Review: Nationalism by Rabindranath Tagore

20079405One of the best things a person can do to expand their horizons and challenge their assumptions, entrenched ways of thinking, the „grooves“, as Tagore calls them, of their mind, is to read (or listen to, if they can) thinkers of a different part of the world – people who grew up in a different culture and inherited a different outlook to the world, people, the laws of society, the meaning of life. It’s amazing how much of what we take for granted is just a cultural convention that has, once you do some earnest digging, a far flimsier foundation than we thought. One such idea which crystallised for mw in the course of reading this little book of three lectures is the idea of selfishness, greed, and competition being just human nature, and therefore inevitable; which in turn forms the basically universal western worldview that a society based on these is inevitable. Yes, these are a part of human nature. But so are compassion, cooperation, the instinct to help fellow humans. So the question for me really is, which of these does our system encourage and reward? And if this is the true cause-and-effect direction (the system perpetuates itself by reinforcing the qualities and resultant behaviours necessary for its perpetuation, rather than people creates a system that reflects our dominant inherent qualities), then the question we must ask ourselves is, is this sick world we live in really inevitable? Is this who we really are? Can we not do better?

The lectures offer another flipped perspective that is very well worth considering. I read this on the heels of reading The Fire Next Time by James Baldwin, and even though this is by an Indian writer and philosopher in the 1910s and that was by an African American writer and activist in the 1960s, I found the same foundation to their anti-imperialist/anti-racist ideology: why do we assume the West/white people are the norm we should all be striving to be „equal“ to? Why should we (especially those of us who are not Western or white, or either, and have been fed an idea of our identity based on contempt and pity all our lives) believe that? How has the West/white people demonstrated a superiority that is worth aspiring to? And neither author is shy in declaring they haven’t. It’s all a matter of priorities. Do we embrace constant economic growth and personal wealth as humanity’s highest principles, in which case the model of the West is the most progressive one? Or do we define progress by another objective, something Tagore, in his characteristic poetic style, calls „the higher nature of man“ (and I understand as the spirit of cooperation, spiritual growth, fostering our imaginative and creative opportunities, and taking care of each other)?

It’s worth mentioning, too, that I found two remarkably similar sentiments in Baldwin and Tagore, different as they are in terms of their origin, era, outlook, temperament, interests, etc.:

The degradation which we cast upon others in our pride of self-interest degrades our own humanity

(Tagore)

Whoever debases others is debasing himself.

(Baldwin)

I admire Tagore for refusing to accept foreign definitions and evaluations of his own country. He refuses to accept the scales and measures of an aggressor who has done nothing but lay waste to his homeland (he even mentions a favourite point of imperialism apologists, the railways: „The optimism of [the West’s] logic goes on basing the calculations of its good fortune upon the indefinite prolongation of its railway lines toward eternity.“) because he has no reason to believe they are correct or justified by any standard he holds true and worthy, and because they run counter to the values of his land, to the bases of its identity. And when you think about it, why do we blindly accept that Western definitions, standards and ideas of good and bad, progress and backwardness, worthiness and unworthiness are objective? They’re not. It’s just Eurocentrism that makes us believe they are.

That said, while Tagore mentions in passing some issues India is grappling with, he is, I think, rather generous and mild on its social sins, including the caste system, which he denounces but allows for its historical usefulness. He is severe on a Hindu tradition that requires a widow fast a day every week, but doesn’t mention any other ways Indian traditions harm various types of people. Possibly because that’s beside the point of his lectures, but still, while criticising the Western idea of progress and organisation of society, and its insistence on imposing it on all other peoples (while insulting their native organisations), it does create a sort of a binary situation and in this context the reader may be left with the impression that India has no issues with human dignity comparable to those of the West, which isn’t really the case.

He is very Indian in his approach to British rule, demonstrating again how different non-Western cultures can be from Western ones – far from demanding the British leave India alone, he accepts the Raj as a natural part of India’s history and destiny: „we neither have the right nor the power to exclude this people from the building of the destiny of India.“

I think it can be said what Tagore is arguing against is ultimately capitalism, even though he calls it „the national machinery of commerce and politics“, „the organized self-interest of a whole people“, etc. He expresses a decidedly negative attitude to competition, draws an opposition personal/professional* and directly references the „war […] between capital and labour“. He warns of the troubles of globalisation to come, he describes an organisation of society that allows apathy, and from it, evil, to be normalised, to go unnoticed and unpunished – a view akin to Hannah Arendt’s concept of the banality of evil. He insightfully points out that degradation and contempt hurled repeatedly and with authority at a class of people or a nation are the roots of its future rabid nationalism, developed in defiance, in compensation for this unbearable image foisted upon it by more powerful agents:

In India, I know, a large section of our educated community, grown tired of feeling the humiliation of this charge against us, is trying with all its resources of self-deception to turn it into a matter of boasting. But boasting is only a masked shame

The lectures, poetic and profoundly insightful as I found them, are imbued with optimism which history failed to justify. Tagore seemed to believe that „America is destined to justify western civilization to the East“, that in the Great War „the death-throes of the Nation have commenced“. Sadly, his happy prediction of humanity taking charge over technocracy were not realised, as we can see by looking at the world today.

I’ll finish this overly long review with a phrase from the book which I find describes nationalism very astutely:

organizing the instincts of self-aggrandizement of whole peoples into perfection and calling it good.

