания, който има за цел да изтръгне мелодраматична жал от читателя, но не и да представи развит, многостранен образ, създаден с уважение и разбиране.

Review: The Widows of Malabar Hill by Sujata Massey

A purely fantastic summer read that has mystery, romance, drama, friendship and strife. Set in 1920s Bombay (and briefly in Calcutta), it follows the life story and current work of Perveen Mistry, Bombay’s first woman lawyer. While she’s investigating a suspicious case wherein three Muslim widows have declared they want to give up all of their inheritance in favour of the family charity fund, Perveen gets more than she’s bargained for, including a murder committed minutes after she’s left the widows’ zenana after their first private consultation with her. 35133064

Parallel to her investigation of the case, we get the story of her past and how she ended up a single woman working a man’s job at her father’s law firm. I found this part way more engrossing – it describes the fate of her first love and offers some fascinating insights into Parsi culture and practices that were still around in the 1920s. It’s akin to a family saga, with detailed yet easy descriptions of home life and a sensitive exploration of the fragile and delicate relationships between a new bride and her in-laws.

The mystery isn’t that exciting and the writing is very accessible, but you can tell instantly the author is very talented. She builds the fictional world on a foundation of rich local detail, including a barrage of Indian (mostly Hindi and Gujarati) words, architectural specifics, food, holidays, traditions, modes of communication, etc. 1920s Bombay comes alive in the narrative and it’s a pleasure to explore.

I may be biased though because Mumbai is my all-time favourite city in the whole wide world.

Ревю: The Fortune Teller by Gwendolyn Womack

It’s fast-paced enough to hold your interest but ultimately it’s pointless. The multiple stories spanning some 200 years make it hard to follow the main plot and eat up the space of the supposedly major characters, so you never get to properly know them, and when one of them died, I couldn’t care less. It was just a name to me. And that’s bad because clearly that death was supposed to elicit a strong emotional reaction.

33785832

The historical parts are half-baked. Famous historical figures like Cleopatra, Caesar, Ghiberti, Rasputin pop up pointlessly along to way, just so they can be there. They’re not a part of the fabric of the story, they’re celebrity cameos.

There’s a lot of telling and scarce showing. The cards are constantly mentioned as being powerful, then Semele or her ancestors touch them, they feel their power, etc., but they never actually do anything. At any point. All the Seeing is done through concentration or in dreams. The cards are basically useless.

The writing felt amateurish to me, like an ambitious high schooler trying to get into the big writing game. The plot twists lacked power because, as I mentioned, there’s not enough time to get to know and therefore care about the characters.

Неслученият канон

Ако и вашите знания за най-новата ни история, като моите, се ограничават до хвърчащи в общественото пространство клишета и спомени на баби и дядовци, а ви е любопитно и освен това се интересувате от развитието на българската литература, най-горещо препоръчвам тази книга. От нея научих повече неща за траекториите на българската литература през 20 век, отколкото от 12 години обществено образование, и то по много по-последователен и осветляващ начин – въпреки различните автори и нееднородността на побраните в сборника статии.

25683071

Ще обобщя накратко съдържанието на отделните статии с надеждата да засиля интереса; сборникът заслужава да се прочете.

1. „Между традицията и модерността“, Милена Кирова

Научих много изключително любопитни неща от тази статия за жените писатели в България след 1944 г., за литературата на периода като цяло, за странната смесица между държавен „феминизъм“ и патриархални представи за ролите на половете, за началото на изразите „дамска поезия“ и „мъжко момиче“, за това как жените са систематично изключвани от важните критически пространства (критически обзори в литературни списания например) – процес, по който вероятно са изключени и от програмата по литература в училище и така и от полезрението на повечето читатели. Проф. Кирова със забележителна яснота и на достъпен и увлекателен език, с прямота и искрено отношение към читателя (без излишна академичност, но и без да подценява интелигентността му) очертава еволюцията на женското писане и отношението към него – оценката за него – през четирите и половина десетилетия на социалистическия строй у нас. Осъзнавах постепенно колко малко знам за това време, не само за литературата, но и изобщо за социалните процеси, за това колко са тежали нормативните изисквания на литературните органи и цензурата, доколко е имало съпротива сред културните дейци, как са съвместявали творческите си пориви с тясното русло на позволената експресия и със задължителния литературен данък от хвалебствени оди.

2. „Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ“, Пламен Дойнов

Тази статия, особено веднага след първата, ми се стори малко разхвърляна – от исторически факти и цитати от дневниците на съвременни наблюдатели като Чудомир към литературен анализ – и езикът ме затрудни. Проследява реабилитацията на Багряна и Дорба Габе като писателки от старото време и циментирането им върху трона на народната литература. Багряна остава въздесъщ, почти непреодолян в крайна сметка, модел за т. нар. „женска“ поезия, по който се пише до ден днешен.

От статията научих термина „соцпарнасизъм“: „произлиза от съгласието си да копаеш собствената си градина, независимо от това, какво става в света наоколо […] соцпарнасизмът е съавтор и същевременно продукт на културната ситуация, която фаворизираше несъществената, т.е. осакатената литература, даже и когато тя достигаше високо равнище на художествена изисканост“. (Михал Гловински, 1980 г.) „Художникът бива освободен от усилията да илюстрира историческата логика и прелестите на комунистическата система, но […] поема и задължението да доставя нови форми за легитимиране на властта. Негова мисия вече става конструирането на фикцията на напълно нормалната, функционираща според европейски стандарти държава“. (С. Береш)

Два интересни факта: през 60те Багряна става обект и субект на реабилитиране на отречени от сталинизма/червенковизма културни традиции от преди 1944 (поне за мен изненадваща информация); а Дора Габе пише любовно-еротична поезия на 90+ години и то такава, която засяга тези теми именно в късния период на човешкия живот. Това ми се видя доста радикално.

