СФФ: „Белгийският крал“

Филмът, избран да открие София Филм Фест 21, е вяло, неоригинално рециклиране на познатия сюжет за скучния цивилизован човек, който открива заровената си спонтанност под животворното влияние на примитивния човек, който е по-близо до природата, до естественото, каквото и да значи това. В случая примитивният човек е от Балканите и в частност България, което прави избора на филма толкова по-тъжен. Обидното отношение към нашия регион, подчертано от необяснимото решение да се превърне в портал към 80те години на ХХ век, където няма телефони, интернет и коли, произведени след 85-та година, е толкова стържещо, че се учудвам как сценаристите и режисьорите не са го доловили – да не говорим за българските продуценти. Всъщност тук надушвам прекомерно ентусиазираната намеса на някой български консултант – в нашето кино все пак „изостаналостта“ на Родината спрямо фетишизирания Запад е основна фиксация и източник на артистична тежест вече почти 3 десетилетия. Досадната, но много популярна склонност към екзотизация на всичко не-Западно (и следователно не-нормативно) без цел и послание, просто като зрелище, се проявява както в по-скоро приятното земно присъствие народните певици и носиите им, така и в оставената без никакво обяснение поява на кукери през август. За подсилване на дехуманизиращия ефект на „благородния дивак“/“магическия негър“ не са пожалени и хората с увреждания – произведени са две слепи деца, които служат да придвижат духовната трансформация на официозния, студен монарх. Едното дете поне има реплика, за пообиране на срама.

Филмът е не само неоригинален и доволно клиширан – той е направен видимо без убеждение. Протяжен, осеян с безцелни сцени и реплики, с препратки към по-зрелищните моменти от историята на Балканите без връзка с логиката на повествованието, с претъркани от преупотреба комедийни похвати. Избраният стил – mockumentary – можеше да бъде използван много по-ефикасно за целите на вътрешното развитие на персонажите, но вместо това служи за извинение в сюжета да се набутат напълно излишните лични демони и прозрачни самохвалства на режисьора (героя режисьор, не режисьора на филма).

Прожекцията ми остави неприятен дъх на смесица от самоомраза и самодоволство от източно-западната колаборация, с която липсва взаимно уважение и дори взаимно разбиране – в пълна противоположност на явно търсения ефект на единство, заедност, интеграция.

СФФ: „Хавър“ от Аки Каурисмаки

Особеният свят на Аки Каурисмаки, изграден от носталгични ретро декори и безапелационно съвременни проблеми, е хипнотичен за сетивата. Забелязала съм, че в много негови филми има куче – дори когато нищо в повествованието не го изисква. В този името на кучето присъства в началните надписи заедно с другите актьори. Мисля, че това е интересен ключ за тълкуване на творчеството му – за Каурисмаки разликите между живите същества са незначителни, неразличими, размити, няма ги. Утопичните до глупост сюжети имат едно и също послание, поднесено в опаковката на притча: всеки живот е безценен, всеки човек носи заряд за добро, висшата ценност в живота е обичта между хората. В тази наивна вселена на всетържествуващо добро за благоприятната развръзка работи не само свободната воля на героите, но и съдбата – всичко помага, трудностите се преодоляват лесно като в детска книжка, а накрая всички получават щастието, което заслужават, въпреки всички пречки.

„Хавър“, както недвусмислено сочи името, се развива във Франция. И Каурисмаки активно използва клишето в изграждането на своята версия на страната – шансони, франзели, инспектори в шлифери, полумрачни барове и истории за разбити сърца – като част от стратегията си за екстремна стилизация. Всъщност това е вторият елемент, който ми напомня за така презряния от мен Ларс фон Триер – „Хавър“ не достига нивото на визуална условност на „Догвил“ (той кой ли би могъл да достигне тези висини на претенциозността), но в голяма част от кадрите с театрално осветление, наредени и жестикулиращи в синхрон като беквокали статисти и декори от 50те години на XX век в категорично позиционирана в днешно време история асоциацията е неизбежна.

Другият елемент е генералният извод за човешката природа, който двамата режисьори правят с филмите си – само че в това отношение Каурисмаки е своеобразен негатив на Триер. От неговите филми струи убеждението в безкрайния потенциал за добро у хората. Или най-малкото проекция на един свят, в който доброто последователно побеждава в човешката природа. Сред всички герои – предимно окаяни и посредствени, каквито обикновено героите му – има само един отрицателен, който иска да предаде бежанеца на властите, и той е удостоен с 2 сцени и 3 реплики и лишен от мотиви, убеждения, вътрешно развитие, изобщо от всякаква плътност, сякаш самото му съществуване едва се е откъснало от сърцето на режисьора. Плавното преминаване от изцяло нощни към почти изключително дневни сцени подсилва внушението за всепобеждаваща надежда.

