Review: Under the Banner of Heaven by Jon Krakauer

The book offers some truly profound insights into the workings of religion in general and of extreme sects in particular and how it exploits the natural and I guess universal yearning for meaning and security. It also exposes the horrifying underbelly of extremist sects (in *gruesome* detail which I’d say requires a warning on the cover) as well as how such sects manage to sustain and replicate themselves – basically by cutting young people off from education and the world in general (one of the people interviewed, a former FLDS member, said he had no problem believing Black people were not human because his community was so completely segregated from them and absolutely isolated from any competing views on the matter). 

It seem fundamentalist religions need exploitation to exist, and it’s, predictably, exploitation of vulnerable groups, particularly women and children. It’s fairly easy to make swathes of women do whatever you want them to if you bring them up away from the world and any information or experience that might contradict your doctrine, instil fear of God into them (facilitated by the ignorance they’re kept in), and then threaten them with eternal damnation if they refuse to marry their uncle at 14 or agree to three additional wives. It’s basically foolproof, as they extremely low rate of women and girls who’ve tried to escape demonstrates.

Another strong point of the book is the way it consciously underscores the very American fibre of this type of feverish, primal kind of faith, that at the same time surprisingly pragmatic. It seems rooted in the original pilgrim spirit, open to anything and believing everything, and also in a kind of very specifically American entitlement that makes it easy to believe you’re exceptional, a chosen one, owed special treatment. In addition, the LDS and FLDS both have prosperity as an express value in their world-views – another unmistakably American trait. The very origins of Mormonism are characterised both by hustlery (Joseph Smith started as a fortune-teller and all-around conman) and shameless rewriting of the holy texts to recenter the mythology around Americans (Mormon scripture moves the Promised Land to North America and takes for itself the title of the Chosen People). Such self-aggrandising reframings of Christianity can’t fail to capture the American imagination of any generation, I think.

The overarching point of the book, as I understood it at least, is how religion – especially of the type of absolute and all-dominating faith typical for fundamentalist sects – can completely upend deeply rooted value systems, moral principles and even the very fibre of reality, and as a consequence make anything conceivable, justified and even moral – including murdering a year-old child in her bed. Once you believe – and the whole setting in which you exist confirms it – that the only true moral guidance comes from a direct line to God, you can justify anything. It’s all part of God’s plan. you’re just the instrument. It’s the perfect conscience- and responsibility-obliterating mechanism. You don’t have to justify anything, you don’t have to take responsibility for your actions, because it all came from an absolute, indisputable source. I imagine it’s a huge relief from the stress and terror of human existence.

All of this is important and insightful, but it’s presented in a very onerous way – at least for me. These clear-eyed observations and methodical exposure of the violent essence of fundamental Mormonism and its people are buried in a rather purplish-prose style that was insufferable for me in more than a few places and a barrage of names, details and detailed descriptions that I could never hold in my memory for more than a few pages and ultimately didn’t even care about. I felt like the author was trying to add a dash of literary flavour to his documentary examination and it just doesn’t work. The descriptions of the scenery don’t jive and felt grating to me; the accounts of Mormon violence from the religion’s conception to the late 20th century are unnecessarily meticulous and bogged down by irrelevant detail. It was all too much and made reading the book a drag. It also effectively drowned the salient points of the whole book in pointless, and flowery, noise. The book would have benefitted from a more uncompromising editor in my opinion.

Review: Evelina by Fanny Burney

It’s just impossible for me to read an 18th century novel about social mores without a bit of condescension. I know it’s a bad way to approach any book but I can’t help it. (it’s funny, I’ve never read Jane Austen that way even though she wrote a mere 3 decades after Burney.) There’s a kind of serene pastoral delight in reading a book so free from self-consciousness and unhindered by cynicism, where characters pour forth their feelings in exuberant speech, unburdened by irony or satire. I have a soft spot for soap operas precisely for this reason – I love pure drama, pure romance, unapologetic sentimentality.