3. „Навсякъде аз съм“ – раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на ХХ век“, Радослав Радев

Започна като интересен исторически литературен анализ и след това заби в напълно безкритичен сексизъм, когато започна да анализира загубата на символите на женствеността в женската поезия през 50те години. В този анализ авторът изхожда от есенциалисткото схващане, което явно не смята за нужно да разгледа критично, че мястото на жената като обект в един мъжкоцентричен свят, на който се назначават значения и функции, е естествено и не само естествено, но и добро. Обръщането на перспективата, която прави от нея човек, агент, за когото ръцете са инструменти на действие, а не код за тълкуване на символизма му, следователно е неестествена и лоша. Авторът освен това смята, че жената (показателно е, че използва единствено число – „жената“ като събирателен образ, като символ, а не като сбор от различни субекти) може или да бъде обект на любов и символ на интимната част от мъжкото битие, или да бъде деен член на общността. Не и двете. И не само не крие предпочитанието си към първото, той явно смята, че първото е естественото състояние на нещата, че жените в действителност са изключително явления в света на мъжа и всеки опит от тях да бъдат направени хора – субекти – е насилствен и противен на природата, включително женската природа. Което си е чистопробна мизогиния.

4. „Жените демиурзи на социалистическия детски свят“, Светлана Стойчева***

Отново се учудвам колко малко знам за толкова непосредственото минало на собствената си страна. Ето как е звучала поезията за деца през 50те години:

От всичко най обичам
свинята с много рожби,
която ни прослави
на градската изложба.
Там тази майка млада
взе първата награда.

Калина Малина

И:

Аз си ходя в гората,
с гъби пълня торбата.
Нямам пушка, патрони,
тебе няма да гоня.

Елисавета Багряна
(разказът е от името на катерица)

„Домът и детската градина са умален модел на социалистическия свят и в тях децата със съвсем недетска дисциплина извършват задълженията си, точно както възрастните по стопанствата и заводите – устояват на изкушението да играят в снега, защото трябва да учат, играят си игрите в детската градина и са надлежно щастливи от това, мечтаят да станат ударници като татко и мама и т.н.“

5. „Отвъд митология и идеология? („Женската“ априлска лирика от 60-те)“, Магдалена Костова-Панайотова

Лиана Даксалова, Кинка Константинова, Калина Ковачева, Ваня Петкова, Първолета Прокопова, Лиляна Стефанова, Невена Стефанова, Надя Кехлибарева, Людмила Исаева, Надя Неделина, Богдана Зидарова, Василка Хинкова, Станка Пенчева.

„Априлското“ се разбира като одържавеност и легитимност – на практика единствената допирна точка между поетите, дебютиращи в края на 50-те и началото на 60-те години, след „размразяването“ в [рецепцията на] поезията. Статията е по-скоро литературоведски, отколкото социално-културен обзор на поезията, писана от тези жени в периода. Изведените общи характеристики са поглед към света през непосредствения сетивен и емоционален опит; „новата“ жена (по паралел на „новия герой“ на епохата) – действена, борбена, безкомпромисна в чувствата си, активна в социалния и научния живот, но и нежна и всеотдайна майка; гротесково развенчаване на изкривяванията на епохата (най-вече Блага Димитрова); самочувствие на творец; Родината, природата, красотата. Има доста схематизирано идеологическо говорене, но се долавя и пропукване на вярата в кумирите, наситено с очакване на новите естетически хоризонти на 70-те и 80-те.

6. „Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те и 70-те години“, Милена Кирова

Тази статия съдържа много добре формулировка на един проблем, от който се дразня от години – убеждението, че има такова нещо като „женско писане“ и неизбежното му есенциалистко натоварване – в контекста на критическата рецепция в България през 60-те и 70-те години. Изключително интересно е как критиката си измисля (въз основа на нелитературни и неизследвани, „естествени“ схващания за женската „същност“ и „чувствителност“) някакви рамки на това женско писане и после наказва всички поетеси, които не се побират в тях. По този начин всъщност поезията от жени е определена като инфериорна още преди да е написана – тя по предписание трябва да носи „топлота и приветливост“ и да бъде емоционална и субективна, за да се впише в рамките на „допустимата женственост“, което води до създаване на камерна и еднообразна поезия, склонна към дребнотемие и баналност. Така че се получава порочен кръг, в който женската неспособност за създаване на значима литература е предпоставена като условие изобщо за приемане на творчеството от жени. Ако не пишат „като жени“, критиката ги унищожава, ако пишат, ги снизхождава и избутва от каноничните пространства. И в двата случая резултатът е оставане извън полето на „важната“ литература.

Всички алтернативни тенденции в „женската“ поезия на 60-те и 70-те тръгват от опитите за надмогване на „синдрома“ Багряна (идеи за вечност на женската „същност“, национални мотиви и пр.).