Когато става дума за вяра в човека, Аки Каурисмаки е ненадминат. Изглежда наивно, дори може би без връзка с реалността, но според мен това е много по-смела позиция, особено предвид обезнадеждената действителност през последните години, отколкото лесната надменна мизантропия на Ларс фон Триер.

Новият филм на Каурисмаки, „Другата страна на надеждата“, е своеобразен нов опит по същата тема, който е много по-успешен. Може би защото се развива във Финландия – среда, с която Каурисмаки не изпитва притеснения да се шегува, използвайки трогателна самоирония, която внася силно необходима лекота в разказа. Споделеният смях в залата е почти магически лубрикант, който прави въобразимо приемането и на най-разединяващите идеи.

СФФ: „Следи“ от Агниешка Холанд

Както каза самата Холанд секунди преди да започне прожекцията, „Филмът е странен“.

Първо, макар и в общ план далеч не най-впечатляващо, този филм съдържа сцена на стари хора, които се забавляват. За колко такива сцени можете да се сетите? И нямам предвид старчески забавления с карти и чай, имам предвид лагерен огън, пеене на The House of the Rising Sun на пияна глава, марихуана и секс. Дори само заради тази къса сцена филмът е забележителен.

По описанието на самата Холанд, дадено под натиска на хората, които искат да знаят какво ще финансират, филмът е „анархистки, феминистки, екологичен трилър“. Всъщност малко повече от екологичен – тя споменава, че я обвиняват в екотероризъм. И честно казано, не без основание, ако съдим само по този филм. Без да издавам важни детайли, основната тематична ос е отношението на човека към животните, прокарана през идеите за лова и бракониерството, експлоатацията на животинските ресурси и естествознанието. Динамиката на отношенията човек-природа е дублирана в социалната динамика на силно разслоеното общество – страхът на животните се оглежда в безпомощността (и безгласността – полицаите не успяват дори да й запомнят името) на главната героиня пред властите, бракониерството отглася и израства от корупцията, клетките и капаните се повтарят в публичния дом и наетото магазинче на държанката. Политическата позиция на филма е недвусмислена и поднесена с хладна увереност – в контраст с шеметните завои на действието през неочаквани срещи, мистериозни следи, любовни подсюжети и растящ гняв срещу безнаказаността.

Филмът преминава презглава през художествени похвати, заети от приказката, мистерията с неразкрити убийства, трилъра, комедията и драмата, насищайки екранното пространство със сумрачни гори и стаи, мъгли, остроумен диалог, зловещи карнавални маски и близки кадри на диви животни. Трудно е човек да не се сети за Баба Яга или Червената шапчица в така изградената естетика. И наистина, малко преди кулминацията на филма е състои маскен бал, на който главната героиня, Душейко, и един от ухажорите й пристигат съответно като вълка и Червената шапчица. Сцената, в която тя се навежда да повдигне човек от земята, и муцуната на вълчия костюм изплува в неестествената бяла светлина на фаровете като пастта на надвесен на жертвата си звяр, е сборна точка на всички повествователни и тематични нишки, които хвърля филмът.

Кинематографията е божествена.

About Matthew and Robin (2)

The new Cormoran Strike title was revealed – it’s Lethal White. I jokingly tweeted that it could be about Robin (in white as a bride) killing Matthew and I got a number of excited replies and retweets – people really don’t like the guy! I am so so glad readers see right through Matthew’s harmful behaviour. So refreshing to have this sort of unhealthy dynamic presented critically for once, instead of being sold as romantic or just regular relationship stuff we all have no choice but to deal with. Matthew is an insecure man threatened by his girlfriend having a life outside their domesticity and it’s fantastic to have this all too common dynamic explored in mainstream literature as something unhealthy. I honestly can’t think of another novel with a couple like them – a couple that I see frequently in real life. Fictional couple problems seem to mostly revolve around infidelity, growing old, growing apart or the woman being too boring/cold/mentally ill. It’s great when socially engaged authors with a sharp eye for the micro expressions of injustice and inequalities write popular literature.

