Ревю: „Всички на носа на гемията“ от Деян Енев

Подборът на разказите ми се вижда произволен и изобщо не представя най-доброто от автора.

18368298Насладително описаните сексуални издевателства над тийнейджърки и момичета ми дойдоха байгън. А извиненията за тях пък съвсем. Освен в „Морга“, който кой знае защо едно време бях харесала, най-откровено безвкусното такова извинение се намира в последния разказ, „Пред девет планини в десета“, в който след разточително описание на сексуално насилие се оказва, че всъщност не е било насилие, а любов (между ученичка и 50+ годишен мъж с нелегален бизнес) и че хората им завидели и затова са измислили историята с изнасилването – което естествено валидира така любимия, особено у нас, наратив, че историите за сексуално насилие от мъже върху жени обикновено са злонамерени клевети или несправедливи обвинения и красивата любов между деца и мъже на средна възраст е къде-къде по-често срещан и затова праводподобен сценарий. В случая хорската завист е принудила мъжът да се самоубие, а момичето е трябвало да започне да проституира, горкото. Друго си е да беше останала със застаряващия престъпник, който може да й бъде дядо.

Качеството и на останалите разкази е от ужасно до средно. Не знам кой е правил подборът, но подозирам, че основен ориентир в представата му за добра българска литература е близостта до Йовков и Вазов. Ако няма мизерия, мелодрама и българщина, явно не се класира. Жалко. Според мен силата на Деян Енев е точно в другата половина на творчеството му.

Реклами

Ревю: „Клането на петела“ от Деян Енев

Deyan Enev.inddБих дала 4, но порнографските разкази накрая ме издразниха, защото никога няма да разбера защо хетеро мъжете, и явно особено българите, имат толкова скучни представи за секса. Всичко се върти около пениса, женското тяло е просто секс играчка – винаги гладко, хладно, тънко, подробно описано на мирис, допир и вид, но без споменаване на неговото удоволствие – героите нищо не правят за жените, не ги докосват почти, освен с члена си, в повечето случаи дори не ги целуват. Не знам това отражение ли е на реалния секс, който се прави по тия ширини (ебаси депресията, ако е така), или има някакво правило, че писането на еротика от мъж трябва непременно да се върти само около пениса, да не вземе да заприлича на арлекински роман? Сексът протича по изпитания от депресиращото българско кино от зрелия соц – двамата стоят един пред друг, без да се докосват, жената се съблича чисто гола и се преминава направо към акта. Иде ти да се обесиш от мъка.

И другото досадно нещо, лиспата на всякаква мотивация за женското желание. Имам чувството, че доста мъже просто нямат опит в реалния си живот с жена, която искрено ги желае, и не знаят как изглежда и откъде идва това желание. В тези разкази жените необяснимо се съгласяват да правят секс с някакви мъже, които не личи по нищо да ги привличат, когато имат огромен избор; в някои случаи са очевидно изпаднали жалкари, в други са близки приятели на годениците им, а в един случай героинята решава да „помогне“ на буквално шимпанзе (Pan troglodytes). Защо? Явно този въпрос не стои пред автора. Много пъти ми се е струвало, че мъжете масово смятат, че жените всъщност нямат автентично сексуално желание, а правят секс предимно по задължение или от добросърдечност, по милост, да помогнат на горкия загорял мъж, защото това им е функцията. Изобщо много е болна (хетеро) сексуалната ни култура, но това излиза извън рамките на впечатленията ми от книгата.

И все пак един от любимите ми разкази от сборника е точно от понографския цикъл – „Момичето от сънищата“. Освен че е необичаен в сравнение с останалите – с гъсто усещане за нереалност, за съновидение, за първи път срещам толкова елегантна еротична проза на български език:

ключиците й заблестяват от влагата като полирани, очите й са отворени и ме следят неотстъпно. Тя много добре улавя момента и се стяга цялата. Зениците й се разширяват докрай. Таванът пада върху мен, мек и топъл като пепел.

Останалите разкази в този сборник от 90те са предимно чудесни. Има 1-2 с мелодраматична отсянка, която се усеща особено силно в някои по-късни сборници на Енев (например „Българчето от Аляска“), но повечето са свежи и остри, с онзи почти неуловим елемент на свърхестествено, на the uncanny, който толкова обичам у неговия почерк и заради който „Господи, помилуй“ ми е една от любимие книги. Силно присъствие има мотива за двойничеството – doppelgangers и близнаци се появяват в няколко разказа, внезапно намиране на себе си отстрани, като излизане от тялото или раздвояване. Харесва ми много двусмислеността, несигурността на символите и похватите. Обичам да има много празни места, които да запълвам, четейки. Тези разкази осигуряват цяло поле от такива гранични дупки, в които можеш да вместиш всякакво тълкуване.