Разгледаните поетеси в статията са Екатерина Йосифова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Ваня Петкова, Калина Ковачева, Миряна Башева, сред които последната произвежда най-радикалното отдалечаване от официализирания модел на женската поезия в периода – то носи почти всички характеристики на постмодерната поезия, която се появява през 90-те – и то не само писана от жени, а нашата постмодерна поезия като цяло.

7. „ЖЕНИТЕ ЗА/В ИСТОРИЯТА“, София Ангелова

„Българският литературен канон все не успява да забележи, че в жанра исторически роман присъстват и жени авторки“. Статията говори за историческата проза, писана от жени, като проблематизира „мълчанието (на жените героини) и премълчаването (на авторките в канона, т.е. за неслучения канон)“. Имената са Севда Севан, Надежда Драгова, Лиляна Михайлова, Свобода Бъчварова, Неда Антонова, Фани Попова-Мутафова, Вела Благоева (родоначалник на жанра в новата българска литература), Яна Язова. Най-много място е отделено на „Родосто, Родосто“ на Севда Севан, за която авторката казва, че е „изключително приносна“ за българската романова традиция. Но въпреки читателския интерес, преводите на чужди езици и отзивите в чужбина, българската критика „й отрежда скромно място сред балканските спомняния“.

Освен това се оказва, че голяма част от тези авторки отсъстват не само от канона, но и от академичните програми, занимаващи се с развойните процеси на българския исторически роман. Силно впечатление ми направи наблюдението, че това мълчаливо изключване на тази проза от историята на българската литература на практика лишава целия жанр от възможността да черпи от нея и да стъпва върху нея – „прави я непродуктивна спрямо традицията“.

8. „ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ИСТОРИЯТА И ИСТОРИИТЕ“, София Ангелова

В романите си Вера Мутафчиева често влиза в конфликт с официалните исторически версии поради „сериозни усъмнявания“ в достоверността на историческата наука – която всъщност е професионалното й поприще. Историческата й проза задава нови перспективи пред романа; скъсва с патриотарското говорене за българската историческа участ и въвежда новаторски за българската проза похвати, част от които типично постмодерни. Тя „не реставрира, а проблематизира историята“ (Вл. Янев). Силна интертекстуалност и диалогичност между отделните й романи и между романовия разказ и съответния исторически наратив. Търсене на алтернативната истина за историята. Дотук супер интересно и информативно

Във втората половина на статията авторката задълбава в жените героини и изобщо „женския въпрос“ и там се оказва прекалено дълбоко за нея. Разсъждава от позицията на популярни митове и паранои за феминизма (че поставя в рамки, споменати са „крайностите“ и „радикалностите“ му, изразени в някаква „класова борба срещу мъжете“ – нещо, което аз като феминистка за пръв път чувам) и прегръща смехотворни есенциалистки глупости като „жената като балансираща сила, призвана да поддържа жизненото равновесие и многообразие чрез своята интуитивност, толерантност, природосъобразност“ (С. Беляева), отречени не само от феминизма, но и изобщо от хуманитаристиката като цяло. И всичко това е въведено с факта, че „Аз, Анна Комнина“ е веднага разпознат като феминистки роман. Явно това изисква пространно и усърдно громене и разграничаване от тази социална чума, феминизма, да не би някой да опетни паметта на В. Мутафчиева с нея. Абсурдното е, че всичко това завършва с цитат от самата проф. Мутафчиева, който е чиста проба феминистки: „Та аз лично познавам жените от семейството ми преди мене – това бяха хора надарени, волеви, амбициозни, бяха хора с въображение и жажда за действие, бяха словесни във високия смисъл на тази дума, а битието ги осъди просто само да възпитават у децата си качествата, които не са успели да осъществят у себе си… Дори не мога да си представя доживотен затвор при по-тежък и обиден режим“.

9. „Автори не-автори и писатели фантоми“, Красимира Даскалова

Страхотно интересна статия за автобиографията на Цола Драгойчева, писана от писател фантом, и живота й, в който сред всички забележителни и на места достойни за приключенски филм събития присъства и куриозният парадокс тази автобиография да бъде цензурирана и забранена от социалистическата цензура (защото противоречи на официализирани по-късно и идеализирани версии за някои събития).

От тази статия научих термина „съпротивляващо се четене“ (resisting reading), въведен от Джудит Фетърли – четене срещу вече съществуващите монолитни наративи. Прелест!

Авторката поставя директно (като подзаглавие) въпроса феминистка ли е била Драгойчева и се занимава с изключително интересния казус може ли да се нарича държавната политика към жените по време на социализма „феминизъм“ и се опитва да направи критически прочит на всеизвестната история на държавния социализъм в Източна Европа чрез „свободно избрано неслужене на доминиращия исторически наратив и промислено непокорство към общоприетите „истини“ и „факти““ (Мишел Фуко) – само по себе си много вълнуващо начинание. Вследствие на това статията съдържа някои осветляващи факти за отношението на режима към заварените женски движения и организации и към жените по принцип. Изводът, който прави Кр. Даскалова, е, че Цола Драгойчева е както социалистка/марксистка, така и феминистка, използваща повече релационни (отчитащи положението на жените в патриархален контекст), отколкото индивидуалистки аргументи.