„Изплези си езика“ от Ма Дзиен

На мен лично визуалната представа за изплезен език, в този контекст, ми извиква асоциация с изображенията на богинята Кали и на някои будистки „гневни божества“ – изобразявани с изплезени или подаващи се от устите езици като част от иконографията на ужаса, на страха – страховити божества, чийто всяващ ужас вид има за цел да стресне мирянина и да му напомни, че всичко е илюзия, освен мокша/нирвана, към които би трябвало да се стреми, вместо да се помайва в земни суети.

20624389В тези разкази има прекалено много насилие над женското тяло (и нямам предвид небесното погребение, което всъщност е може би най-малко бруталната сцена в книгата), за да не ми остави неприятен вкус в устата. И точно защото полето на насилие (семейно или ритуално) е точно женското тяло. На мъжете не им се случва нищо особено, с изключение на 1 бр. смърт от изтощение, като и тя е само намекната – няма дори недвусмислено обявяване, какво остава за безмилостни подробности, с каквито изобилстват издевателствата над жените. Нещо повече, тези жени умират и биват измъчвани в пряка връзка със своята женскост – сексуално насилие, смърт при раждане, набучване на кол през вагината, инцест, сексуално предавани болести. Сигурна съм, че има множество критически перспективи към този мотив, но на мен ми е омръзнало ужасно да чета/гледам унищожението на женското тяло като метафора. Дрънчи ми на дехуманизация.

Приятно впечатление ми направи, че Людмила Класанова е посочена като консултант, заедно с всички други усилия за създаване на контекст за рецепция на книгата в България. Професионално и отговорно. Преводът също е отличен.

„The Night is Darkening Round Me“ by Emily Brontë

24874353Maybe it’s because I don’t know the first thing about 19th century poetry (in fact, excluding local authors, Pushkin and The Raven, these are the first 19th century poems I’ve ever read), but I was surprised to find how metaphysical these are. The back cover says they’re about death and nature, but I think they’re more about life after death, and nature is almost always used as a metaphor for the inconstancy of life, of earthly delights – basically a metaphor for maya. Maybe it’s Romanticism? They struck me as markedly mystic, dealing with the Absolute, residing in the inner self and withstanding the unstable, uncontrollable, „dreary“ physical world, illuminating the night „darkening“ around the lyrical subject. Emily Bronte seems to have had an unwavering inner centre that gave her firm confidence in who she was. Enviable by any day’s standards.

The poems are pretty intense, dealing with violent passions – albeit mainly ones of the soul. They vocalise agonies of grief, despair, loss, wishes for death, renunciation of the fickle world, transcedental visions, and manage to remain unsentimental throughout. She seems to have been one fierce lady – no less than what could be expected from the person who created Heathcliff.

Ревю: „Майките“ от Теодора Димова

През 2007 г. писах курсова работа за тази книга. Ето текста й.

Какво става, когато мама не те гушка като малък? Достатъчно е да сме гледали дузина американски филми, за да си отговорим – ставаш психично обременен жесток убиец когато пораснеш. В романа на Теодора Димова „Майките” става същото, с една малка (но възлова) разлика – никой не чака да порасне.

5148875Детската престъпност лежи в основата на „Майките”, но далеч не е неговата тема или идея. Самото престъпление е само следствие. Целият роман е връщане назад, проследяване на причинно-следствените връзки, довели до него – срез на обществото в търсене на обяснение. Децата, разбира се, са невинни. Тръгвайки от тази презумпция, романът връща назад във времето, в историята на тези деца, на техните семейства и в крайна сметка на цялото общество, което е задало модела на тези семейства. Проследени са всички видове майчино отсъствие, всички семейни аномалии, техните корени, начала; всеотдайно са търсени и намерени причините за провала на всяка от седемте майки, за сриването на бащите, традиционно крепящи семейната институция, за невъзможността да се създаде здрава семейна среда сред ценностния разпад и хаос на България, ХХI век.

Още от първата страница, въпреки че тя се състои от няколко реда, на читателя става напълно ясно, че в тази книга се говори за тук и сега, днес, нашата страна. И въпреки изключително поетичната форма – през по-голямата част повествованието тече без прекъсване, като излияние; текстът е чувствителен към всеки препинателен знак; пряката реч, маркирана само лексикално, е напълно изчистена от всякаква паразитност на изказа; – периодично се появяват имена на продукти, места, заведения, марки, събития, които заковават иначе витаещата в обиталището на душата история към един определен хронотоп, който ние, съвременните на произведението читатели, разпознаваме безпогрешно като своята непосредствена действителност.