Review: Love Letters of Great Men

These letters and the short biographical notes reveal some interesting, sometimes amusing details about famous people’s private lives, such as the fact that Mozart and his wife both loved scatological jokes; Robert Burns was a dog (he got two women pregnant while carrying on with his „main“, I guess you’d say, mistress; one of the pregnant women was the mistress’s maid); Napoleon Bonaparte seems to have been very insecure about his wife’s love for him and tortured over it; Charles Darwin made a pro-/con list when he considered marriage, „better than a dog anyhow“ was on the pro- side and „not forced to visit relatives“ in the con side (he subsequently sounded very happy with his choice though, even though he married his first cousin); Robert Browning’s love for Elizabeth Barrett started as a fan’s admiration; Mark Twain’s in-laws had been conductors on the Underground Railroad; Alfred Douglas did not abandon Oscar Wilde after his process, on the contrary, he campaigned in the press against the sentence and petitioned the Queen for clemency.

33809464The letters start with Pliny the Younger and then span the period between the 17th century and the 1910s. No matter the time period, you can recognise the ecstasy and the agony of love, as we’ve felt it in our own lives. I also recognised a number of games and tricks, including some pretty dishonest and downright abusive ones, that men seem to have been using for centuries:

You’re out of my league, but I’m a nice guy, give me a chance:

Were I to consult my merits my humility would chide any shadow of hope; but after a sight of such a face whose whole composition is a smile of good nature, why should I be so unjust as to suspect you of cruelty.

George Farquhar to Anne Oldfield, 1699

Negging:

It is true that you are not handsome, for you are a woman and think you are not: but this good humour and tenderness for me has a charm that cannot be resisted.

Alexander Pope to Martha Blount, 1714

Disregarding consent:

I am vain enough to conclude that (like most young fellows) a fine lady’s silence is consent and so I write on –

Alexander Pope to Teresa Blount, 1716

my whole existence is devoted to her, even in spite of her. […] My duty is to keep close to her steps, to surround her existence with mine, to serve her as a barrier against all dangers […]

Victor Hugo to Adele Foucher, 1820

Emotional manipulation, guilt-tripping:

Do not put yourself out; run after pleasures; happiness is made for you. The entire world is too glad to be able to please you, and only your husband is very, very unhappy.

Napoleon Bonaparte to Josephine, 1796

Resorting to insults when he doesn’t get his way, sour grapes:

Thou art horrid, very awkward, very stupid, a very Cinderella.

Napoleon Bonaparte to Josephine, 1796 (8 months after their wedding)

For a few years you may flutter in some frivolous circle. But the time will come when you will sigh for any heart that could be fond and despair of one that can be faithful. […] then you will recall to your memory the passionate heart that you have forfeited, and the genius you have betrayed.

Benjamin Disraeli to Mary Anne Wyndham Lewis, 1839

Jealousy and control:

Dear little wife, I have a number of requests to make. I beg you
[…]
(3) not to go out walking alone – and preferably not to go out walking at all,
[…]
(5) I beg in your conduct not only to be careful of your honour and mine, but also to consider appearances. Do not be angry with me for asking this. You ought to love me even more for thus valuing our honour.

Wolfgang Amadeus Mozart to Constanze Mozart, 1789

How have you passed this month? Who have you smil’d with? […] For myself I have been a Martyr the whole time […] You may have altered – if you have not – if you still behave in dancing rooms and other societies as I have seen you – I do not want to live – if you have done so I wish this coming night may be my last.
I cannot live without you, and not only you, but chaste you, virtuous you.

John Keats to Fanny Brawne

Threats:

Josephine, beware, one fine night the doors will break open and I will be there.

Napoleon Bonaparte to Josephine, 1796

There were also some truly touching, sweet, lovely intimate exchanges, such as Schiller’s trembling hopefulness that his beloved may return his feelings and his selfless and genuinely respectful explanation as to why he hadn’t dared reveal his heart sooner:

Could I not become to you what you were to me, then my suffering would have distressed you, and I would have destroyed the most beautiful harmony of our friendship through my confession.

Johann Christoph Friedrich von Schiller to Charlotte von Lengefeld, 1789

And Pierre Curie’s charmingly awkward courtship of Maria Sklodovska:

I thought of asking your permission to meet you by chance in Freibourg.

Pierre Curie to Maria Sklodovska, 1894

Charles Darwin’s astute observation of the disrespect many men habitually showed for their wives and his witty mockery of it:

I want practice in ill-treatment of the female sex,–I did not observe Lyell had any compunction; I hope to harden my conscience in time: few husbands seem to find it difficult to effect this.

Charles Darwin to Emma Wedgwood

Lieutenant John Lindsay Rapoport, a soldier in WWI, in contrast to a lot of men in this volume, had full security in his beloved’s feelings and faithfulness and no desire to control her. It’s a lovely letter and all the more tragic for being the last thing he ever wrote – he was posted missing a month later and never found.

One thing I am [as] sure of as that I exist: that is that I have all your heart and all your love. So I just want you to enjoy yourself – I love you so much. Have a topping time on the river and at shos, etc, with your friends, won’t you?

Lieutenant John Lindsay Rapoport to his fiancee

Walter Bagehot’s description of being in love is something I keenly recognise:

a wild, delicious excitement which I would not have lost for the world. […] everything has a gloss upon it.