Втората част от статията се занимава с трилогията „Повеля на дълга“, в която тя разказва живота си: „Несломимите“, „Щурмът“ и „Победата“ и основана на интервюто на авторката със Стефан Желев, благодарение на чието сътрудничество Драгойчева публикува спомените си. Тази част съдържа сочни клюки от личния й живот, като това, че един от мъжете, които се опитват да забранят книгата й, е мотивиран от лична вендета, защото е бил неин партньор, но синът е от друг мъж, който е обвинен в предателство.

По основната тематична нишка на статията – въпросът за авторството при колаборации между „автор“ и автор фантом – Кр. Даскалова заключава, че предвид извършения от Стефан Желев огромен подготвителен труд, той би трябвало да присъства като съавтор, на първа позиция, като дори това не би било достатъчно.

10. „Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове на социалистическия канон“, Алебна Вачева

Албена Вачева разглежда начините за центриране и отдалечаване на даден автор от социалистическия канон през литературната кариера на Блага Димитрова. Оказва се, че биографията е толкова важна, колкото и художественият продукт – който задължително се разглежда най-вече от гледна точка на съответствието му с единственият одобрен художествен подход, социалистическия реализъм. Всъщност останах с впечатлението, че художествено-естетичните достойнства на една творба не са нейно присъщо качество или функция на композицията, темите, стила и т.н., а са награда, която критиката дава или отказва на произведението в зависимост от това дали изпълнява по-важните изисквания: да е написано от автор с подходяща биография и да е убедителен представител на социалистическия реализъм/да следва партийната линия за литературните произведения. Но дори последното не се оценява по някакви точно определени, предвидими критерии; когато Блага Димитрова пише „Стихове за вожда“ през 1951 г., тя получава не възхвала, а критики за стихосбирката – обвинена е, че пише твърде умозрително, че не е достатъчно убедена, че „измисля“, което се схваща като „отстраненост от правдивостта“ и противоречи на зададената цел на литературата – да отразява (социалистическата) действителност.

Фактът, че достойнствата на литературните произведения и съответно включването им в центъра или периферията на канона, или пълното им изключване от него, са изцяло функция на критиката, се подчертава от неколкократните пълни ревизии на творчеството на Бл. Димитрова след определени нейни произведения. След като е избутана до периферията след първите си стихосбирки и самоопределянето като литературна наследница на Багряна (това изглежда контраинтуитивно предвид свещения статус на Багряна в социалистическия канон, но проблемът е, че Бл. Димитрова се идентифицира с жената Багряна, възкресявайки духа на една табуизирана епоха от българската литературна история), тя отново получава отлични отзиви след романите и пътеписите си за Виетнам, а след романите си „Пътуване към себе си“, „Отклонение“, „Лавина“ и особено „Лице“ изпада в пълна литературна немилост, като дори е обявена за „активист“ и обединител на опозиционно настроените елементи на обществото през ’80те години. При всяка смяна критиката прави пълно преразглеждане на цялостното й творчество, като заличава предишните оценки за него. Тук човек няма как да не се сети за „1984“ и да го побият малко тръпки.

Материалът е много интересен, но стилът малко ме спъваше. Струваше ми се, че на места изказът е прекалено сложен без особена нужда от това. Знам, че става дума за академично писане, но проф. Милена Кирова например пише едновременно академично, достъпно и увличащо, така че не е невъзможна задача.

11. „Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век“, Амелия Личева

Амелия Личева трябваше да ми води двусеместриален курс по езикознание на ХХ век в магистратурата, но се появи само веднъж за около половин час. До днес не мога да й простя това скандално лишаване от част от моето образование, за което на всичко отгоре си бях платила, така че не смятам да пиша за нейната статия.

Ще спомена само един любопитен фактоид от тази статия – още през 70-те, демек в сърцевината на соца, са се пишели еснафски оди за превъзходството на София над провинцията (бул. Руски сравнен с Шанз Елизе в полза на първия). Дори софийското големеене, един от любимите отличителни знаци на днешните горди антикомунисти, е рожба на соца.

12. „Жената в научната фантастика на социализма“, Владимир Трендафилов

Кратък обзор на жените и научната фантастика в епохата на Социализма, основните изводи от който са, че научната фантастика е изцяло движена от политическа целесъобразност, което налага нейното предефиниране от традиционно булеварден жанр в поджанр на „философско-психологическата“ литература с цел легитимирането й; и че женското присъствие в тези произведения остава разочароващо маргинално – независимо дали са писани от мъже, или от жени. Предложеното обяснение (жанрът е „естествено“ мъжки, защото е обвързан с традиционно маскулинистки области като техника, инженерство, изследователски походи) звучи логично, но според мен е непълно – както посочва Милена Кирова в първата статия от сборника, патриархалният строеж на обществото не изчезва с премахването на гражданското неравенство между половете и, както личи от много от другите статии, жените са били систематично изключвани от канона по инерцията на патриархалното мислене за литературното поприще.

13. „Приказните вселени на Петя Дубарова“, Людмила Хр. Малинова

Къс (7 страници) преглед на темите и отличителните формални характеристика на поезията на Петя Дубарова, сравнена (не само тук, а и в статията на Милена Кирова за поезията от 60-те и 70-те години) с Елисавета Багряна. Обичам Петя Дубарова и ми беше приятно да прочета статия за творчеството й; една от любимите ми книги като дете беше „Соната за Петя Дубарова“ от Веселин Андреев.