41hevk6tnlI’m making it sound as though Evelina is a sentimental love story with an excess of declarations of love and hate. There’s a delicious smattering of those, yes, but the book is centred more on character than on sentiment. The heroine grows through her interaction with „the world“ (high life in England in the 1770s) and so do her values, finding their footing. The other characters are methodically revealed as the plot progresses and the author skilfully sidesteps the danger of making them mere sketches of their respective weaknesses. Only the main love interest is rather too perfect, though not one-dimensional – especially considering he’s described through the eyes of a woman in love.

I found many kernels of later Jane Austen characters and conflicts – the charming cad (though Austen’s heroines are far more flawed than the prodigiously judicial and wise Evelina and thus much more easily taken in), the ridiculous fop, the imperious noble lady, the affected young flirt. Burney’s social commentary is much closer to Austen’s bent than Ann Radcliffe’s gothic fantasies.

Ревю: „Приказка за долната земя“, Ирена Първанова

Рядко явление: *страхотна* книга от български автор.

53330840В този отличен детско-юношески роман се разказва за 13-годишния Алекс, пораснал в сянката на двамата си братя, който безцеремонно е пратен на село за цялото лято. В традициите на най-добрата детско-юношеска литература там Алекс завързва приятелства, разплита загадки и се впуска в приключения. Стилът е естествен и наситен с хумор; чете се с лекота и удоволствие. В хода на повествованието някои герои се развиват, а други се разкриват. Авторката има страхотен усет за детския поглед – както към света, така и навътре- т.е. детските страхове и желания; за оптимистичната нагласа на децата и вярата им в чудеса. Героите са ярки и убедителни, някои са обрисувани с 2-3 щриха, които се оказват достатъчни да им придадат жива плътност; всички са създадени с очевидна страст и добронамерен хумор.

За мен най-голямото удоволствие (и по субкетивната ми преценка най-голямото достойнство) на книгата е превъзходния усет за детайлите. Повествованието е изпъстрено с цветове, вкусове, миризми, усещания, които придават страхотна плътност и яркост на историята и лесно въвличат читателя в нея, така че да забрави къде се намира. Страниците са изпълнени с аромати на неустоими ястия, пресен чай, полски цветя, селско лято; с вкуса на топли кифлички, странни, но изненадващо вкусни закуски от лавката, пухкави мекици; със звука на птичи песни и странни, почти неземни гласове откъм загадъчния лес.

Непринуденото редуване на ежедневното, познатото за всяко дете (видеоигри, телефони, училище, пица) с необикновеното и загдъчното (легенди, необикновени сили, приказни създания) по естествен начин изтъкава вълнуващата тъкан на тази приключенска история и я прави убедителна и непосредствена за читателя, особено ако е дете и/или има живо въображение.

Ревю: „Кръвта на другите“ от Симон дьо Бовоар

Предупреждение: има спойлери.

kryvtanadrugite3Симон дьо Бовоар е философка и тази книга е защита на философска теза, представена във вид на роман. Жан, главният герой, от малък е измъчван от угризения и чувство за вина; отначало заради по-доброто си социално и икономическо положение спрямо голяма част от сънародниците си, по-късно от неизбежността на факта, че всяко негово действие и дори бездействие се отразява на някой друг. Той не вижда спасение дори в смъртта, защото и тя ще оказва влияние върху останалите след него. Тези чувства го довеждат до състояние на пълна пасивност, граничещо с парализа – той не смее да предприеме нищо, да се обвърже с нищо (вкл. в личния си живот), да защити някаква позиция гласно, за да не предизвика последствия, за които ще носи отговорност – и въпреки това живее в ужас, че дори следвайки тази философия, пак се явява фактор в живота на други хора, които се влюбват в него, влияят се от думите му и в крайна сметка страдат заради него (Елен защото го обича безнадеждно; Жак защото умира, след като се увлича по неговите идеи). Постепенно, в хода на романа, граничните обстоятелства на Втората световна война неизбежно му показват абсурда на тази идеология и ги тласкат от пълна пасивност към целенасочено действие, защото в крайна сметка осъзнава, че е по-добре да натовариш душата си с вина заради активно причинено страдание в името на съзнателна прегърната кауза, отколкото да ти тежи страдание, което си можел да предотвратиш, но си бездействал от прекомерна грижа за собствената душа за сметка на чуждана несвобода.