Walter Bagehot to Elizabeth Wilson, 1857

Robert Browning’s letter to his future wife on the morning of their wedding (when she was 40 and he was 34) is worth quoting from:

You will only expect a few words. What will those be? When the heart is full it may run over; but the real fulness stays within… Words can never tell you… how perfectly dear you are to me – perfectly dear to my heart and soul. I look back in every one point, every word and gesture, every letter, every <i>silence</i> – you have been entirely perfect to me – I would not change one word, one look. […] I am all gratitude – and all pride… that my life has been so crowned by you.

Robert Browning to Elizabeth Barrett, 1846

As well as Mark Twain’s wonderfully affectionate words to his wife, eloquent with his apparently deep and lasting lover for her:

Livy darling,
Six years have gone by since I made my first great success in life and won you, and thirty years have passed since Providence made preparation for that happy success by sending you into the world. Every day we live together adds to my confidence, that we can never any more wish to be separated than that we can ever imagine a regret that we were ever joined.

Mark Twain to Olivia Clemens, 1875

I do hope you are all well and having as jolly a time as we are, for I love you, sweetheart, and also, in a measure, the Bays [his small daughter’s word for „babies“].

Mark Twain to Olivia Clemens, 1878

And finally, this lovely confession by Nathaniel Hawthorne to his wife rings so true and sums up love for me:

I think I was always more at ease alone than in anybody’s company, till I knew thee.

Nathanial Hawthorne to Sophia Hawthorne

Ревю: „Люляковите момичета“ от Марта Хол Кели

43204330Увлекателна, но повръхностна книга. Въпреки значителния обем й липсва и психологическа дълбочина, и драматична тежест – с изключение на няколко ярки сцени в началото на разказа за лагера, една от които успя да ме извади от равновесие и многократно се натрапваше във въображението ми, дори когато не мислех за книгата. Останалото обаче е слабо. Героите са доста плоски, въпреки че преживяват или извършват ужасяващи неща. Разказът се води от първо лице, така че има достъп до вътрешното им преживяване на събитията, но то е поднесено по плитък начин, неубедително, с на много места с детински реторични въпроси и объркване, другаде с непохватен патос. Перипетиите и трудностите пред героините нямат особена тежест, защото в крайна сметка се оказват лесно преодолими, като в приказка, а не роман. Просто писателката не е на нивото на темата, няма нужния талант или опит, или и двете, за да я разработи с дълбочина и отношение отвъд баналните клишета за смелостта, гнева, травмата, прошката, но не могат да избягат от декларативността, звучат безсилно.

Любовната история в единия от разказите е вяла, стерилна и в крайна сметка безсмислена – от бележките на авторката става ясно, че целта й е да направи връзката на Керълайн с Франция по-лична, но тя има жилище там, говори езика и работи във френското посолство – мисля, става предостатъчно ясно, че Франция й е на сърце.

Повърхностното отношение към нещо толкова екстремно и несравнимо с нищо друго в човешкия опит като оцеляването след ужасите на концентрационен лагер личи и от нелепия захаросан край – подчертан впрочем от глупавата метафора на заглавието, според която от страданието се ражда забележителна красота или сила. Отдавна съм забелязала, че за американците е изключително трудно да не завършват и най-мрачните и безнадеждни истории с купчина невъздържан оптимизъм и явно всичко друго им се струва недовършено – ако няма щастлив край (или поне обещание за такъв), значи краят още не е дошъл. И тук не е по-различно. Жени, жертви на нехуманни експерименти, загубили най-близките си, с ограбена младост, здраве, възможност да имат деца и т.н., се излекуват от всички физически и психически травми като по чудо. Каша намира мъчителката си, получава този прекрасен американски пенкилер, closure, и се отърсва от преживяното в лагера и загубата на майка си. Отиват в САЩ, излекуват се от всичките си болежки, всичко там е прекрасно и общо взето рай на земята, защото не е комунистическа Полша и има храна и забавления в изобилие, неомъжената сестра си намира мъж и дете в рамките на 3 страници И ракът й изчезва, и всички заживяват щастливо. Не знам какво да си мисля за човек, който вижда света и човешката психика по този несложен начин. Вероятно, че е живял доста безметежен живот.

Review: Nationalism by Rabindranath Tagore

20079405One of the best things a person can do to expand their horizons and challenge their assumptions, entrenched ways of thinking, the „grooves“, as Tagore calls them, of their mind, is to read (or listen to, if they can) thinkers of a different part of the world – people who grew up in a different culture and inherited a different outlook to the world, people, the laws of society, the meaning of life. It’s amazing how much of what we take for granted is just a cultural convention that has, once you do some earnest digging, a far flimsier foundation than we thought. One such idea which crystallised for mw in the course of reading this little book of three lectures is the idea of selfishness, greed, and competition being just human nature, and therefore inevitable; which in turn forms the basically universal western worldview that a society based on these is inevitable. Yes, these are a part of human nature. But so are compassion, cooperation, the instinct to help fellow humans. So the question for me really is, which of these does our system encourage and reward? And if this is the true cause-and-effect direction (the system perpetuates itself by reinforcing the qualities and resultant behaviours necessary for its perpetuation, rather than people creates a system that reflects our dominant inherent qualities), then the question we must ask ourselves is, is this sick world we live in really inevitable? Is this who we really are? Can we not do better?