 

 

*This one I’ve had the opportunity to witness myself in India, by the way, more than once. The most memorable case was when my friend was not only not taken off the train after boarding with no ticket and no money, but given a snack and sympathy, because the guard saw himself as a person helping out another person in need, and not as an employee enforcing the rules of his employer against a bad customer; moreover, he believed her – he was obviously not accustomed to being suspicious of people – all things that deserve serious consideration in my opinion, from the vantage point of how used we are to mistrust each other and assume the worst of each other, to the point of assuming this is immutable human nature.

Реклами

Ревю: „Следващия път огън“ от Джеймс Болдуин

I’ve been reading political texts for over a decade and I’m keenly interested in politics and social justice, but I’d never read anything quite as illuminating and original as this little book. My edition is only 50 pages long so maybe it contained only one of the two parts that The Fire Next Time is supposed to be split in, but what an intellectual punch it packs. Baldwin looks at race relations in the US boldly, accusingly, without illusions or conciliatory lies, yet with powerful compassion. He strips the Western white establishment bare, shining a harsh light on all its sins, vanities, fears, and pathetic self-deception, sparing no embarrassing detail. He is direct in describing the crimes of white Christiandom and juxtaposing them to the spectacular lie about its moral and civilisational superiority. He doesn’t flinch when he lists the horrors and indignities his own people, African-Americans, have been methodically subjected to for over 500 years by the white population working consistently to safeguard, to deify its power. Yet all of this is absolutely devoid of resentment. It’s quite remarkable and I’d never seen that before. My edition is a Bulgarian translation so I’ll quote in Bulgarian from it (in a bit, have to work now).

„Човек никога не би могъл да се пребори с обстоятелствата само с труд и спестовност; всъщност, ако разчиташе единствено на труда си, едва ли би имал какво да пести. Освен това отношението на обществото дори към най-преуспелите чернокожи доказваше, че за да е свободен, на човек от нашата раса му бе нужно нещо повече от банкова сметка. Нужна му бе ръчка, лост, някаква средство за всяване на страх.“

„аз лично не познавам много негри, които жадуват да бъдат „приети“ от белите, още по-малко – да бъдат обичани от тях; те, черните, просто не искат да бъдат бити по главата от белите всеки миг от краткия ни престой на тази планета. Белите в тази страна ще трябва да положат немалко усилия, докато се научат да се уважават и обичат помежду си, а постигнат ли това – което няма да стане утре, а може би и никога, – негърският проблем ще е престанал да съществува, тъй като няма вече да има нужда от него.“

„негърът с горчивия си опит от света на белите в никакъв случай не може да изгради в себе си уважение към нормите, според които белите твърдят, че живеят. Собственото му положение е неоспоримо доказателство, че белите не живеят според тези норми.“

„Белите, които са заграбили свободата на черните и с всеки час увеличават печалбите си за сметка на тази кражба, нямат морални основания, на които да се опрат. Те имат съдии, съдебни заседатели, пушки, закони – с една дума, имат власт. Ала това е престъпна власт, от която трябва да се боиш, но не и да уважаваш, затова си в пълното си право и да я мамиш по всички възможни начини.“

„Разпространяването на Евангелието – независимо от подбудите, искреността и героизма на отделните мисионери – всъщност е било незаменимо оправдание за забиване на собственото родно знаме над нови територии. Свещениците, монахините и учителите са спомогнали да се утвърди и освети властта“

„Самата християнска църква […] е освещавала, ликувайки, завоеванията на знамето и е насърчавала, макар и не открито, вярата, че тези завоевания, а оттам и относителното благополучие на западните държави, са доказателство за божието покровителство над тях.“

„Ако идеята за бога не може да ни направи по-щедри, по-свободни и по-любещи, то от нея няма никаква полза.“

„определенията „цивилизовани“ и „християнски“ започнаха да звучат по много особен начин – най-вече в ушите на онези народи, които не бяха смятани нито за цивилизовани, нито за християнски, – когато тъкмо един християнски народ се отдаде на долна и престъпна политическа оргия, както направи Германия по време на Третия райх. Заради един-единствен грях – своето потекло – милиони хора в средата на двайсетия век и в сърцето на божията цитадела – Европа -бяха изпратени на смърт тъй преднамерено, отвратително и методично“

„тъй като именно власт е онова, към което се стремят безвластните, те много добре разбират какво ние, на Запад, държим да запазим и не се заблуждават от приказките ни за свобода, която никога не сме смятали да делим с тях.“

„съдбата на евреите през Втората световна война и безразличието на християнския свят към нея много ме изплашиха. Не можех да не се запитам […] дали човешкото безразличие, което ми бе толкова познато, няма да е и моя съдба в деня, в който Съединените щати решат да изтребят своите негри организирано вместо малко по малко или както дойде. Разбира се, уверяваха ме най-отговорно, че онова, което се бе случило с евреите в Германия, не би могло да се случи с негрите в Америка, ала аз мрачно си мислех, че и немските евреи вероятно са вярвали на подобни авторитетни мнения; освен това не можех да споделям представата, която белият човек има за себе си“

„цивилизацията не се погубва от злодеи – не е нужно хората да са злодеи, достатъчно е да са безгръбначни.“

„белите либерали […] възприемат негъра като символ или жертва, но не и като човек.“

„Малкълм Хикс […] изтъква например, че никой у нас не вика „Помощ! Насилие!“, когато израелците се втурнат да окупират арабски територии; това става само когато чернокожите покажат, че са готови да се борят за собствените си права; заговорят ли американците за британската слава, те имат предвид най-вече колониалните завоевания на Англия, до едно кървави; в самите Съединени щати насилието се отъждествява с героизма“