Романът разказва за отсъствия, най-болезнено видимо от които е това на майката, и техните последствия. Проблематизира се майчинството и отношенията родител-дете по сравнително нов за българската литература начин. Майката се гледа отдолу, от гледната точка на детето, което стои в краката й (често повтаряна сцена).  Цялото повествование е от гледната точка на детето, което наблюдава своите родители, семейство, света, в който живее. Няма поглед „отвън” – към отношенията майка-дете, в пашкула на тяхната органична свързаност, няма поглед върху връзката между тях като два взаимнозависими елемента. Тук тази връзка липсва и именно това е възелът на произведението.

И оттук романът се развива в две посоки, назад и напред – причини за разпада на естествените семейни връзки и последствия от него – вървящи паралелно до самата кулминация (и край) на повествованието.

Липсата на традиционно смятаната за естествена връзка родител-дете и отсъствието на майката от живота на детето отприщват лавина от последствия. Липсата на майката автоматично означава липса на всичко значимо и ценно в живота на едно дете – любов, грижи, закрила, възпитание, емоции, връзка със света, организирана ценностна система – всичко онова, на което майката традиционно е гарант. Всяка една от седемте майки отсъства. Те не просто не общуват с децата си, не просто не им обръщат внимание – тях просто ги няма. Една е загубена в лудостта си, друга в болестите си, трета в съпруга си, четвърта отсъства физически, повечето са потънали в собствения си живот, в това, което смятат за свой живот. Децата им липсват от него. Те са ги довели на света и са ги оставили в него без да създадат никаква връзка с тях. И доката връзката с детето липсва, родителите са силно овързани един с друг, със своите родители, с любовниците си – построена е една гъста мрежа от връзки и зависимости, и емоции между възрастните във всяка история, но в нея място за детето няма, то остава „под мрежата”. И така децата се оказват аутсайдери, отделени от света, с който възрастните са здраво оплетени и свързани, те са изрязани и поставени отвън, като наблюдатели – наблюдават живота на родителите си и на всички хора, свързани с тях, но няма откъде да влязат него, защото пролука няма.

И тук се появява митичната фигура на Явора, младата учителка на седемте деца – образ, изграждан по продължението на целия роман изцяло чрез техниките на съня и спомена; тя се „материализира” едва в сцената на смъртта си. Тя е носител на всичко, което липсва, което е отказано, взето от децата, и им го дава, без да иска нищо от тях. Явора не е просто сурогат на майка – тя е любовта (директо наречена по този начин в романа). Прехвърляйки цялата си естествена детска нужда от любов, общуване, докосване, споделяне, върху Явора, те се обръщат, всъщност се втурват към нея, започват да се хранят от нея, да я изпиват и накрая съвсем естествено и закономерно се стига и до физическото унищожение – то е финалната фаза на консумацията на отказаната им любов.

Хронично незадоволената нужда от дом, семейство, нормалност води до необичайна за едно дете тежест, възрастност – във всяко от тези деца е трудно да се намери нещо детско. Чувството за обреченост тегне над цялото повествование, на някои места стига до патетичност. Изолираните, оголени, ненужни, изхвърлени от живота на родителите си деца остават сами с всичките си неизвестни, с недовършеното си детство и възпитание в свят и общество без ясни морални императиви, без правила, без обяснения и основания. Цялото това израждане на една патологична любов (към Явора) в унищожение е следствие от всички тези отсъствия, от липсата на абсолютната ценност за едно дете – Майката.

И въпреки че романът е със силна социална основа и цел, той едва ли може да бъде поставен в полето на литераурата-социална критика – повествователят в нито един момент не заема позиция на съдник – напротив, стреми се да намери оправдание за всяко действие или бездействие, допринесло за извършването на чудовищното престъпление. „Майките” е по-скоро изследване, опит за обяснение. Тръгнал по този път, романът прави и опит за реабилитация на християнството като генератор на ценности, на нашите ценности. Паралелът на Явора с фигурата на Христос е подчертан и поддържан през целия роман, до завършека му, както и редица християнски символи – пиета се появява на няколко пъти, разбира се обърната – детето оплаква майка си; а милосърдието, състраданието, опрощението, разкаянието присъстват в почти всеки образ в романа.