14. „Екатерина Йосифова: Начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това“, Пламен Дойнов

„Един от най-категоричните алтернативни почерци в българската поезия“ между 1969 и 1989 г. Отбелязан е сериозният дефицит на критически текстове върху авторката (тъжен повтарящ се мотив в повечето статии в сборника).

Страшно осветителен цитат от Йосифова от кухнята на книгоиздаването в периода – тя казва, че е било препоръчително във всяка стихосбирка да се вмъкне нещо, което да даде на редактора материал за защита на ръкописа, за да мине и да бъде издаден – „нещо за родината, поне за природата…“

Поезията на Екатерина Йосифова се отличава от опитите на съвременниците й с чувство за самоирония, етическа дистанция, подчертаване на противоречията, естетизация на „слабия човек“. Критиката, естествено, е на страната на конвенционалната поезия, писана от жени – охарактеризирана от „естественост“ и „спонтанност“ на лирическото преживяване. Йосифова изглежда „подозрително рефлексивна“. Това на практика повтаря критиките, които получава и Блага Димитрова за първите си литературни опити 2 десетилетия по-рано.

Тенденцията на „тихата лирика“ от 70-те и 80-те се развива в „новия автентизъм“ на 90т-е – индивидуализираща поезия, която инвентаризира следите, оставени от частния човек в НРБ.

Статията е подчертано по-литературоведска от повечето в сборника.

15. „Сладкият хюбрис: има ли женска постмодерна поезия на 90-те?“, Милена Кирова

Статията използва 3 публикувани студии (на Пламен Дойнов, на Пламен Антов и на авторката), за да направи лесно проследим, добре структуриран обзор на женската поезия през 90-те и нейните постмодерни белези (тематични, формални и специфични за българския контекст, което е особено интересно). Конкретно разгледани са поетесите Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Вергиния Захариева, Амелия Личева и Миглена Николчина.

Най-интересно за мен беше изследването на мястото на феминизма в женската поезия от периода, пречупен през призмата на постмодернизма – защото феминизмът по своя замисъл и естество е модерно явление, доколкото е идеология, която иска за съгради нова перспектива, а не да деконструира стари (макар че аз лично виждам доста контра аргументи тук), но в българския контекст, поради прекъсната традиция на женските движения след 1944, се случва в условия на силна тенденция към постмодернизъм; и поетесите, които са най-склонни към постмодерна игра, изпитват най-силно влиянието на феминизма, защото са от академичните среди (друга отличителна черта на женската поезия от 90-те). Според проф. Кирова стремежът за съвместяване на феминизъм и постмодернизъм води до „отслабване на контрамодерната тяга“.

Удоволствие е да се чете как проф. Кирова изразява неодобрението си към свои колеги – например как един от тях би назовал група автори „постмодерни отродители“, ако притежаваше тази фраза в интелектуален запас“ 😀

16. „Български писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева)“, Инна Пелева

Безспорно една от най-интересните и приятни за четене статии в сборника. Авторката не пести неласкавите си мнения за разните авторски пози на разглежданите писателки – аристократската претенция на Е. Дворянова, непосилната изключителност на героините на Т. Димова (не съм чела по-точно описание на непоносимия за мен стил на писане на Димова), самохвалното величаене на собствения регистър на писане на К. Ангелова (също не съм й фен). По-неутрално ми се видя отношението към останалите авторки, но може и да греша. Във всеки случай описанията на стиловете на всичките са прекрасно живописни и режат като скалпел.

Езикът на Инна Пелева е изключително оригинален, дори самобитен  – неочаквано за мен откритие в академичен текст. Играе с езика като с любима, опозната от всички страни играчка; ларж със слово- и формообразуването, плува като риба в потоците на езика. Съответно това отваря неочаквани възможности за използване на хумор, елегантна ирония, дори подигравка с някои автори. На места четох със злорадство (и без угризения).

(В тазия статия са споменати Depeche Mode. Как да не й се радваш?)

Общото с Антон Страшимиров е много любопитна теория с изключително интересен въпрос накрая: авторката се пита доколко сегашните женски разказвания за/на жената и женското са вече случили се като „мъжки модернистки опис“ – от времето и в произведенията ан Антон Страшимиров, който вече е описвал и еротическите сюжети, и майчинските девиации, и престъпната жена, и религиозната фанатичка, и бунтът срещу морал и норми (разрушителен, разбира се) – като накрая репресира всички възбунтувания срещу нормативните предписания за женственост и женскост и обезопасява „рисковата“ жена. А зададеният накрая (от Инна Пелева) въпрос е – „Дали страниците [на разглежданите авторки] изобретяват убедителен излаз от живеенето във/със/чрез кухнята, децата, църквата?“ И доста осветлително по темата е следното й разсъждение, по повод „Емине“ от Теодора Димова: „Дали да имаш „Бог“ все пак не означава, че няма да имаш „собствена стая“ [по В. Улф]. Или, имайки точно „собствена стая“, нещо те кара да обясняваш, че тя не е това, ами е „молитвена стая“. От какво се откупваш, защо е страхът, каква е природата на неумолимата потребност да бъдеш напълно правилна?“

17. „Биографизация и наратив. Една тенденция в съвременната женска проза“, Кристина Йорданова

Текстът се занимава с явлението „автофикция“ (Серж Дубровски) и тенденцията за използването му в съвременната българска проза – явление, което е „нито факт, нито фикция, или и факт, и фикция“. Обект на анализа са 3 текста: „Зелено и златно“ от Силвия Чолева, „9 зайци“ от Вергиния Захариева и „Защото говорехме немски“ от Евелина Ламбрева Йекер.