„Истинската причина, която кара белите да смятат ненасилието за добродетел у негрите […], е, че белите се стремят нищо да не застрашава живота, имота и самомнението им.“

„В едно крайно крайно враждебно общество, което изглежда решено да те смаже […], става почти невъзможно да се разграничи истинската несправедливост от въображаемата.“

„Например за мене всички портиери и полицаи вече са напълно еднакви и аз се държа с тях така, че да ги хвърля в смут, преди те да са ме преварили. Без съмнение не съм съвсем справедлив към тях, но това е неизбежно, тъй като не мога да поема риска и да допусна, че за тези хора човечността е по-съществена от униформите им. Повечето негри също не могат да поемат такъв риск и да допуснат, че за белите човечността е по-съществена от цвета на кожата им. Това неусетно, но неизбежно води до определена умствена нагласа: след като твърде рано си се научил да очакваш най-лошото, много лесно започваш да вярваш в него.“

„защо да не допуснем също, че белите са заграбили властта с измама, хитрост и кръвопролитие и против волята на небето, а не по волята небесна, както сами твърдят? Ако и това е тъй, тогава мечът, който те непрестанно вадеха срещу другите, може сега да бъде обърнат без всякаква милост срещу самите тях.“

„Дойдох – подхвана Елайджа – да ви дам нещо, което никой не може да ви отнеме“. Това бе посланието, което обхождаше улици, бордеи, затвори и болници за наркомани; то проникваше през мръсотията и садизма на клиниките за душевноболни до хората, на които им бе отнето всичко, включително и чувството за собствено достойнство. А човек не може да живее без това чувство и е способен да направи всичко, за да си го възвърне.“

„дългоочакваното обещание, че ще могат да стъпват по земята със същото достойнство, както стъпват и белите, и ще бъдат закриляни от власт, която повече няма да принадлежи на белите, е достатъчно, дори предостатъчно да изпразни затворите и да смъкне бог от небето.“

„Превъзнасянето на една раса и неизбежно съпътстващото го принизяване на друга […] винаги е било и ще бъде рецепта за масови убийства. […] Аз съм дълбоко заинтересован американските негри да получат свободата си тук, в Съединените щати. Ала съм заинтересован също и за тяхното достойнство, за душевното им здраве, затова ще се опълча срещу всеки техен опит да постъпят с другите така, както се е постъпвало с тях. […] „Който унизява другите, унизява себе си“ – една истина толкова проста, колкото и трудна за възприемане. Това не е мистично, а чисто житейско твърдение, и в правотата му можеш да се убедиш, стига да се вгледаш внимателно в очите на първия срещнат алабамски шериф. Не бих искал да видя негрите, изпаднали до такова окаяно положение.“

„Най-голямата заблуда на белите американци е, че негрите са очаквали белите да им „дадат“ нещо. Хората рядко дават. Повечето пазят и съхраняват; те смятат, че вардят и съхраняват себе си и всичко онова, което отъждествяват със себе си, а всъщност пазят и съхраняват своите представи за действителността и за себе си. Човек нищо не може да даде, без да даде себе си, което ще рече да рискува себе си. Не си ли в състояние да рискуваш себе си, значи просто не умееш да даваш.“

„при уреждането на сложни проблеми не може да се разчита на сълзливото и празноглаво американско доброжелателство. Когато изобщо са били уреждани, това е ставало по необходимост – […] отстъпки, правени с цел да се остане на върха.“

„Хората например никак не жадуват да бъдат „равни“ […], ала ги блазни мисълта да превъзхождат останалите.“
„На белите американци, както и на всички останали бели хора, им е трудно да се лишат от представата, че притежават някаква особена ценност, от която се нуждаят или към която се стремят черните.“

„Без съмнение предполага се, че именно негърът е станал равен на белия – постижение, което не само доказва успокояващия факт, че постоянството е залог за успех независимо от цвета на кожата, но и решително потвърждава чувството на белия за собствената му ценност. Уви, това чувство трудно би се потвърдило по друг начин – малко са нещата в обществения или личния живот на белите американци, на които човек би искал да подражава.“

„Любовта сваля маските, без които ни е страх да живеем, макар да знаем, че е невъзможно да живеем и с тях. Използвам тук думата „любов“ не просто в интимния смисъл, а като определено състояние на битието, като благодат, което няма нищо общо с инфантилната американска представа за щастието; използвам я и в устойчивия и всеобхватен смисъл на търсене, дръзновение и израстване.“

„Белият американец проектира върху негъра своите потайни и очевидно ужасни от негова гледна точка страхове и копнежи. Единственият начин да се освободи от тираничното въздействие на негъра е той самият да стане черен, да стане част от тази страдаща и танцуваща нация, която той сега с копнеж наблюдава от висините на самотната си власт, и въоръжен с духовни пътнически чекове, тайно посещава след мръкнало. Възможно ли е да уважаваш, а какво остава и да приемеш ценностите на хора, които в нито едно отношение не живеят тъй, както сами твърдят, че живеят или че трябва да се живее! Не мога да приема, че след четиристотин години труд и тегло постижението на американските негри трябва да се сведе само до едно: да бъдат приобщени към американската цивилизация на днешно ниво. […] Единственото притежание на белите, от което чернокожите имат нужда или се стремят, е власт“.

„Белите американци, в общи линии, не могат да служат като образец за начин на живот. По-скоро те самите са в належаща нужда от нови стандарти, които да ги освободят от тяхната обърканост и да възстановят плодотворното общение със собственото им „аз“. Пак повтарям: освобождението на белите може може да бъде постигнато само на една цена – освобождението на чернокожите, пълно освобождение: по градовете, в селата, пред закона и в съзнанието“.