The lectures offer another flipped perspective that is very well worth considering. I read this on the heels of reading The Fire Next Time by James Baldwin, and even though this is by an Indian writer and philosopher in the 1910s and that was by an African American writer and activist in the 1960s, I found the same foundation to their anti-imperialist/anti-racist ideology: why do we assume the West/white people are the norm we should all be striving to be „equal“ to? Why should we (especially those of us who are not Western or white, or either, and have been fed an idea of our identity based on contempt and pity all our lives) believe that? How has the West/white people demonstrated a superiority that is worth aspiring to? And neither author is shy in declaring they haven’t. It’s all a matter of priorities. Do we embrace constant economic growth and personal wealth as humanity’s highest principles, in which case the model of the West is the most progressive one? Or do we define progress by another objective, something Tagore, in his characteristic poetic style, calls „the higher nature of man“ (and I understand as the spirit of cooperation, spiritual growth, fostering our imaginative and creative opportunities, and taking care of each other)?

It’s worth mentioning, too, that I found two remarkably similar sentiments in Baldwin and Tagore, different as they are in terms of their origin, era, outlook, temperament, interests, etc.:

The degradation which we cast upon others in our pride of self-interest degrades our own humanity

(Tagore)

Whoever debases others is debasing himself.

(Baldwin)

I admire Tagore for refusing to accept foreign definitions and evaluations of his own country. He refuses to accept the scales and measures of an aggressor who has done nothing but lay waste to his homeland (he even mentions a favourite point of imperialism apologists, the railways: „The optimism of [the West’s] logic goes on basing the calculations of its good fortune upon the indefinite prolongation of its railway lines toward eternity.“) because he has no reason to believe they are correct or justified by any standard he holds true and worthy, and because they run counter to the values of his land, to the bases of its identity. And when you think about it, why do we blindly accept that Western definitions, standards and ideas of good and bad, progress and backwardness, worthiness and unworthiness are objective? They’re not. It’s just Eurocentrism that makes us believe they are.

That said, while Tagore mentions in passing some issues India is grappling with, he is, I think, rather generous and mild on its social sins, including the caste system, which he denounces but allows for its historical usefulness. He is severe on a Hindu tradition that requires a widow fast a day every week, but doesn’t mention any other ways Indian traditions harm various types of people. Possibly because that’s beside the point of his lectures, but still, while criticising the Western idea of progress and organisation of society, and its insistence on imposing it on all other peoples (while insulting their native organisations), it does create a sort of a binary situation and in this context the reader may be left with the impression that India has no issues with human dignity comparable to those of the West, which isn’t really the case.

He is very Indian in his approach to British rule, demonstrating again how different non-Western cultures can be from Western ones – far from demanding the British leave India alone, he accepts the Raj as a natural part of India’s history and destiny: „we neither have the right nor the power to exclude this people from the building of the destiny of India.“

I think it can be said what Tagore is arguing against is ultimately capitalism, even though he calls it „the national machinery of commerce and politics“, „the organized self-interest of a whole people“, etc. He expresses a decidedly negative attitude to competition, draws an opposition personal/professional* and directly references the „war […] between capital and labour“. He warns of the troubles of globalisation to come, he describes an organisation of society that allows apathy, and from it, evil, to be normalised, to go unnoticed and unpunished – a view akin to Hannah Arendt’s concept of the banality of evil. He insightfully points out that degradation and contempt hurled repeatedly and with authority at a class of people or a nation are the roots of its future rabid nationalism, developed in defiance, in compensation for this unbearable image foisted upon it by more powerful agents:

In India, I know, a large section of our educated community, grown tired of feeling the humiliation of this charge against us, is trying with all its resources of self-deception to turn it into a matter of boasting. But boasting is only a masked shame

The lectures, poetic and profoundly insightful as I found them, are imbued with optimism which history failed to justify. Tagore seemed to believe that „America is destined to justify western civilization to the East“, that in the Great War „the death-throes of the Nation have commenced“. Sadly, his happy prediction of humanity taking charge over technocracy were not realised, as we can see by looking at the world today.

I’ll finish this overly long review with a phrase from the book which I find describes nationalism very astutely:

organizing the instincts of self-aggrandizement of whole peoples into perfection and calling it good.

 

 

*This one I’ve had the opportunity to witness myself in India, by the way, more than once. The most memorable case was when my friend was not only not taken off the train after boarding with no ticket and no money, but given a snack and sympathy, because the guard saw himself as a person helping out another person in need, and not as an employee enforcing the rules of his employer against a bad customer; moreover, he believed her – he was obviously not accustomed to being suspicious of people – all things that deserve serious consideration in my opinion, from the vantage point of how used we are to mistrust each other and assume the worst of each other, to the point of assuming this is immutable human nature.