18. „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и българската женска проза след 2000 г.“, Инна Пелева

Ако в предишния си текст (за „високата“ съвременна проза от жени) Инна Пелева не сдържа особено критиката си, тук направо унищожава бедните обекти на анализа си – Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Мария Павлова, Калина Стефанова, Ивинела Самуилова и Светла Иванова, описвайки ги не само като жалки самозванки и местни имитаторки на Дан Браун и Паулу Коелю, но и (част от тях) в опити за реабилитация на соц периода чрез омаловажаване на значението на политиката, забиване в личната драматика („светът е за двама“), жаловити описания на тежката съдба на бившия соц елит след 1989та (Филипова) и подканяне да забравим и простим, за да продължим напред. Споменати са и редица пиар трикове от книгоиздателския бизнес с отношение към този тип литература, включително някои доста съмнителни практики, като надписване на тиражите и броя издания, за да се подбутне дадено произведение да стане „събитие“. Страхотно интересен текст и се чете с огромно удоволствие, особено ако човек обича елегантно унищожителна критика, а аз обожавам. Текстът е доста високомерен, макар че прави прозрачен pro forma опит за справедливо/безпристрастно отношение. Това лично на мен ми харесва, защото възмущението е валидна реакция към някои литературни практики и прийоми и отношението „всичко е въпрос на вкус“/“всеки има право на мнение“ според мен е безкритично, интелектуално мързеливо и няма място в литературната теория и критика.

Людмила Филипова е оценена като автор без ясна идентичност, паразитиращ върху „творби с лица“, опиращ се на разпознаваеми модели и сюжети и предлагащ съмнителна компетентност по темите, които разглежда. Романите й са наречени „морализаторски и дидактични“. Езикът им е описан като „стерилен български, който се говори от доброто възпитание, […] неразстройвано от действителното можене да казваш на хората небанални неща“.

Черта, която Филипова споделя с повечето от другите разглеждани авторки, е „изгледа на учеността, свръхинформираността, респектиращата компетентност“ – бележките към една от книгите (роман, не научен труд) на Красимира Зафирова например са 576, като повечето имат изцяло самохвална цел – посочват конкретната интертекстуална препратка на отбелязаната сцена или израз, в случай че читателят я пропусне – впрочем цитираните примери са просто невероятни, трудно ми беше да повярвам, че такова нещо наистина е преминало редакция и е излязло на пазара. Както казва авторката, „бележката под черта държи […] да изпитаме респекта пред кралимарсковския разказвач“ 😀 Тя коментира, че това е „изключително егоцентрично, нарцистично писане“, което се готви за своите преводи на други езици и коментираното си издание. Никол Данева пък с абсолютна сериозност предупреждава в предговора към „Черната котка“ читателите си да не се опитват да боравят с магиите/силите, за които ще става дума в произведението; цитатите от Библията са не по кое да е издание, а по това на Придворната печатница в София, 1924 г. – също недвусмислен белег за абсурдна авторска суета. Инна Пелева прави връзка и с другия си текст в сборника (16), където се изказва не особено ласкаво за високомерния и самохвален писателски жест на Емилия Дворянова, но на фона на „цитатническия ексцес“ в разглежданата литература „писането на Емилия Дворянова изглежда скромно премълчаващо образоваността и културата на авторката“. 😀

Интересен е и коментарът за една от най-популярните и интензивно използвани теми в този тип литература – езотериката, тайнственото, магиите, new age философиите – включително обългарени през тракийски митове, орфически мистерии и пр.: „търсенето на изход и ново начало, усетът за изоставеност, съзнанието за невалидност на досегашните опитности във възприемането и тълкуването на света намножават в татковината поклонници на какви ли не учения, учители, духовни проекти“ – като прави паралел между годините след 1989 и след 1918 година. За мен това е много полезен ключ за тълкуване не само на литературните тенденции след 89-та, но и изобщо за културния код на Прехода.

Основните физиономични белези на тази литература, в обобщение, са поза на свръхинформираност/компетентност, желание за реабилитиране на политически реалности чрез парадоксално деполитизиране на темите и внушенията, ексцес в ерудитското самоизграждане, подчертан афинитет към езотериката и продаването на лесни отговори, на антирационализъм.

 

СФФ: „Белгийският крал“

Филмът, избран да открие София Филм Фест 21, е вяло, неоригинално рециклиране на познатия сюжет за скучния цивилизован човек, който открива заровената си спонтанност под животворното влияние на примитивния човек, който е по-близо до природата, до естественото, каквото и да значи това. В случая примитивният човек е от Балканите и в частност България, което прави избора на филма толкова по-тъжен. Обидното отношение към нашия регион, подчертано от необяснимото решение да се превърне в портал към 80те години на ХХ век, където няма телефони, интернет и коли, произведени след 85-та година, е толкова стържещо, че се учудвам как сценаристите и режисьорите не са го доловили – да не говорим за българските продуценти. Всъщност тук надушвам прекомерно ентусиазираната намеса на някой български консултант – в нашето кино все пак „изостаналостта“ на Родината спрямо фетишизирания Запад е основна фиксация и източник на артистична тежест вече почти 3 десетилетия. Досадната, но много популярна склонност към екзотизация на всичко не-Западно (и следователно не-нормативно) без цел и послание, просто като зрелище, се проявява както в по-скоро приятното земно присъствие народните певици и носиите им, така и в оставената без никакво обяснение поява на кукери през август. За подсилване на дехуманизиращия ефект на „благородния дивак“/“магическия негър“ не са пожалени и хората с увреждания – произведени са две слепи деца, които служат да придвижат духовната трансформация на официозния, студен монарх. Едното дете поне има реплика, за пообиране на срама.