„Не по-малко духовна издръжливост се иска да не намразиш насилника, стъпил на врата ти, но и чудеса от проницателност и милосърдие – да не научиш детето си да мрази. Изпитвам огромно уважение към това невъзпято войнство от чернокожи мъже и жени, които обикаляха отрудени улиците и тропаха по задните врати на белите домове, изричайки само „да, сър“ и „не, госпожо“, за да съберат средства за нов покрив на училището, за нови учебници, нова химическа лаборатория, повече легла за ученическото общежитие или за повече такива общежития. На тях не им беше приятно да повтарят „да, сър“ и „не, госпожо“, но страната не бързаше да образова негрите, а те, знаейки, че тази работа трябва да се свърши, забравяха за гордостта си и я вършеха. Много е трудно за вярване, че те са стояли по-долу от белите мъже и жени, които са им отваряли задните врати.“

„причината за невежеството им идва от факта, че познанието за ролята, която чернокожите са играли и продължават да играят в американския живот, би разкрило на американците много повече неща за Америка, отколкото те биха искали да узнаят“.

„Американските негри имат огромното предимство, че никога не са вярвали в митологията, в която сляпо са се вкопчили белите американци; не смятат например, че дедите им са били все герои – свободолюбци, че са се родили в най-великата държава на света, че са непобедими в сражение и мъдри в мирно време, че винаги са постъпвали почтено с мексиканците и индианците, както и с всичките си други съседи и по-низши раси; че американските мъже са най-прямите и порядъчните в света, а жените – най-непорочните.“

„Всеки беше свидетел на онова, което белите вършат, и оправданията, които си намират, и когато някой бял изпаднеше в беда, в голяма, истинска беда, на негърка врата потропваше. И чернокожият чувстваше, че ако бе имал социалните привилегии на белия, никога не би станал толкова объркан, безрадостен и безмислостно жесток като него. Негърът е отивал при белия за покрив над главата си, за пет долара или за писмо до съдията; белият е отивал при негъра за обич“.

„Цветът на кожата не е личен или човешки фактор; той е политически фактор. Не е толкова трудно да се направи разлика между тези неща, че Западът все още не е съумял да го постигне“.

„И ако ние – имам предвид осъзнатите бели и осъзнатите черни, които трябва с обич и настойчивост да изградим съзнателност у останалите, не се огънем пред дълга си днес, може и да успеем, макар че сме шепа хора, да сложим край на расовия кошмар, да създадем единна страна и да променим историята“.

Превод: Мария Неделева

 

Ревю: „Неизчезващите“ от Лиляна Михайлова

Предупреждение: малък спойлер към средата.

17560982Интересен и увлекателен роман, който почти да самия край звучи като екологична книга – действието се развива в северночерноморско село, в което бракониери убиват изчезващи или рядко появяващи се видове като тюлени монаси, акули и лебеди (и последните ги изяждат на кюфтета), туристи оставят купчини боклук, бракониери ловят риба с бомби, паламудът мирише на нафта. И в последните 15 страници всичко се обръща наопаки – главният герой, оператор, който търси достойна тема за своя пръв филм и се е спрял на документиране на изчезващи видове, вижда чутовното усилие на селяните да спасят житото си във внезапно извил се ураган и в миг осъзнава, че това е най-достойната тема за първия му собствен филм. Така изведнъж романът от нюансирано размишление върху крехката, невинаги равнопоставена и често опасна връзка между човек и природа се превръща в банална история за силата на човешкия дух в ежедневната борба за оцеляване и величието на обикновения човек. Доста разочароващо.

Като изключим края, книгата е добре написана, героите особено са майсторски изградени, въпреки че са доста за едва 166 страници. На авторката й трябват само няколко щриха и 2-3 реплики да създаде убедителен, пълнокръвен образ – с нюанси на доброто и злото, с нетрепващо разкриване на грозни човешки слабости като алчност, ревност, завист, но и с дълбочина на разбирането, състрадание. Повечето са неприятни, някои дори зли хора, но всички получават изкуплението си в геройската борба за спасяване на насъщния (което не се случва по толкова захаросан начин, колкото звучи).

Главният герой, който е представен в началото на повествованието като човек в личностна и творческа криза, потъва в селския живот, малко против волята си, и срещите и преживяванията катализират у него избистрянето, към което се стреми; когато си тръгва от селото накрая на книгата, той е открил целта, която му е убягвала по-рано. Арката е убедителна и се оформя органично от взаимодействията на героя с хората и природата на селото.

Има някои *брутални* сцени в тази книга. Подробно е описан отвратителният „лов“ на акули заради филето им; описанието преминава в ужасяващо кресчендо, когато една от акулите ражда, докато я убиват. Жестокото убийство на тюлена също е описано с немигваща детайлност. Враждебните действия на човека против природата са посочени с неукрасен жест. Малко е необичайно в книга от 1984 г., от България, да се прочетат свръхактуални предупреждения относно околната среда като: „Ще дойде, вика, време, Василе, когато земята ще стане найлонова зелка и хората ще си бият главите, ама ще е късно. И в тая зелка, вика, всеки от нас ще е добавил барем три-четири листа.“

Има и един особен елемент в четенето на български книги от близкото минало – спомняш си колко много неща са се променили и как само допреди 25-30 години хората тук са живели по съвсем други правила и с други цели; но още по-интригуващо е да видиш колко назад се простират някои явления, които определяме като типични черти от народопсихологията или най-общо от местния пейзаж – например заобикалянето на закона, гладът за аванта, асоциирането на чужбина с престиж, нормализирането на насилието в семейството и общността, дребнавият кариеризъм и т.н. Забавно беше да прочета, че героят търси претекст да се обади на жена си, защото би било неприятно тя „да си въобрази“, че се обажда само заради нея, но като се замисля, всъщност е тъжно. Емоционалното осакатяване на мъжете си продължава в горда и необезпокоявана традиция и до ден-днешен в България. Наред с други наследства от репресираното ни и ограничено откъм актуализиране на знанията за света минало.