За мен беше интересен неизбежно възникващият от сюжета и дори от самото заглавие въпрос дали човешкият живот е наистина абсолютна ценност във всички обстоятелства – дали има такива, при които е оправдано (заради дадена кауза, „общото благо“, по-мащабна цел) да се жертва живот, чужд живот. Не мислех, че е възможно да има такива – едно е доброволно да жертваш своя живот или да агитираш други да го рискуват в името на една кауза, като все пак оставяш решението на тях, друго е да извършваш действия със съзнанието, че те ще струват нечий живот. Обикновено насилието в името на „общото благо“ води до все повече и повече насилие, докато то се превърне в начин на живот. Каузата на Съпротивата във Франция през Втората световна война обаче предоставя доста убедителен пример за ситуация, в която е трудно да се спори с необходимостта от такива действия. Жан и другарите му извършват атентати срещу окупатора с ясното съзнание, че това ще струва живота на невинни французи (за всеки атентат разстрелват по 12 заложници). И докато те доброволно жертват своя живот за свободата на Франция и за съпротивата против фашизма, против лагерите на смъртта, против масовото изтребление на невинни хора, заложниците нямат право на избор – те биват жертвани по силата на чуждо решение. Въпреки тази трудна за защитаване установка обаче Дьо Бовоар доста убедително успява да обоснове позицията си: „Но ако защитавам онова висше благо, което придава невинност на [убийствените действия], онова благо, което спасява всеки човек от всички други и от мен самия – свободата; тогава страстта ми няма да е била напразна. Ти не ми донесе покой, но защо да искам покой?“

„Дивните облаци“ от Франсоаз Саган

СПОЙЛЕРИ!

С голямо удоволствие я четох. Обичам да чета за човешки взаимоотношения, разгръщащи се на приятни места, които изпъкват ярко в съзнанието ми. Имам слабост към описанията на кафенета, напитки, обзаведени в определен стил салони – изобщо към специфичната атмосфера, в която се развиват отношенията между героите в подобни психилогически романи.

res_b5d7dddb35ab5ba86d35cc0d080cce8c_full
От моята гледна точка романът е анализ на токсичната „любов“ къде в крайна сметка ѝ излиза краят. Връзката на Алън и Жозе е нездрава – „прекомерната любов“, както тя я нарича, е всъщност метод за контрол, както постепенно става ясно в хода на повествованието – т.е. точно обратното на любов. Това, което наричаме болезнена ревност, е вид емоционално насилие; и независимо дали героите или авторката познават и боравят с този речник, е недвусмислено ясно, че много добре разбират същината ѝ. Жозе страда от болезнената ревност на съпруга си; въпреки че не се оставя буквално да бъде контролирана от това, тя не може и да избяга от въздействието й – въпреки всичките си усилия: отхвърля неговите правила за живота им, връща се в старата си среда, среща се със старите си приятели, дори му изневерява – за да улови старата си свобода, за да си докаже, че не е под контрола на неумолимите му разпити, неувереност и следене. Но през цялото време се чувства отделена от тази свобода, сякаш я гледа през мъгла. Не успява да пресъздаде предишното си усещане за този начин на живот. Неговата ревност и неговото присъствие тегнат над всичките й опити; и накрая всичко завършва с предвидимо разрушение на връзката помежду им. Независимо дали го определяш като насилие, или не, независимо дали „се оставяш“ да ти влияе на начина, по който си живееш живота, независимо дали се страхуваш от действията му – насилието се познава по въздействието си и по крайния си резултат. Притежаването не е любов, ревността не е нежност.