Въпреки че книгата на Теодора Димова не слага етикети, не дефинира „злото” – на практика романът не се интересува от дихотомията добро-зло – „посланието” до читателя става болезнено ясно. Целият роман може да бъде видян и като тревожен вик, като предупреждение – нещо не е наред сред нас, нещо боледува. Всъщност в „Майките” се говори за нещо много просто, много естествено, което всички ние безпроблемно различаваме – нуждата от любов и общуване, която всеки изпитва, и какво се случва, когато тяхната липса стане хронична. В този смисъл той има и характеристиките на притча.

И накрая остана да отговорим – защо „Майките”, а не „Бащите” или „Родителите”? Защото Майката в българската култура е озарена от ореола на светостта, а в този роман се разказва за разкъсването на ореоли и смъртта на светини.

Review: Middlesex by Jeffrey Eugenides

(Read in Oct-Dec 2012)

7871710

I didn’t like the writing, the drawn-out plot, the clumsy symbolism (explained on the page!) or the erratic translation. I really dislike this manipulative scheme authors these days utilise wherein you take the culture of your emigrant parents or grandparents, exoticise it for an American audience to the point of removing all real-life resemblance, accentuating the horrendous parts of its history and the weird parts of its customs and making no mention of anything remotely average or mundane, and profit. By profit I mean reap awards and glazed-eyed applause from the enlightened literati of the world. I lose all faith in contemporary literary authority if this is what passes for profound with them these days. I’m convinced this Magical Other crap that the west swallows up like hot buns is the sole reason for including the grandparents’ very detailed history in a book that’s supposed to be about a boy and his sexual identity awakening.

I wasn’t convinced by Cal’s story either. There’s a brief mention that unlike other people with his condition, he never felt uncomfortable in his birth-assigned sex, but there’s no explanation provided as to why – neither directly, nor through other literary means. I was uncomfortable with the suggestion that sexual orientation is somehow ties to sexual identity, and that a doctor who specialises in sex and gender would believe that and use attraction to one sex and not the other as a criterion for determining the sex of his patient.

The very brief story of 41-year-old Cal is also unsatisfactory. He finally finds love, but why? What makes Julie special? No mention.

Basically it’s little more than a badly assembled pile of popular literary tropes without much weight behind them. It reads like the work of a skilled amateur and that’s not my thing.

Ревю: „Първа любов“ от Иван Тургенев

Красива и лека за четене проза. Класическа история за несподелена любов с приятен (макар и прозрачен) елемент на мистерия. По-скоро юношеско четиво; жалко, че не ми е попаднала навремето.

25900973Тургенев явно забележително ясно си спомня младостта, защото състоянието на постоянно радостно неспокойство, невъзможността да бъдеш потиснат твърде дълго, мъглата, през която виждаш света – не по-далеч от носа си, както се изразява самият главен герой – са предадени достоверно и въздействащо. Книгата завършва с един, според мен, доста проницателен цитат за опиянението на младите години: „А може би цялата тайна на твоя [на младостта] чар не се таи във възможността да постигнеш всичко, а във възможността да мислиш, че ще постигнеш всичко […]. В това, че всеки от нас […] сериозно смята, че има правото да каже: „О, какво бих направил, ако не бях си пропилял времето!“

 

Ревю: „Гризли“ от Деян Енев

27973636

Най-добрите разкази на Деян Енев са тези, които не се занимават с носталгията по загубеното време и забравените хора. Когато е освободено от мъглата на сантименталната жалейка по личните загуби, писането му е ясно и остро като бръснач, и едно от най-добрите неща, които съм чела на български. Например „Мухата“ и разказът за съня за Бродуей като асансьор от „Господи, помилуй“. За съжаление в този сборник от 36 микро разказа (повечето са под две страници на дължина; два са всъщност дегизирани стихотворения) разказите от този тип са изключение. Повечето са охудожествени истински истории (някои дори се появяват по два пъти, в различни разкази) с една доминираща тема – тъгата по отминалото време, в което е имало надежда. В началото ги четох по един разказ на ден, отгръщайки на случайно място в книгата, и ми въздействаха повече, отколкото когато започнах да чета наред, защото наситеното в тях отчаяние много ми натежа. Не мога да обясня защо, но този сборник ми хареса много повече от Българчето от Аляска въпреки тематичната приемственост. Не знам дали е защото аз самата съм станала неусетно по-сантиментална, или защото в „Гризли“ патосът от бездушието на съвремието и безвъзвратната загуба на ценностите на миналото са по-премерени и размесени с повече собствено литературни качества, но мисля, че е по-скоро второто.

Мисля, че героят на един от разказите (който се споменава и в още един разказ) е писателят Георги Божинов.

Най-много ми харесаха „Зара“ и „Прилепът“.