Ревю: „Всяка събота“ от Дина Рубина

Да бях прочела това бижу като бях на 13-14, когато поглъщах юношески повести и романи ненаситно, сигурно щеше да се нареди в пантеона на най-обичните ми книги на всички времена. Не че сега й липсва нещо – просто възрастта ми позволява да я оценя от други ъгли, не само чрез непосредствения емоционален опит с нея.Dina Rubina "Every Saturday"
Дина Рубина " Всяка събота "

Прекрасно, сърцато, смело писане. Авторката гледа през очите на тийнейджърите, за които пише, към въпросите, които изглеждат едновременно необятни и ясни и прости на тази възраст: доблест, справедливост, щедрост, добро и зло, смелост и страхливост, честност, страст, свобода, себепознание. Освен това пише супер забавно, има свежо чувство за хумор със самоирония и напипване на смешното в ежедневието и в драматичните човешки взаимоотношения. Разказите са пропити от оптимизъм и пищна, всепроникваща обич към героите, дори когато са самотни, ръбати, егоисти, дребнави. Чете се лесно, както се лети насън примерно, защото сюжетите са интересни – искаш да видиш как ще свърши историята
– и защото езикът е плавен, мелодичен, все едно някой ти го разказва с ентусиазъм и актьорски талант и се увличаш да го слушаш.

Преводът е виртуозен – книгата е съкровищница за българска лексика, която е застрашена да изпадне от всекидневна употреба, а не бива.

Review: One Hundred Lyrics and a Poem by Neil Tennant

While listening to the Pet Shop Boys I’ve always assumed they were speaking for themselves, telling their stories and expressing their worldview, so one of the surprises in this tome for me was the variety of sources of inspiration and roles in the lyrics – many are like short stories in verse, effortlessly creating a micro fictional world with wildly different characters and emotions – „Only the Wind“ for example, or „Hey, Headmaster“, „The Dictator Decides“, „So Hard“. Many of the lyrics I’d interpreted wrong, others I’d gotten exactly right. 40948122

There are a lot of political allegories, especially at the turn of the Millennium, when Tennant was apparently bitterly disappointed with New Labour and the UK’s participation in the so-called War on Terror. Donald Trump gets a few (unflattering) mentions in the commentary to some of the lyrics. Another big theme is the entertainment industry and its stars, mostly treated with biting satire, but with compassion, too, here and there.

I think my favourite are the ones inspired by real emotions and memories – the ones about heartbreak, the songs written for funerals of friends, the ones musing over the passage of time, nostalgia, the ways we change, love and friendship.

The commentary and the introduction are priceless, the insight it offers into Tennant/Lowe’s writing and inspiration process is fascinating. I got the impression Neil is somewhat prideful, protective of his creativity and legacy, and maybe a touch defensive, because PSB have been dismissed as brainless pop, a one-hit wonder, once too often (you can see this especially clearly in „Your Early Stuff“, composed entirely of things said to Tennant by a taxi driver who assumed the duo was long retired). But the impression is not unpleasant, on the contrary, it makes Tennant look like someone who believes in his life’s work and won’t let it be misrepresented.

The poem at the back, at only 4 lines long, is like a punch to the stomach.

„Дърводелецът“ от Деян Енев

36664148Вече не мога да обясня какво толкова ми харесва в прозата на Деян Енев. Но тези разкази по някакъв тайнствен начин ми говорят. На един ревах с глас – а дори не беше трагичен, точно обратното, едва се класира за дефиницията на разказ дори, страница и половина очерк на едно неопознато, виждано през прозорците съседско семейство. Едва се успокоих. Сега като се сещам, пак ми се насълзяват очите. Мистификация. Може би има нещо в неговия поглед към света, което резонира с моя и го пронизва право през средата. От литературна гледна точка, освен че авторът е отличен разказвач с очевидно обработен собствен стил, който е художествено мощен и същевременно ненатраплив, разказите не са нищо особено. Някои дори не са разкази, а леко охудожествени спомени, впечатления, очерци на банални мигове от живота на незабележими с нищо хора. Бих ги определила като репортажи за маловажното. И все пак това, което пише на задната корица, е вярно – някак си те са наситени с епика, която остро липсва в съвременния български роман. Не можех да се откъсна от книгата, четях разказ след разказ и се потопявах в атмосферата им по начин, който много рядко постигам с четенето тези дни.

Ревю: „Една и съща река“ от Здравка Евтимова

25758722

Не просто по-зле от очакваното, по-зле е от минимума на очакванията, които човек може да има от един роман. Ужасен стил на писане – от всяко изречение са виснали поне по 3 сравнения, всичките напълно нелогични, което явно е търсен ефект, та да изглеждат самобитни, непогрешими знаци за авторовия почерк. Резултатът обаче е нетърпимо натруфен стил, подобаващ на гимназист, който прави първи стъпки в писането. Дълбаещото повтаряне на метафорите и сравненията по 4-5 пъти веднага след въвеждането им задълбава агонията на клетия читател.