Направи ми впечатление, още в самото начало, колко голямо значение има житейския опит за възприемането на една творба. Този къс и на пръв поглед непретенциозен роман ако бях го прочела преди 15 години, за мен щеше да е мистерия какво движи героинята. Докато сега отнасям реакциите ѝ към собствения си опит с романтични връзки от миналото си и имам доста по-широка площ на интуитивно разбиране, което прави четенето по-лесно и приятно. От друга страна обаче да четеш без житейски опит дава много по-голямо поле за изява на въображението – имаш много повече празнини за запълване и четенето е много по-творчески процес. Поне въз основа на моя опит – като дете и тийн и някъде докъм 23-24 г. възраст четенето беше свързано със силно вълнение и дълбоко потъване в текста, който в голямата си част беше мистификация за мен и ми отваряше широк хоризонт на всякакви възможности… Днес за много повече неща знам откъде идват и с какво са свързани, защото имам по-богата обща култура и мога да обходя историко-културния контекст на творбата и да разпозная вероятните влияния/препратки (т.е. това си е буквално стесняване на обсега на възможните интерпретации), плюс собственият ми житейски опит подава интуитивно разбиране за голяма част от човешките взаимодействия с други хора, със средата, със себе си и пр.

Review: Little Women by Louisa May Alcott

A story about saying goodbye to childhood by giving up on your dreams and (if you’re a woman) knowing your place.

11267340Seriously, it starts so well, the characters are vivid, believable, likeable (even the boring and one-note Beth has her moments), there is some real insight on growing up and the bittersweet feelings of this time – saying goodbye to childish joys and innocent friendships and building character through continuous and conscious self-improvement. Marmee’s approach to parenting – setting an example, never forcing her children’s confidence, respecting their boundaries, letting them make their mistake in order to learn through experience, and gently directing them on the right path – is remarkably progressive and impressive even today. There are many funny, many heartwarming, and many genuinely sorrowful episodes in the young heriones’ lives that easily create intimacy between characters and reader. The book has a solid moral foundation and most of the qualities is affirms as desirable in adolescents and young adults (above all kindness; also patience, a solid work ethic, tolerance, sociability, prudence, but also youthful passion and optimism) are what makes a decent human being in any era. The overarching motif of change and the grounded message that the girls’ letting go of their „castles in the air“ (i.e. their youthful dreams) is a sign of maturity, not resignation or regress, is a remarkably wise one: it makes the often overlooked point that happiness is not one’s dreams coming true, but a more enduring state, often coming from unexpected and seemingly unexciting sources.

The romance episodes, I found, were the least convincing – even the famous one. And the „married bliss“ scenes are, in my opinion, not just unbearably saccharine, but extremely naive, too.

I found two issues that were irritating enough for me to knock off two stars. Firstly, the tone was way too often (especially in the second part) insufferably moralising. Not just the messages (some of them are suitably old-fashioned and annoying in themselves, such as the idea that the only satisfaction women can get from life is from being wives and mothers, stated expressly by the way), but the tone itself, hammering these life lessons into readers like they’re in church and not reading a fictional story. It spoilt a lot of the enjoyment for me. Secondly, the fact that the girls effectively give up their aspirations as part of their growing up. It made no sense to me that Jo, who was always irreverent, creative and artistic, found contentment in being a caregiver. Amy conveniently finds that she has no genius even though she’s loved drawing all her life. And their choices of husbands are super underwhelming. I couldn’t buy Jo’s romance with the extremely boring professor one bit; nor Meg’s and bland John’s random love; nor Laurie so easily transferring his emotions onto Amy – how convenient and neat! The only somewhat convincing romance was Laurie’s unrequited love for Jo – because it was the only one with any passion in it. The message that family and friendship are the best sources of true happiness is solid, the execution I thought was uneven.