Ревю: „Следващия път огън“ от Джеймс Болдуин

I’ve been reading political texts for over a decade and I’m keenly interested in politics and social justice, but I’d never read anything quite as illuminating and original as this little book. My edition is only 50 pages long so maybe it contained only one of the two parts that The Fire Next Time is supposed to be split in, but what an intellectual punch it packs. Baldwin looks at race relations in the US boldly, accusingly, without illusions or conciliatory lies, yet with powerful compassion. He strips the Western white establishment bare, shining a harsh light on all its sins, vanities, fears, and pathetic self-deception, sparing no embarrassing detail. He is direct in describing the crimes of white Christiandom and juxtaposing them to the spectacular lie about its moral and civilisational superiority. He doesn’t flinch when he lists the horrors and indignities his own people, African-Americans, have been methodically subjected to for over 500 years by the white population working consistently to safeguard, to deify its power. Yet all of this is absolutely devoid of resentment. It’s quite remarkable and I’d never seen that before. My edition is a Bulgarian translation so I’ll quote in Bulgarian from it (in a bit, have to work now).

„Човек никога не би могъл да се пребори с обстоятелствата само с труд и спестовност; всъщност, ако разчиташе единствено на труда си, едва ли би имал какво да пести. Освен това отношението на обществото дори към най-преуспелите чернокожи доказваше, че за да е свободен, на човек от нашата раса му бе нужно нещо повече от банкова сметка. Нужна му бе ръчка, лост, някаква средство за всяване на страх.“

„аз лично не познавам много негри, които жадуват да бъдат „приети“ от белите, още по-малко – да бъдат обичани от тях; те, черните, просто не искат да бъдат бити по главата от белите всеки миг от краткия ни престой на тази планета. Белите в тази страна ще трябва да положат немалко усилия, докато се научат да се уважават и обичат помежду си, а постигнат ли това – което няма да стане утре, а може би и никога, – негърският проблем ще е престанал да съществува, тъй като няма вече да има нужда от него.“

„негърът с горчивия си опит от света на белите в никакъв случай не може да изгради в себе си уважение към нормите, според които белите твърдят, че живеят. Собственото му положение е неоспоримо доказателство, че белите не живеят според тези норми.“

„Белите, които са заграбили свободата на черните и с всеки час увеличават печалбите си за сметка на тази кражба, нямат морални основания, на които да се опрат. Те имат съдии, съдебни заседатели, пушки, закони – с една дума, имат власт. Ала това е престъпна власт, от която трябва да се боиш, но не и да уважаваш, затова си в пълното си право и да я мамиш по всички възможни начини.“

„Разпространяването на Евангелието – независимо от подбудите, искреността и героизма на отделните мисионери – всъщност е било незаменимо оправдание за забиване на собственото родно знаме над нови територии. Свещениците, монахините и учителите са спомогнали да се утвърди и освети властта“

„Самата християнска църква […] е освещавала, ликувайки, завоеванията на знамето и е насърчавала, макар и не открито, вярата, че тези завоевания, а оттам и относителното благополучие на западните държави, са доказателство за божието покровителство над тях.“

„Ако идеята за бога не може да ни направи по-щедри, по-свободни и по-любещи, то от нея няма никаква полза.“

„определенията „цивилизовани“ и „християнски“ започнаха да звучат по много особен начин – най-вече в ушите на онези народи, които не бяха смятани нито за цивилизовани, нито за християнски, – когато тъкмо един християнски народ се отдаде на долна и престъпна политическа оргия, както направи Германия по време на Третия райх. Заради един-единствен грях – своето потекло – милиони хора в средата на двайсетия век и в сърцето на божията цитадела – Европа -бяха изпратени на смърт тъй преднамерено, отвратително и методично“

„тъй като именно власт е онова, към което се стремят безвластните, те много добре разбират какво ние, на Запад, държим да запазим и не се заблуждават от приказките ни за свобода, която никога не сме смятали да делим с тях.“

„съдбата на евреите през Втората световна война и безразличието на християнския свят към нея много ме изплашиха. Не можех да не се запитам […] дали човешкото безразличие, което ми бе толкова познато, няма да е и моя съдба в деня, в който Съединените щати решат да изтребят своите негри организирано вместо малко по малко или както дойде. Разбира се, уверяваха ме най-отговорно, че онова, което се бе случило с евреите в Германия, не би могло да се случи с негрите в Америка, ала аз мрачно си мислех, че и немските евреи вероятно са вярвали на подобни авторитетни мнения; освен това не можех да споделям представата, която белият човек има за себе си“

„цивилизацията не се погубва от злодеи – не е нужно хората да са злодеи, достатъчно е да са безгръбначни.“

„белите либерали […] възприемат негъра като символ или жертва, но не и като човек.“

„Малкълм Хикс […] изтъква например, че никой у нас не вика „Помощ! Насилие!“, когато израелците се втурнат да окупират арабски територии; това става само когато чернокожите покажат, че са готови да се борят за собствените си права; заговорят ли американците за британската слава, те имат предвид най-вече колониалните завоевания на Англия, до едно кървави; в самите Съединени щати насилието се отъждествява с героизма“

„Истинската причина, която кара белите да смятат ненасилието за добродетел у негрите […], е, че белите се стремят нищо да не застрашава живота, имота и самомнението им.“

„В едно крайно крайно враждебно общество, което изглежда решено да те смаже […], става почти невъзможно да се разграничи истинската несправедливост от въображаемата.“