От цялата тази словесна плява за 271 страници сюжет не се ражда – проблем номер 1 на съвременните български романи. Книгата е купчина от хлабаво свързани скици от ежедневието на някакви (неправдоподобно бедни и тъпи впрочем – половината буквално не могат да четат, в 2015 г.) хора в пернишко село, чиито перипетии в крайна сметка не водят до нищо, макар да са наситени с импотентна мелодрама, изнасилвания, грабежи, феодални мутри, средновековни мъчения, дълбоко девиантни сексуални извращения и пр. Авторката обаче е страхлива – иска да пише за драма, мъка и страдания, но не смее една псувня да изпише, нито да каже в прав текст какви са тия извращения. Всичко е евфемизми и недомлъвки. Ами няма как да звучи правдоподобно сатрапът мъчител на цяло село, като даже не може „да ти еба майката“ да каже, иначе захвърля омръзналите му любовници на пътя да ги сгазят и никой не му търси сметка; и живее буквално в замък с ров около него. Ооооокей.

Без никаква литературна логика главите от трето лице се редуват с глави от първо, разказвани от една от главните героини. Нейният глас по нищо не се различава от авторовия, само дето е в първо лице вместо в трето.

Въвеждат се нови герои почти до последната страница, като житейският им път и обстоятелства се прикачват при споменаването им като накачулено до разпадане ремарке и естествено прекъсват това, което има като повествование. Общо взето историите на всички герои са безцелни разкази, все едно слушаш някой да разказва за съседите си на спирката, докато чакате междуградския рейс – клюки с болезнено насилени тропи. Измъчих се да я довърша и крайното впечатление е на бездарно упражнение по творческо писане, което не знам как е стигнало до печатница, какво остава за всичките награди, дето е получило. Ако наистина това е най-доброто от българската съвременна литература, то е за рев и за срам.

П.П. Да не съм голословна, ето ви случайно подбрани сравнения от книгата:
„онзи грамадният като стълб, като изд, като гроб Киро“ („като гроб“ се използва минимум 10 пъти във връзка с най-разнообразни неща)
„питието беше като кръв от земни червеи, миришеше на пеницилин, анус на пепелянка и прясна кал“
„като онова кадифено бебе ми се усмихна Калчо“
„мучи като змей“
„въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но преди всичко миришеше на краста“
„Тялото й бе с цвят металик като новия мерцедес на Яков, но много по-меко от мерцедеса на Яков“

Review: Henry and June by Anais Nin

Diaries are a peculiar read – for one, they’re difficult to parse as the author writes solely to herself, communicates only with herself and thus there are no background details, no exposition or filling in on gaps. I know I’ve got confused reading my old diaries because I’d forgotten events my former self clearly thought she’d remember forever, and some of them read like riddles to me now. It’s the same with Nin’s diary only I don’t even have an inkling about the missing bits. I had a hard time keeping up with the timeline, for example, especially since none of the entries in this edition are dated.11038

Another characteristic is the unreliability of the narrator. People tend to overblow stuff if they’re feeling a particular way about them at the time of writing, a diarist writes in the now, rarely does she reminisce or summarise. This results in Nin coming out somewhat emotionally unstable, swinging between opposite extremes seemingly from one day to the next. She loves Henry more than her life and then she’s convinced she never loved him. Same with Hugo and her psychoanalyst (well that was fucked up). The only one she remains on the same page about is June, but that’s probably because she’s no present for the majority of the year covered by the diary.

The sexual parts were beautifully written and I admit, exciting. I got a chuckle out of her analyst listening about her having sex on the regular with three dudes and going „Have you considered you might be frigid?“ Ah, psychoanalysis. When misogyny tried to go scientific.

I can’t say I quite got Anais Nin, even though I was reading her most intimate thoughts and feelings. I couldn’t tell when she was truthful, when she was exaggerating, and when she was just lying to „help life“, i.e. when she was feeling underwhelmed by her existence. Only her shamed confession she’d outgrown her husband and did not want him anymore, but was too scared to admit it even to herself, sounded sincere beyond doubt. I guess that makes her an excellent writer – she can’t shed the role even when she’s confessing her own thoughts to herself.

Review: Lethal White by Robert Galbraith

WARNING: chock full of spoilers.

This book effortlessly kept my attention and curiosity and had no problem spending hours with it – something I can say all too rarely these days, sadly. That’s about the only good think I can say about it and the sole reason for the second star. Everything else about it is mediocre at best and some things are downright awful – from the needlessly convoluted mystery through the tedious exposition, the pointless bloat, the ridiculous rants against everyone and everything JKR finds objectionable in society to the heavy-handed character development. A ringing disappointment.

220px-lethal_white_ukI cheered JKR politics in The Casual Vacancy. They were an annoyance here. I suppose it’s simply because I agreed with the former and tend to disagree with the latter – she’s grown noticeably conservative and that in itself is a disappointment. It’s not great, as a lefty reader, to read disdainful quips about „hard left“ circles (whatever that’s supposed to mean – but I suspect it’s a way to denounce leftist politics and by extension policies without coming out as a conservative) in the book and incredulously follow the story arc of a shady leftist portrayed as an irredeemable villain. Roughly 1/3 of the bloated text was a protracted and at times plainly satirical political rant against people who’ve criticised or annoyed JKR on Twitter – and it’s completely pointless, too, because it never amounts to anything. The sleazy leftists turn out to be mere plot devices with no bearing on the plot or the characters and I was left with the distinct impression they were there primarily as a foil for Rowling to get back at people she doesn’t like by parodying them in a book. Nasty, petty and unnecessary.