Филмът е не само неоригинален и доволно клиширан – той е направен видимо без убеждение. Протяжен, осеян с безцелни сцени и реплики, с препратки към по-зрелищните моменти от историята на Балканите без връзка с логиката на повествованието, с претъркани от преупотреба комедийни похвати. Избраният стил – mockumentary – можеше да бъде използван много по-ефикасно за целите на вътрешното развитие на персонажите, но вместо това служи за извинение в сюжета да се набутат напълно излишните лични демони и прозрачни самохвалства на режисьора (героя режисьор, не режисьора на филма).

Прожекцията ми остави неприятен дъх на смесица от самоомраза и самодоволство от източно-западната колаборация, с която липсва взаимно уважение и дори взаимно разбиране – в пълна противоположност на явно търсения ефект на единство, заедност, интеграция.

СФФ: „Хавър“ от Аки Каурисмаки

Особеният свят на Аки Каурисмаки, изграден от носталгични ретро декори и безапелационно съвременни проблеми, е хипнотичен за сетивата. Забелязала съм, че в много негови филми има куче – дори когато нищо в повествованието не го изисква. В този името на кучето присъства в началните надписи заедно с другите актьори. Мисля, че това е интересен ключ за тълкуване на творчеството му – за Каурисмаки разликите между живите същества са незначителни, неразличими, размити, няма ги. Утопичните до глупост сюжети имат едно и също послание, поднесено в опаковката на притча: всеки живот е безценен, всеки човек носи заряд за добро, висшата ценност в живота е обичта между хората. В тази наивна вселена на всетържествуващо добро за благоприятната развръзка работи не само свободната воля на героите, но и съдбата – всичко помага, трудностите се преодоляват лесно като в детска книжка, а накрая всички получават щастието, което заслужават, въпреки всички пречки.

„Хавър“, както недвусмислено сочи името, се развива във Франция. И Каурисмаки активно използва клишето в изграждането на своята версия на страната – шансони, франзели, инспектори в шлифери, полумрачни барове и истории за разбити сърца – като част от стратегията си за екстремна стилизация. Всъщност това е вторият елемент, който ми напомня за така презряния от мен Ларс фон Триер – „Хавър“ не достига нивото на визуална условност на „Догвил“ (той кой ли би могъл да достигне тези висини на претенциозността), но в голяма част от кадрите с театрално осветление, наредени и жестикулиращи в синхрон като беквокали статисти и декори от 50те години на XX век в категорично позиционирана в днешно време история асоциацията е неизбежна.

Другият елемент е генералният извод за човешката природа, който двамата режисьори правят с филмите си – само че в това отношение Каурисмаки е своеобразен негатив на Триер. От неговите филми струи убеждението в безкрайния потенциал за добро у хората. Или най-малкото проекция на един свят, в който доброто последователно побеждава в човешката природа. Сред всички герои – предимно окаяни и посредствени, каквито обикновено героите му – има само един отрицателен, който иска да предаде бежанеца на властите, и той е удостоен с 2 сцени и 3 реплики и лишен от мотиви, убеждения, вътрешно развитие, изобщо от всякаква плътност, сякаш самото му съществуване едва се е откъснало от сърцето на режисьора. Плавното преминаване от изцяло нощни към почти изключително дневни сцени подсилва внушението за всепобеждаваща надежда.

Когато става дума за вяра в човека, Аки Каурисмаки е ненадминат. Изглежда наивно, дори може би без връзка с реалността, но според мен това е много по-смела позиция, особено предвид обезнадеждената действителност през последните години, отколкото лесната надменна мизантропия на Ларс фон Триер.

Новият филм на Каурисмаки, „Другата страна на надеждата“, е своеобразен нов опит по същата тема, който е много по-успешен. Може би защото се развива във Финландия – среда, с която Каурисмаки не изпитва притеснения да се шегува, използвайки трогателна самоирония, която внася силно необходима лекота в разказа. Споделеният смях в залата е почти магически лубрикант, който прави въобразимо приемането и на най-разединяващите идеи.

СФФ: „Следи“ от Агниешка Холанд

Както каза самата Холанд секунди преди да започне прожекцията, „Филмът е странен“.

Първо, макар и в общ план далеч не най-впечатляващо, този филм съдържа сцена на стари хора, които се забавляват. За колко такива сцени можете да се сетите? И нямам предвид старчески забавления с карти и чай, имам предвид лагерен огън, пеене на The House of the Rising Sun на пияна глава, марихуана и секс. Дори само заради тази къса сцена филмът е забележителен.