„Например за мене всички портиери и полицаи вече са напълно еднакви и аз се държа с тях така, че да ги хвърля в смут, преди те да са ме преварили. Без съмнение не съм съвсем справедлив към тях, но това е неизбежно, тъй като не мога да поема риска и да допусна, че за тези хора човечността е по-съществена от униформите им. Повечето негри също не могат да поемат такъв риск и да допуснат, че за белите човечността е по-съществена от цвета на кожата им. Това неусетно, но неизбежно води до определена умствена нагласа: след като твърде рано си се научил да очакваш най-лошото, много лесно започваш да вярваш в него.“

„защо да не допуснем също, че белите са заграбили властта с измама, хитрост и кръвопролитие и против волята на небето, а не по волята небесна, както сами твърдят? Ако и това е тъй, тогава мечът, който те непрестанно вадеха срещу другите, може сега да бъде обърнат без всякаква милост срещу самите тях.“

„Дойдох – подхвана Елайджа – да ви дам нещо, което никой не може да ви отнеме“. Това бе посланието, което обхождаше улици, бордеи, затвори и болници за наркомани; то проникваше през мръсотията и садизма на клиниките за душевноболни до хората, на които им бе отнето всичко, включително и чувството за собствено достойнство. А човек не може да живее без това чувство и е способен да направи всичко, за да си го възвърне.“

„дългоочакваното обещание, че ще могат да стъпват по земята със същото достойнство, както стъпват и белите, и ще бъдат закриляни от власт, която повече няма да принадлежи на белите, е достатъчно, дори предостатъчно да изпразни затворите и да смъкне бог от небето.“

„Превъзнасянето на една раса и неизбежно съпътстващото го принизяване на друга […] винаги е било и ще бъде рецепта за масови убийства. […] Аз съм дълбоко заинтересован американските негри да получат свободата си тук, в Съединените щати. Ала съм заинтересован също и за тяхното достойнство, за душевното им здраве, затова ще се опълча срещу всеки техен опит да постъпят с другите така, както се е постъпвало с тях. […] „Който унизява другите, унизява себе си“ – една истина толкова проста, колкото и трудна за възприемане. Това не е мистично, а чисто житейско твърдение, и в правотата му можеш да се убедиш, стига да се вгледаш внимателно в очите на първия срещнат алабамски шериф. Не бих искал да видя негрите, изпаднали до такова окаяно положение.“

„Най-голямата заблуда на белите американци е, че негрите са очаквали белите да им „дадат“ нещо. Хората рядко дават. Повечето пазят и съхраняват; те смятат, че вардят и съхраняват себе си и всичко онова, което отъждествяват със себе си, а всъщност пазят и съхраняват своите представи за действителността и за себе си. Човек нищо не може да даде, без да даде себе си, което ще рече да рискува себе си. Не си ли в състояние да рискуваш себе си, значи просто не умееш да даваш.“

„при уреждането на сложни проблеми не може да се разчита на сълзливото и празноглаво американско доброжелателство. Когато изобщо са били уреждани, това е ставало по необходимост – […] отстъпки, правени с цел да се остане на върха.“

„Хората например никак не жадуват да бъдат „равни“ […], ала ги блазни мисълта да превъзхождат останалите.“
„На белите американци, както и на всички останали бели хора, им е трудно да се лишат от представата, че притежават някаква особена ценност, от която се нуждаят или към която се стремят черните.“

„Без съмнение предполага се, че именно негърът е станал равен на белия – постижение, което не само доказва успокояващия факт, че постоянството е залог за успех независимо от цвета на кожата, но и решително потвърждава чувството на белия за собствената му ценност. Уви, това чувство трудно би се потвърдило по друг начин – малко са нещата в обществения или личния живот на белите американци, на които човек би искал да подражава.“

„Любовта сваля маските, без които ни е страх да живеем, макар да знаем, че е невъзможно да живеем и с тях. Използвам тук думата „любов“ не просто в интимния смисъл, а като определено състояние на битието, като благодат, което няма нищо общо с инфантилната американска представа за щастието; използвам я и в устойчивия и всеобхватен смисъл на търсене, дръзновение и израстване.“

„Белият американец проектира върху негъра своите потайни и очевидно ужасни от негова гледна точка страхове и копнежи. Единственият начин да се освободи от тираничното въздействие на негъра е той самият да стане черен, да стане част от тази страдаща и танцуваща нация, която той сега с копнеж наблюдава от висините на самотната си власт, и въоръжен с духовни пътнически чекове, тайно посещава след мръкнало. Възможно ли е да уважаваш, а какво остава и да приемеш ценностите на хора, които в нито едно отношение не живеят тъй, както сами твърдят, че живеят или че трябва да се живее! Не мога да приема, че след четиристотин години труд и тегло постижението на американските негри трябва да се сведе само до едно: да бъдат приобщени към американската цивилизация на днешно ниво. […] Единственото притежание на белите, от което чернокожите имат нужда или се стремят, е власт“.

„Белите американци, в общи линии, не могат да служат като образец за начин на живот. По-скоро те самите са в належаща нужда от нови стандарти, които да ги освободят от тяхната обърканост и да възстановят плодотворното общение със собственото им „аз“. Пак повтарям: освобождението на белите може може да бъде постигнато само на една цена – освобождението на чернокожите, пълно освобождение: по градовете, в селата, пред закона и в съзнанието“.