Review: Northanger Abbey by Jane Austen

I decided, halfway through February, that 2020 will be my Year of Reading Classics. Going through my shelves at home, I counted 18 classical works I haven’t yet got to; and what is the point of collecting a beautiful series such as the Penguin Clothbound Classics, if they’re going to sit there, unread, like decoration. So on I go with Northanger Abbey, right on the heels of The Watsons and Sanditon, and then onto Little Women.11758567._sy475_

I’d heard Northanger Abbey was Jane Austen’s least work and hadn’t really been interested in reading it before, expecting clumsy youthful writing and a barebones story. Well, not true. Austen’s pen is as sharp as ever in her earliest novel – playful, at the same time satirical and compassionate, effortlessly building living, fully rounded characters one can easily imagine and thus like or despise. The only weak spot is the ending; the author certainly perfected the act of the reveal later on in her career, because here it felt like she was just fed up with writing about these people and decided to give a very brief summary of how it all ended instead of showing it. Rather anti-climactic.

The often discussed aspect of satirising teenaged girls’ strong emotions and passion for drama and sensation, which is supplied by the relevant era’s entertainment and arts catering to this demographic, is absolutely not a critical sort of satire. On the contrary, it’s good-natured, even loving, supplied with rich understanding and empathy. In fact, there is a page and a half at the beginning devoted to an impassioned defence of the novel (ridiculed in Austen’s time as an unintellectual sort of entertainment, perused by simpler minds compared to those who read history, for example) as every bit as deserving a read as anything that’s lauded as worthy mainly because it’s favoured by men. Yes, Austen is conservative and conventional for the most part, but here she shows dazzling defiance, and one most people are afraid to show even today. How many would stand up for teenaged girls’ right to enjoy their cheesy books, music, fanfiction? People still delight in tearing it, and by extent them, down, just as they apparently did 220 years ago. So in some ways it’s a very modern novel (I suppose that’s why Austen’s prose endures).

Review: Sanditon by Jane Austen

49794564._sx318_sy475_Sanditon is a curious text in the context of Austen’s works – it isn’t as concerned with characterisation and relationships as it seems to be with social commentary. Austen started it when she was dying and it’s striking that it’s so optimistic in tone, if rather heavily satirical. It problematises change, and in particular the social changes of the 1810s. She mocks the fashions of the times, seemingly building characters entirely for this purpose, such as the crazed romantic Sir Edward with his ridiculous object in life to be a seducer, born from a life of idleness and too many romance novels. In another pair of characters though, the Miss Parkers, she attacks the opposite extreme – affected restlessness and the insistence of being constantly busy, constantly „useful“ to someone, ultimately resulting in spectacular uselessness. As Margaret Drabble’s commentary tells us, Austen ridicules the new, but is at the same time curious about it, and can’t completely commit to mocking it – the only full-fledged character, Mr Parker, is the one most enthusiastic about the possibilities of the future, for example.

Many characters are introduced in these 60-something pages and it’s interesting to speculate what could have happened to all of them had Jane Austen lived to finish her final work. It’s also hard to predict, seeing as this fragment is so different in style and structure to her other novels. Obviously some of the single men and women would have ended up engaged but who to whom? And after what obstacles? And one gets the feeling that wouldn’t have been the chief topic of the novel, and the greater part of its action would probably have been devoted to the development of Sanditon and Mr Parker’s blunders or successes in his enthusiastic devotion to the project.

The edition is obviously beautiful. Margaret Drabble’s introduction and notes are engaging and personable – they were as much of a pleasure for me to read as the texts themselves, and propelled me to move on to my Penguin Clothbound edition of Northanger Abbey.