По описанието на самата Холанд, дадено под натиска на хората, които искат да знаят какво ще финансират, филмът е „анархистки, феминистки, екологичен трилър“. Всъщност малко повече от екологичен – тя споменава, че я обвиняват в екотероризъм. И честно казано, не без основание, ако съдим само по този филм. Без да издавам важни детайли, основната тематична ос е отношението на човека към животните, прокарана през идеите за лова и бракониерството, експлоатацията на животинските ресурси и естествознанието. Динамиката на отношенията човек-природа е дублирана в социалната динамика на силно разслоеното общество – страхът на животните се оглежда в безпомощността (и безгласността – полицаите не успяват дори да й запомнят името) на главната героиня пред властите, бракониерството отглася и израства от корупцията, клетките и капаните се повтарят в публичния дом и наетото магазинче на държанката. Политическата позиция на филма е недвусмислена и поднесена с хладна увереност – в контраст с шеметните завои на действието през неочаквани срещи, мистериозни следи, любовни подсюжети и растящ гняв срещу безнаказаността.

Филмът преминава презглава през художествени похвати, заети от приказката, мистерията с неразкрити убийства, трилъра, комедията и драмата, насищайки екранното пространство със сумрачни гори и стаи, мъгли, остроумен диалог, зловещи карнавални маски и близки кадри на диви животни. Трудно е човек да не се сети за Баба Яга или Червената шапчица в така изградената естетика. И наистина, малко преди кулминацията на филма е състои маскен бал, на който главната героиня, Душейко, и един от ухажорите й пристигат съответно като вълка и Червената шапчица. Сцената, в която тя се навежда да повдигне човек от земята, и муцуната на вълчия костюм изплува в неестествената бяла светлина на фаровете като пастта на надвесен на жертвата си звяр, е сборна точка на всички повествователни и тематични нишки, които хвърля филмът.

Кинематографията е божествена.

About Matthew and Robin (2)

The new Cormoran Strike title was revealed – it’s Lethal White. I jokingly tweeted that it could be about Robin (in white as a bride) killing Matthew and I got a number of excited replies and retweets – people really don’t like the guy! I am so so glad readers see right through Matthew’s harmful behaviour. So refreshing to have this sort of unhealthy dynamic presented critically for once, instead of being sold as romantic or just regular relationship stuff we all have no choice but to deal with. Matthew is an insecure man threatened by his girlfriend having a life outside their domesticity and it’s fantastic to have this all too common dynamic explored in mainstream literature as something unhealthy. I honestly can’t think of another novel with a couple like them – a couple that I see frequently in real life. Fictional couple problems seem to mostly revolve around infidelity, growing old, growing apart or the woman being too boring/cold/mentally ill. It’s great when socially engaged authors with a sharp eye for the micro expressions of injustice and inequalities write popular literature.

„Изплези си езика“ от Ма Дзиен

На мен лично визуалната представа за изплезен език, в този контекст, ми извиква асоциация с изображенията на богинята Кали и на някои будистки „гневни божества“ – изобразявани с изплезени или подаващи се от устите езици като част от иконографията на ужаса, на страха – страховити божества, чийто всяващ ужас вид има за цел да стресне мирянина и да му напомни, че всичко е илюзия, освен мокша/нирвана, към които би трябвало да се стреми, вместо да се помайва в земни суети.

20624389В тези разкази има прекалено много насилие над женското тяло (и нямам предвид небесното погребение, което всъщност е може би най-малко бруталната сцена в книгата), за да не ми остави неприятен вкус в устата. И точно защото полето на насилие (семейно или ритуално) е точно женското тяло. На мъжете не им се случва нищо особено, с изключение на 1 бр. смърт от изтощение, като и тя е само намекната – няма дори недвусмислено обявяване, какво остава за безмилостни подробности, с каквито изобилстват издевателствата над жените. Нещо повече, тези жени умират и биват измъчвани в пряка връзка със своята женскост – сексуално насилие, смърт при раждане, набучване на кол през вагината, инцест, сексуално предавани болести. Сигурна съм, че има множество критически перспективи към този мотив, но на мен ми е омръзнало ужасно да чета/гледам унищожението на женското тяло като метафора. Дрънчи ми на дехуманизация.

Приятно впечатление ми направи, че Людмила Класанова е посочена като консултант, заедно с всички други усилия за създаване на контекст за рецепция на книгата в България. Професионално и отговорно. Преводът също е отличен.

„The Night is Darkening Round Me“ by Emily Brontë

24874353Maybe it’s because I don’t know the first thing about 19th century poetry (in fact, excluding local authors, Pushkin and The Raven, these are the first 19th century poems I’ve ever read), but I was surprised to find how metaphysical these are. The back cover says they’re about death and nature, but I think they’re more about life after death, and nature is almost always used as a metaphor for the inconstancy of life, of earthly delights – basically a metaphor for maya. Maybe it’s Romanticism? They struck me as markedly mystic, dealing with the Absolute, residing in the inner self and withstanding the unstable, uncontrollable, „dreary“ physical world, illuminating the night „darkening“ around the lyrical subject. Emily Bronte seems to have had an unwavering inner centre that gave her firm confidence in who she was. Enviable by any day’s standards.

The poems are pretty intense, dealing with violent passions – albeit mainly ones of the soul. They vocalise agonies of grief, despair, loss, wishes for death, renunciation of the fickle world, transcedental visions, and manage to remain unsentimental throughout. She seems to have been one fierce lady – no less than what could be expected from the person who created Heathcliff.