„Не по-малко духовна издръжливост се иска да не намразиш насилника, стъпил на врата ти, но и чудеса от проницателност и милосърдие – да не научиш детето си да мрази. Изпитвам огромно уважение към това невъзпято войнство от чернокожи мъже и жени, които обикаляха отрудени улиците и тропаха по задните врати на белите домове, изричайки само „да, сър“ и „не, госпожо“, за да съберат средства за нов покрив на училището, за нови учебници, нова химическа лаборатория, повече легла за ученическото общежитие или за повече такива общежития. На тях не им беше приятно да повтарят „да, сър“ и „не, госпожо“, но страната не бързаше да образова негрите, а те, знаейки, че тази работа трябва да се свърши, забравяха за гордостта си и я вършеха. Много е трудно за вярване, че те са стояли по-долу от белите мъже и жени, които са им отваряли задните врати.“

„причината за невежеството им идва от факта, че познанието за ролята, която чернокожите са играли и продължават да играят в американския живот, би разкрило на американците много повече неща за Америка, отколкото те биха искали да узнаят“.

„Американските негри имат огромното предимство, че никога не са вярвали в митологията, в която сляпо са се вкопчили белите американци; не смятат например, че дедите им са били все герои – свободолюбци, че са се родили в най-великата държава на света, че са непобедими в сражение и мъдри в мирно време, че винаги са постъпвали почтено с мексиканците и индианците, както и с всичките си други съседи и по-низши раси; че американските мъже са най-прямите и порядъчните в света, а жените – най-непорочните.“

„Всеки беше свидетел на онова, което белите вършат, и оправданията, които си намират, и когато някой бял изпаднеше в беда, в голяма, истинска беда, на негърка врата потропваше. И чернокожият чувстваше, че ако бе имал социалните привилегии на белия, никога не би станал толкова объркан, безрадостен и безмислостно жесток като него. Негърът е отивал при белия за покрив над главата си, за пет долара или за писмо до съдията; белият е отивал при негъра за обич“.

„Цветът на кожата не е личен или човешки фактор; той е политически фактор. Не е толкова трудно да се направи разлика между тези неща, че Западът все още не е съумял да го постигне“.

„И ако ние – имам предвид осъзнатите бели и осъзнатите черни, които трябва с обич и настойчивост да изградим съзнателност у останалите, не се огънем пред дълга си днес, може и да успеем, макар че сме шепа хора, да сложим край на расовия кошмар, да създадем единна страна и да променим историята“.

Превод: Мария Неделева

 

Ревю: „Неизчезващите“ от Лиляна Михайлова

Предупреждение: малък спойлер към средата.

17560982Интересен и увлекателен роман, който почти да самия край звучи като екологична книга – действието се развива в северночерноморско село, в което бракониери убиват изчезващи или рядко появяващи се видове като тюлени монаси, акули и лебеди (и последните ги изяждат на кюфтета), туристи оставят купчини боклук, бракониери ловят риба с бомби, паламудът мирише на нафта. И в последните 15 страници всичко се обръща наопаки – главният герой, оператор, който търси достойна тема за своя пръв филм и се е спрял на документиране на изчезващи видове, вижда чутовното усилие на селяните да спасят житото си във внезапно извил се ураган и в миг осъзнава, че това е най-достойната тема за първия му собствен филм. Така изведнъж романът от нюансирано размишление върху крехката, невинаги равнопоставена и често опасна връзка между човек и природа се превръща в банална история за силата на човешкия дух в ежедневната борба за оцеляване и величието на обикновения човек. Доста разочароващо.

Като изключим края, книгата е добре написана, героите особено са майсторски изградени, въпреки че са доста за едва 166 страници. На авторката й трябват само няколко щриха и 2-3 реплики да създаде убедителен, пълнокръвен образ – с нюанси на доброто и злото, с нетрепващо разкриване на грозни човешки слабости като алчност, ревност, завист, но и с дълбочина на разбирането, състрадание. Повечето са неприятни, някои дори зли хора, но всички получават изкуплението си в геройската борба за спасяване на насъщния (което не се случва по толкова захаросан начин, колкото звучи).

Главният герой, който е представен в началото на повествованието като човек в личностна и творческа криза, потъва в селския живот, малко против волята си, и срещите и преживяванията катализират у него избистрянето, към което се стреми; когато си тръгва от селото накрая на книгата, той е открил целта, която му е убягвала по-рано. Арката е убедителна и се оформя органично от взаимодействията на героя с хората и природата на селото.