Ревю: „Катерушки“ от Уля Нова

Две звезди. Бих дала три, ако не беше такова изпитание да прегазя през несекващия поток от сравнения и метафори. Авторката има ясно послание и то е ефективно предадено, повествованието е стройно, умело борави със символи, прецизно използва средствата на езика, но според мен и въз основа на личното ми преживяване с книгата, всичко би било по-въздействащо, ако не беше заровено под планина от непрестанно повтарящи се стилистични похвати. Може би идеята е била да се пресъздаде атмосферата на провинциалния съветски град с неговата безнадеждност, по детски възприемана през сетивата (миризми, звуци, тактилни усещания и пр.), но резултатът за мен е досада. Аз лично бих съкратила една трета от обема и то без да пипам малко произволно вмъкнатите 3 разказа в рамката на големия разказ. 24818476

„Катерушки“ се развива в едно особено застинало настояще между детството, което трябва да оставим зад гърба си, и въжделенията на стремежа към бъдещето. Книгата е роман за порасването, което по същество е болезнено осъзнаване на реалните граници на света и не по-малко болезнено откъсване от миналото и двете „тресящи се ръце“, които се протягат да ни хванат, ако залитнем, и протягане към неразчертаното пространство на небето, където ще станем, каквито искаме. Насред гъсто населения пейзаж на градчето – блокове, следвоенни дворове, скърцащи катерушки, баби и лелки с мъхести пуловери, безистени и входове с графити, изоставена детска градина и изобщо отломки от време, което или е заминало, или си заминава в крачка с детството на героинята – има много наситена символика: горе-долу (летището, летците, самолетите; птицата като въплъщение на неизразими, но неподдаващи се на потискане емоции – и гробището, заравянето на топчета, безистените и входовете), минало-бъдеще, мечти-горчивина, памет-забрава. Забравата е болезнена, но едновременно и оздравяваща: дядото от 40 години живее „в епилог“, упорито забил пети в миналото си, неуспял да се претвори в нищо друго. Когато е принуден да забрави за това в името на физическото си оцеляване (оздравителните хапчета изтриват паметта му), това е представено като трагедия, но и като надежда – най-сетне миналото може да напусне стерилната застиналост на спомена и да се претвори в бъдеще, защото безименната геориня взема дядовия си спомен (куршума, който е сложил точка на очакваното от него бъдеще) и отива да го зарови, за да поникне катерушка и по нейните лостове детето да стигне до небето без жици, знаци и предупреждения и да скочи в собственото си бъдеще.

Въпреки всичко това преживяването ми с книгата беше по-скоро неприятно. Стилът изобщо не ми е по вкуса и имаше решаващо значение за впечатлението ми от романа.

Review: „A Poem for Every Day of the Year“ and „A Poem for Every Night of the Year“

35659678._SY475_I would have rated the book itself 3 stars but for the astounding impact reading a poem a day had on my everyday life. Adding a minute amount of beauty to my day, lasting a minute or two, had a curious cumulative effect. It made me appreciate poetry much more, spurred me to read other poetry books (I read more of those this year than I had in my life so far), helped orient me in the vast unknown of the genre, so that now I have a better idea what kind of poetry appeals to me; and most importantly, at times showed me beauty that I had no idea existed, showed me beauty in unexpected forms. That was greatly appreciated I’ll come back later to add some of the poems included that I loved best; some were true revelations to me.

The selection itself is less impressive IMO. I guess it makes sense, since the book is mark

32294975._SY475_

eted to younger readers, but there are many nursery rhymes and poetry for children. There are also too many religious (Christian) pieces for my taste, and even where there are entries dedicated to other religions’ important dates, they are mostly written by western authors or from a western perspectives. Poems in translation from other languages are very few. That said, I’d ardently recommend reading this book (a poem a day, or however you can manage it – I missed many days some time in summer and then had to read 10-15 a day to catch up, for example) to readers who don’t know much about poetry or aren’t sure what they like. You’d likely find at least a few poems that speak to you here, and thus get a sense of what might appeal to you in general.