Let’s leave that aside though, because it’s more of a personal issue than a legitimate criticism of the book. Lethal White is too long (yes I said it of a JKR book, I can scarcely believe it either), verbose and expositional, and the vocabulary is frankly ridiculous for a crime thriller. This could of course be overlooked for a great mystery plot or fascinating characterisation (what I come to Jo for, tbh), but the main attraction on the character-development side, Robin’s relationships with Matthew and Strike, was underwhelming, too, to say the least.

The romantic tension between her and Strike, which was rather contrived in the previous novels as well, relies entirely on cliches and is hardly believable as a result. It’s superficial, almost sleazy, and disturbingly misogynist – his main attraction to her seems to stem from her excellent figure and her markedly feminine lures: she’s repeatedly praised for brewing perfect tea, in contrast to everyone else, being tactful, not wanting to change him – the only woman who doesn’t, too, – being diligent like a straight-A middle school student, and doing exactly as she’s told. She, in turn, derives pride, pleasure and, seemingly, her entire sense of worth, from his approval. She repeats it in her head, glowing, it literally restores her self-respect in one instance and she seems to live to get pats on the back from Strike, like a loyal dog. My high school diary has more mature descriptions of love and attraction.

Things are better with Matthew – honestly, the only believable, fully-rounded character at this point, whose chapters I looked forward to more than any others – but he featured scantly, edged out by the absurd will-they-won’t-they dynamic of Robin and Cormoran who inexplicably repeat the same patterns of misunderstanding-baseless suspicion-coldness-crisis-renewed friendship of the previous books, like they’ve learned nothing from their relationship so far and for some reason refuse to trust each other despite past experiences. It’s a frustrating lack of development that plainly serves to postpone their inevitable hooking up some more. I know JKR is capable of writing with deeper psychological depth and I can’t account for her laziness here.

As for the mystery, it kept me hooked and hungry to see what really happened. But it fails to deliver. I managed to work out Raphael was having an affair with the wife – they mentioned one too many times how much they hated each other. In the end, it was all too convoluted, unaccountably complicated (tracking down a kid from your childhood, hooking up with his girlfriend so you could feed her information that she would relay to him that would possibly make him blackmail your target so you can later use it as one of the reasons to claim it was suicide? really? JKR really needs to work on finding simpler accounts for her red herrings), and left a few plot holes, like for example why couldn’t Kinvara leave the key to the house under the mat or something? He had to go the trouble of buying clothes to pretend to be a homeless person just so she could give him the key? And the door not being closed properly was made too much of – sometimes people forget to slam the door even when they know it won’t close otherwise. I doubt the police would really have found that suspicious. Not to mention that the second mystery, the one the book starts with, kindles the characters interest and is selling the whole book on the back cover blurb, doesn’t pay off at all. It wasn’t really murder and the kid was alright. Hooray.

Since the book is so long and there are so many details, plotlines and characters, the explanation of what happened and why about 80% of it was red herrings took 20 pages of dialogue, which really dampens the Aha! moment we all ultimately read mystery books for. When most of the clues, leads and weird details were revealed to be ultimately inconsequential, I felt underwhelmed and kinda cheated. All of the clues that actually contributed to the mystery plot I picked up on, and it would have been nice if there had been something I’d overlooked, like the Aberforth Dumbledore in the picture of the Order of the Phoenix, so I could go back and say wow, it was there all along! Well there was one moment of that kind – while they (and I) were trying to find out what Chiswell was being blackmailed about by the tantalising hints – what was legal then but is outlawed now, but it would still be believable for a minister to not have a guilty conscience over? – the answer is given directly in a completely separate plotline (Charlotte’s renewed interest in Strike), so that the reader wouldn’t make the connection. And I didn’t. That was really neat, and what I read mystery novels for. Pity it wasn’t used for the main mystery.

This book, like the other three, has glaring issues with misogynistic writing.

The women are all cliches – the super talkative annoying woman, the sexpot, the devious homewrecker, the spoiled rich girl, the idiot smitten with a handsome crook, and of course Robin, who is Not Like Other Girls. The continuous stream of super attractive young women throwing themselves at the unattractive, emotionally unavailable Strike is also a mystery that the author did not feel needed any explanation, and it is especially grating in juxtaposition with the infuriating morality tale of the dangers of handsome men and autonomous sexual desire in women. Matthew and Raphael’s only positive qualities are that they’re handsome, and attraction to both men proves devastating and in the second case near-fatal for Robin. It’s the same shit JKR pulled with Ginny and Tom Riddle in Chamber of Secrets – demonising women’s sexuality by unvaryingly portraying its effects as dangerous and ultimately catastrophic. Don’t go for the handsome one, girls, be prudent, save yourself for a worthy candidate. The joke here is that there is no reason to suppose a handsome man would be any more of a misogynist dick to women than a regular guy – the only difference is that you actually want the hot one. I really resent that narrative and JKR’s pushing it in both her kids and adult books.

This is compounded by the supremely vexing virgin trope – well, since female characters in 2018 can’t believably be actual virgins without some kind of extraordinary circumstance in place, the trope has mutated to female protagonists who have only had one or two sexual partners (and all in serious relationships) before they hook up with the male protagonists. I hate that Strike gets to have sex with a different knockout beauty in every single book but Robin can’t even feel sexual attraction to another man – and if she does, he turns out to be a literal murderer. It was the same in The X-Files with Mulder and Scully and it bugs me every time I rewatch it. It’s the same with Ted and Tracy on How I Met Your Mother. It only serves to reaffirm the noxious idea that worthy women aren’t promiscuous, don’t have sexual needs and only have sex with men they have judiciously chosen as long-term partners. It basically perpetuates slut-shaming and I hate it.