Има някои *брутални* сцени в тази книга. Подробно е описан отвратителният „лов“ на акули заради филето им; описанието преминава в ужасяващо кресчендо, когато една от акулите ражда, докато я убиват. Жестокото убийство на тюлена също е описано с немигваща детайлност. Враждебните действия на човека против природата са посочени с неукрасен жест. Малко е необичайно в книга от 1984 г., от България, да се прочетат свръхактуални предупреждения относно околната среда като: „Ще дойде, вика, време, Василе, когато земята ще стане найлонова зелка и хората ще си бият главите, ама ще е късно. И в тая зелка, вика, всеки от нас ще е добавил барем три-четири листа.“

Има и един особен елемент в четенето на български книги от близкото минало – спомняш си колко много неща са се променили и как само допреди 25-30 години хората тук са живели по съвсем други правила и с други цели; но още по-интригуващо е да видиш колко назад се простират някои явления, които определяме като типични черти от народопсихологията или най-общо от местния пейзаж – например заобикалянето на закона, гладът за аванта, асоциирането на чужбина с престиж, нормализирането на насилието в семейството и общността, дребнавият кариеризъм и т.н. Забавно беше да прочета, че героят търси претекст да се обади на жена си, защото би било неприятно тя „да си въобрази“, че се обажда само заради нея, но като се замисля, всъщност е тъжно. Емоционалното осакатяване на мъжете си продължава в горда и необезпокоявана традиция и до ден-днешен в България. Наред с други наследства от репресираното ни и ограничено откъм актуализиране на знанията за света минало.

Ревю: „Всяка събота“ от Дина Рубина

Да бях прочела това бижу като бях на 13-14, когато поглъщах юношески повести и романи ненаситно, сигурно щеше да се нареди в пантеона на най-обичните ми книги на всички времена. Не че сега й липсва нещо – просто възрастта ми позволява да я оценя от други ъгли, не само чрез непосредствения емоционален опит с нея.Dina Rubina "Every Saturday"
Дина Рубина " Всяка събота "

Прекрасно, сърцато, смело писане. Авторката гледа през очите на тийнейджърите, за които пише, към въпросите, които изглеждат едновременно необятни и ясни и прости на тази възраст: доблест, справедливост, щедрост, добро и зло, смелост и страхливост, честност, страст, свобода, себепознание. Освен това пише супер забавно, има свежо чувство за хумор със самоирония и напипване на смешното в ежедневието и в драматичните човешки взаимоотношения. Разказите са пропити от оптимизъм и пищна, всепроникваща обич към героите, дори когато са самотни, ръбати, егоисти, дребнави. Чете се лесно, както се лети насън примерно, защото сюжетите са интересни – искаш да видиш как ще свърши историята
– и защото езикът е плавен, мелодичен, все едно някой ти го разказва с ентусиазъм и актьорски талант и се увличаш да го слушаш.

Преводът е виртуозен – книгата е съкровищница за българска лексика, която е застрашена да изпадне от всекидневна употреба, а не бива.

Review: One Hundred Lyrics and a Poem by Neil Tennant

While listening to the Pet Shop Boys I’ve always assumed they were speaking for themselves, telling their stories and expressing their worldview, so one of the surprises in this tome for me was the variety of sources of inspiration and roles in the lyrics – many are like short stories in verse, effortlessly creating a micro fictional world with wildly different characters and emotions – „Only the Wind“ for example, or „Hey, Headmaster“, „The Dictator Decides“, „So Hard“. Many of the lyrics I’d interpreted wrong, others I’d gotten exactly right. 40948122

There are a lot of political allegories, especially at the turn of the Millennium, when Tennant was apparently bitterly disappointed with New Labour and the UK’s participation in the so-called War on Terror. Donald Trump gets a few (unflattering) mentions in the commentary to some of the lyrics. Another big theme is the entertainment industry and its stars, mostly treated with biting satire, but with compassion, too, here and there.

I think my favourite are the ones inspired by real emotions and memories – the ones about heartbreak, the songs written for funerals of friends, the ones musing over the passage of time, nostalgia, the ways we change, love and friendship.

The commentary and the introduction are priceless, the insight it offers into Tennant/Lowe’s writing and inspiration process is fascinating. I got the impression Neil is somewhat prideful, protective of his creativity and legacy, and maybe a touch defensive, because PSB have been dismissed as brainless pop, a one-hit wonder, once too often (you can see this especially clearly in „Your Early Stuff“, composed entirely of things said to Tennant by a taxi driver who assumed the duo was long retired). But the impression is not unpleasant, on the contrary, it makes Tennant look like someone who believes in his life’s work and won’t let it be misrepresented.

The poem at the back, at only 4 lines long, is like a punch to the stomach.

„Дърводелецът“ от Деян Енев

36664148Вече не мога да обясня какво толкова ми харесва в прозата на Деян Енев. Но тези разкази по някакъв тайнствен начин ми говорят. На един ревах с глас – а дори не беше трагичен, точно обратното, едва се класира за дефиницията на разказ дори, страница и половина очерк на едно неопознато, виждано през прозорците съседско семейство. Едва се успокоих. Сега като се сещам, пак ми се насълзяват очите. Мистификация. Може би има нещо в неговия поглед към света, което резонира с моя и го пронизва право през средата. От литературна гледна точка, освен че авторът е отличен разказвач с очевидно обработен собствен стил, който е художествено мощен и същевременно ненатраплив, разказите не са нищо особено. Някои дори не са разкази, а леко охудожествени спомени, впечатления, очерци на банални мигове от живота на незабележими с нищо хора. Бих ги определила като репортажи за маловажното. И все пак това, което пише на задната корица, е вярно – някак си те са наситени с епика, която остро липсва в съвременния български роман. Не можех да се откъсна от книгата, четях разказ след разказ и се потопявах в атмосферата им по начин, който много рядко постигам с четенето тези дни.