But that’s not the only issue with Robin’s character. She is a total Mary Sue in this novel – her all-conquering attractiveness, which was merely noted in the previous novels as one characteristic, is constantly commented on here, there is not a man alive who doesn’t lust after her, and she’s not just pretty, but also diligent, a do-gooder, a moral compass for Strike, and basically never fails in anything – or if she does, she relentlessly beats herself up over it in unrealistic internal monologues. All the other women in the novel are foils for her character – they’re variously shrill, incompetent, vacuous, wicked, vain, victims to their lust, or just not good enough compared to her. All the insulting, misogynistic stereotypes about women are paraded in various characters so that Robin can stand out as special, an exception among women. That’s a continuation of the line taken in the previous novels, most notably the end of Silkworm, where she literally says „I’m not most women“. I really, really resent that approach and it just makes it hard for me to identify or sympathise with Robin.

There isn’t much to be said about the writing, either. The lack of editing is painfully visible – the style is onerous, with long and clumsy sentences, multiple inverted clauses and a peppering of pompous vocabulary, descriptions of feelings and sensations are repetitive and often awkward; not to mention the multiple typos and unedited sentences with repeated phrases, leftover words from previous versions and butchered grammar. It reads like a manuscript, not only because of the unnecessary plot points, wordy descriptions and unpolished writing, but it’s literally unedited, too. I couldn’t believe it was allowed to go to print in this state.

It’s all a pity because it’s so rare for me to find a series I get really invested in.

Review: Suffragettes

Hugely informative little book. The most impressive thing about it is how little anti-feminist rhetoric has changed in 100+ years. In fact it hasn’t changed at all. Isn’t that sad.

27251758

The book is divided into three sections: Suffrage, Anti-Suffrage, and Victory, the last one consisting of the relevant texts from the two Representation of the People Acts (1918 and 1928) and a newspaper article about the umber of voters swelling after each franchise bill.

So basically the suffrage movement had two branches – one sucking up to men, the „constitutional“ suffragists who loved to emphasise how law-abiding and good they are (NUWSS). And the „militant“ one whose members had grown a tad impatient with waiting, for 43 years and three reforms, to get recognition for women as regular citizens (WSPU). Can you guess which one got the job done?

Yup. People in power will never willingly give it up. Women were not „given“ the vote, they won it by relentless and increasingly militant fighting. As Emmeline Pankhurts says in her speech given in Hartford, Connecticut, and published in the book, you have to make yourself obtrusive – and they did.

Though it is decidedly noteworthy that the militant actions of the suffragettes mentioned in this book (which I know is nowhere near exhaustive) only inflict property damage and damage to themselves. They set a library on fire – but during the night, and nobody was hurt. They cut off telegraphic communication between stockbrokers in London and Glasgow, upsetting their work. Miss Davison threw herself at a horse at a derby (and sadly died from her injuries), and her previous record, as reported in the newspaper article about the incident, consisted of obstruction, throwing stones at buildings, hunger strikes, setting fire to pillar-boxes and one assault. The suffragettes themselves emphasise that they are only willing to risk their own lives in their militant actions:

Human life for us is sacred, but we say if any life is to be sacrificed it shall be ours; we won’t do it ourselves, but we will put the enemy in the position where they will have to choose between giving us freedom or giving us death.

What I found fascinating and a little disturbing is how closely the discourse from 110 years ago resembles our modern discourse on feminism, on both sides. Observe:

From the Suffrage section:

We women, in trying to make our case clear, always have to make as part of our argument, and urge upon men in our audience the fact – a very simple fact – that women are human beings.

 

It is about eight years since the word militant was first used to describe what we were doing. It was not militant at all, except that it provoked militancy on the part of those who were opposed to it.

From the Anti-Suffrage section:

They call it „justice“ and „equality“. It is nothing of the kind. It is the subjection of man to woman.

 

Men of all ages have had to do the brunt of the world’s business, and ought to govern.

The Suffrage section was by far the most interesting. I especially enjoyed the newspaper report of an underaged suffragette whom the judge had decided to let go and wrote to her parents to come pick her up, to which they said they’d raised her in „Socialistic and Progressive beliefs“, and that she’d requested that her father ask the judge to give her the same sentence as the other arrested suffragists, which he intended to do.

The militant suffragettes had a great sense of humour, too, it seems – when they set fire to that library, they left a book by Christabel Pankhurst at the site with a note reading: „To start your new library“.

And finally, a few quotes I think merit attention:

To be militant in some way or other […] is a duty every woman will owe to her own consciousness and self-respect, to other women are less fortunate than she herself is, and to all those who are to come after her.

 

This is the whole history of politics. You have to make more noise than anybody else, you have to be more obtrusive than anybody else, you have to fill all the papers more than anybody else, in fact you have to be there all the time and see that they do not snow you under.

 

[T]here is a good deal of warfare for which men take a great deal of glorification which has involved more practical sacrifice on women than it has on any man. It has always been so. The grievances of those who have got power […] command a great deal of attention; but the wrongs and grievances of those people who have got no power at all are apt to be absolutely ignored. This is the history of humanity right from the beginning.

 

A large number of amiable but short-sighed M.P.’s are willing to grant the demand, without getting your permission.

 

Save suffragists women from themselves and other women from Suffragists.

(All bolded and underlined text in the quotes was so in the original.)